Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XXII
НЕИЗВЕСТНИЯТ ДАРИТЕЛ

За дуелите в Тексас не може да се каже „Всяко чудо за три дни“. Често пъти за тях престават да говорят още на следния ден, а като изминат три дни, никой вече не си ги спомня освен главните участници или техните най-близки приятели и роднини.

Така става дори когато противниците са известни и уважавани членове на обществото. А когато са по-обикновени хора или както често се случва, непознати по тези места, тяхното геройство е обречено незабавно на забрава — то остава само в спомените на оцелелия, защото много, рядко и двамата остават живи, — а може би и в съзнанието на някой нещастен зрител, случайно засегнат от непредназначен за него нож или куршум!

Неведнъж съм бил свидетел на „улични боеве“, при които невинен, но непредпазлив гражданин е ставал жертва и дори е загивал от този нереден начин за „уреждане сметките“.

Не съм чувал никога за наказание на виновните или за поискано обезщетение при такива случаи. Те минават за „случайни произшествия“.

При все че Касий Къхуун и Морис Джерълд бяха сравнително непознати в поселището — последният идваше само от време на време във форта, — техният дуел предизвика необичаен интерес: за него говориха цели три дни. Обстоятелството, че Къхуун беше известен като грубиян, а Джерълд — като човек със странни привички, придаде известна отлика на дуела. Дни наред се разискваше надълго и нашироко за качествата и недостатъците им. Никъде интересът не беше толкова голям както на самото място, гдето бяха пролели кръвта си — в бара на хотела.

Победителят бе спечелил уважение и приятели. Малцина бяха благосклонни към неговия противник. Не бяха малко и хората, които се радваха на изхода от борбата; защото мнозина посетители на бара бяха изпитвали наглостта на Къхуун, при все че той бе отскоро тук. Всички смятаха, че ирландецът му е дал добър урок, и бяха доволни от последиците.

Никой не можеше да каже вече как бившият офицер понася поражението си. Не го виждаха вече да се перчи из бара „Добре дошли“. Причината на неговото отсъствие беше известна на всички. Той не идваше тук не защото се бе укротил, а защото трябваше да лежи — при неумело лекуване на раните му можеше да отиде в гроба.

И Морис също трябваше да остане на легло. Раните му, макар и не така опасни, колкото раните на противника му, все пак бяха сериозни и той трябваше да пази стаята — малка, скромно наредена спалня в хотела на стария Дафър. Въпреки славата която си бе спечелил след дуела, за него не се грижеха добре.

Той беше припаднал след победата от загуба на кръв. Не можеше да се подслони никъде другаде, затова трябваше да остане в тази бедна стая; а в същото време противникът му бе заобиколен от грижи и охолство. За щастие Фелим беше с Морис, иначе едва ли някой щеше да се погрижи за ранения.

— Ех, свети Патрик! Срамота е! — разговаряше сам неговият верен другар. — Срамота е да напъхат джентълмен в такава дупка, по-малка и от кочина! И то човек като вас, мистър Морис. Няма и какво да се хапне; и да се пийне. Ех, да имаше някое охранено ирландско прасенце, нямаше и да погледна тяхното ядене. А отгоре на всичко знаете ли какво разправя „старият Дафър“ долу!

— Нито зная, нито ме интересува да зная какво разправя мистър Обердорфер долу; но ако искаш да не чуе какво говориш ти горе посниши гласа си. Не забравяй, приятелю, че тези стени са само от летви и мазилка.

— По дяволите стените! Огън да ги изгори! Ако вас не ви е грижа какво разправят, аз пък пет пари не давам какво ще чуят. По-зле от това германецът не може Да се отнася с нас. Както и да е, мистър Морис, мисля, че е по-добре да знаете.

— Казвай тогава! Какво разправят?

— Е, чух да разправя на хората си, че щял да ви накара да платите не само за яденето, за пиенето и за спането, но и за бутилките, и за чашите, и за всичко изпочупено оная вечер.

— Аз да платя?

