Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава LXXVII
ОЩЕ ЕДНО ЗВЕНО
По-скоро задоволство, отколкото изненада се изписа на лицето на Зеб Стамп, когато разбра чии са инициалите, написани на хартията.
— Това е парче от плик — промърмори той. — Доста може да се научи от него. Повече, отколкото от самото писмо. Използувал го е за запушалка на пушката. Е добре, така му се пада на негодяя, щом запушва пушката си с книга, а не с парче намаслена еленова кожа, както си му е редът. Женска ръка го е писала — продължи той, като отново погледна книжката. — Това няма значение. До него е пратено и в него е било. Ще трябва добре да го скрия.
При тия думи Зеб извади малка кожена кесия, в която държеше прахан, кремък и чакмак, грижливо прибра хартийката и отново я сложи в джоба си.
— Е добре — пак заговори той сам на себе си, — май че ще поразбера нещичко аз от тая тайна, макар че тук-таме нишката се губи и има работи, дето не са ми много ясни. Убитият, който и да е той, е бил при локвата кръв, а убиецът, който и да е той, е стоял зад този рошков. Можех да науча повече, ако онези новаци не бяха изпотъпкали цялото място. Сега всичко е загубено. Няма смисъл да вървя по-нататък. Най-добре е да тръгна по обратните следи и ако може да открия къде конят със счупената подкова е завел господаря си след тайния лов. Ето защо, стари ми Зебулон Стамп, тръгвай обратно по следите от ботушите!
Като се подкани сам, Зеб тръгна отново по стъпките, които го бяха довели до края на просеката. Само на едно-две места следите бяха ясни. Но той едва ли се нуждаеше от тях.
Забелязал вече, че човекът, който ги е оставил, се е върнал на мястото, гдето е бил вързан конят, Зеб знаеше, че те ще го изведат там.
На края на една просека, откъдето беше минал предполагаемият убиец, следите се разклоняваха. Имаше пречка — непроходим гъсталак. После следите пак се събираха, но чак на една просторна поляна.
Доволен от това, Зеб се огледа наоколо и за известно време забрави следите на пешеходеца.
След кратко проучване той забеляза друга ясна следа, но съвсем различна. Това беше добре утъпкана пътека, която почваше от единия край на поляната и отиваше до другия. Накратко, пътека, направена от животни.
Зеб видя, че подковани коне бяха минали по нея преди няколко дена. Това го накара да се върне и да я разгледа подробно.
Само по следите той можеше да определи точно в кой ден и час са минали конете. Но в случая нямаше нужда да показва умението си. Знаеше, че отпечатъците са от конете на Спенглър и другите, които са се отделили от отряда, върнал се с майора в поселището.
Той бе научил цялата история на разследването — как Спенглър и другарите му бяха вървели по следите на коня на Хенри Пойндекстър чак до плантацията, дето негърът бе хванал коня.
За обикновения ум това може би беше достатъчно. Човек едва ли можеше да научи нещо повече, ако разгледа повторно местността.
Зеб Стамп обаче изглежда не мислеше така. Докато разглеждаше следата от коня на Хенри, той проявяваше някакво колебание.
— Ако имах време — промърмори той, — щях да тръгна първо по нея. — Сигурно ще открия нещо. Но нямам време и по-добре да свърша със следата от счупената подкова.
Той се бе обърнал и се готвеше да напусне поляната, когато някаква нова мисъл го накара пак да се спре.
— В края на краищата нея винаги ще намеря лесно. Знам къде води. Все едно, че съм яздил с мерзавеца, който я е оставил — право в конюшнята на Каса дел Корво. Как да оставя другата следа, като съм дошъл чак дотук? Ще ме накара да се връщам още десет мили, а нямам толкоз време. Я чакай малко да повървя по нея. Старата кобила може да почака.
Като се приготви за нови разследвания, Зеб се отправи по пътеката, по която бяха минали Спенглър и спътниците му.
Той не обръщаше много внимание на техните отпечатъци, а от време на време въобще не ги поглеждаше. Очите му търсеха само следите от коня на Хенри Пойндекстър. Макар че следите на преследвачите бяха по-нови и на места бяха затъпкали дирята, която го интересуваше, той лесно я намираше. Както би казал Зеб, „всеки новак може да я намери“. Конят на младия плантатор беше препускал. Следотърсачите бяха я дирили бавно.
Доколкото Зеб можеше да види, Спенглър и другите не бяха спирали, нито се бяха отклонявали. Не беше така обаче с коня на Хенри.
На около три чевърти миля от края на