— Да, вие, мистър Морис. А от оня янки нямало ла вземе нито грош. Това е според мене долно и нечестно. Само немец може да измисли такова нещо. Ако трябва да се плаща, ще плаща победеният; а победеният не е от старите Джерълдовци от Балибалах. Ох, как ми се ще този Дафър да ми падне барем за минутка в ръцете. Какво ще го направя…

— А защо иска аз да платя? Разбра ли?

— Разбрах, господарю. Мръсникът му с мръсник каза, че понеже вие сте му в ръцете, няма да ви пусне, докато не уредите сметката.

— Скоро ще разбере, че се е излъгал и че ще направи по-добре да представи сметката на другия. Готов съм да платя половината от вредите, но нито стотинка повече. Можеш спокойно да му го кажеш, ако ти заговори по този въпрос. А право да си кажа, Фелим, не ми е ясно как ще платя и половината. Спомням си, че много неща се изпотрошиха, докато се биехме. Ако не се лъжа, счупихме огледало, часовник или нещо подобно.

— Голямо огледало, господарю, и нещо кристално над часовника. Казва, че стрували двеста долара. Аз пък мисля, че не струват и половината.

— И така да е, не е малко. Особено както сме загазили сега. Не зная, Фелим дали няма да стане нужда да отидеш до Аламо да донесеш някои неща от покъщнината които укрихме. За да се отърва от тази неприятност, може би ще трябва да жертвувам шпорите, сребърната чаша, та дори и пушката.

— Не думайте, господарю! Как ще живеем без пушка?

— Ще преживеем някак си, приятелю! Ще ядем конско месонали имам ласо?

— Е, да, няма да бъде по-лошо от месото, което ни дава старият Дафър. При всяко хапване ме присвива корем.

Тук разговорът бе прекъснат. Някой отвори вратата, без да почука. Раздърпана прислужница, чийто пол едва ли можеше да се определи по външни признаци, се появи на входа. Тя протегна жилеста ръка, която държеше плетена кошница.

— Какво има, Гертруда? — запита Фелим, който изглеждаше осведомен от по-рано и знаеше, че влязлото същество е жена.

— Един човек донесе това нещо.

— Човек ли? Какъв човек, Гертруда?

— Не го познавам, mein herr! Не е от поселището.

— Донесъл я един човек! Кой ли може да бъде? Виж какво има в нея, Фелим.

Фелим вдигна капака и откри съдържанието на кошницата. Тя беше доста голяма. Вътре имаше няколко бутилки, сигурно с вино и лекарства. Те бяха наредени между най-различни деликатеси, сладкиши и бонбони. Подаръкът не беше придружен от никаква бележка, но грижливият и изискан начин на подреждането показваше, че е от някоя девойка.

Морис преобърна няколко пъти различните предмети и разгледа всеки поотделно. Фелим предложи, че иска да прецени колко струват. Морис въобще не се сещаше за това. Той искаше само да разбере кой е „изпращачът“.

Но нищо не можеше да се разбере. Нямаше нито картичка, нито каквато и да е бележка.

Богатото съдържание на кошницата, изпратена точно навреме, показваше, че дарителят е доста състоятелен. Кой ли може да е?

Докато Морис размишляваше, в съзнанието му изплува образът на една прекрасна девойка, която той сметна за неизвестния благодетел. Дали наистина е Луиза Пойндекстър?

Това бе недопустимо, но нему се искаше да вярва, че е възможно, и докато тази вяра траеше, сърцето му тръпнеше от блаженство.

Като поразмисли, той се убеди, че вероятността е много малка и е безсмислено да се отдава на такива приятни предположения. Изгубил вяра, у него остана само една празна надежда.

— Някакъв човек я оставил — заговори като че на себе си ирландецът. — Тя казва: човек. А аз казвам: много мил човек. Кой ли може да е, господарю?

— Нямам представа. Може да е някой офицер от форта, макар че едва ли мога да очаквам някой от тях да се сети за мене.

— Няма и нужда. Кошницата не е нареждана от офицер. Нито изобщо от мъж.

— Защо мислиш така?

— Защо мисля така! Ех, господарю, запитайте се сам. Нима не личи навсякъде женска ръка? Вижте само как грижливо са увити нещата. Тази кошница не е приготвена от мъж. Жена е пипала тука, и то не каква да е жена, ами истинска лейди.

— Глупости, Фелим! Не познавам никаква лейди, която би се загрижила за мене.

— Хайде, хайде! На мене ли ще ги разправяте? Аз пък познавам една. Черна неблагодарност ще е от нейна страна, ако не се погрижи за вас, след като направихте толкова нещо за нея. Та нали й спасихте живота?

— За коя мислиш?

— Е, не се правете, че не разбирате, господарю? Знаете, че мисля за хубавото създание, което идва при нас с петнистата кобила дето й я подарихте, без да вземете нито един долар. Ако тази кошница не е изпратена от нея, Фелим О’Нийл е най-големият глупак, който някога се е раждал в околностите на Балибалах. Като споменах Балибалах, та се сетих и за хората там. Какво ли ще каже синеоката девойка, ако знае в каква опасност се намирате?

— Опасност ли? Докторът каза че няма никаква опасност и че след една седмица ще мога да излизам. Не се тревожи за това.

— Е, господарю, празни приказки. Не става дума за тази опасност; сещате се какво искам да кажа. Наранили са ви май някакви дяволити очи, по-опасни от куршум. Може пък и някой да е ранен от вашите очи. Затова са ви изпратили тези неща.

— Грешиш, Фелим. Някой от форта е изпратил кошницата. Но отгдето и да е, няма защо да се церемоним толкова. Я да си похапнем.

Въпреки охотата, с която болният започна да се храни, мислите му бяха заети с нещо по-приятно — да отгатне на кого е задължен за този царски подарък.

Дали на младата креолка — братовчедка и „любима“ на неговия най-върл враг?

Изглеждаше невероятно.

А кой друг може да е, ако не е тя?

Ловецът на мустанги беше готов да даде не един кон, а цяло стадо на този, който би го уверил, че подаръкът е изпратен от Луиза Пойндекстър.

* * *

Изминали бяха два дни, а дарителят оставаше все още неизвестен.

След това болният бе изненадан от втори подарък — подобен на първия — кошница с бутилки и пресни сладкиши.

Баварката бе разпитана отново, пак безуспешно. Кошницата била „донесена“ от „един човек“ — „от същия познат човек“. Единственото ново, което тя добави, бе, че „човекът“ бил много schwarz[1], имал лъскава шапка и яздел муле.

Морис като че ли не се зарадва от описанието на неизвестния дарител, макар че не довери мислите си дори на Фелим.

Два дни по-късно, когато се получи трета кошница, „донесена от черния човек“ с лъскавата шапка и мулето, Морис се успокои.

Промяната в настроението му не можеше да се обясни със съдържанието на кошницата — то беше почти същото. Тя се дължеше на писмото, прикрепено с панделка към плетената кошница.

— От Исидора! — промърмори ловецът на мустанги, като видя почерка.

Слея това отвори писмото и го прочете равнодушно. Буквално преведено от испански, писмото имаше следното съдържание:

„Драги сър,

От една седмица съм в къщата на моя чичо Силвио. Научих, че сте болен и че не се грижат добре за вас в хотела. Изпратих ви някои дребни неща. Бъдете така добър да ги приемете като скромна благодарност за голямата услуга, която ми направихте. Пиша от седлото. Шпорите ще се забият ей сега в хълбоците на коня. След малко тръгвам за Рио Гранде,

Благодетелю, спасителю на моя живот, на това, което е най-ценно за една жена — моята чест, сбогом.

Исидора Коварубио де лос Лянос.“

— Благодаря, благодаря, мила Исидора! — прошепна ловецът на мустанги, като прегъна бележката и я захвърли небрежно на леглото. — Колко си признателна, внимателна, добра! Бих те обичал може би, ако не бях видял Луиза Пойндекстър.

Бележки

[1] Schwarz (немски) — черен, мургав. Б. пр.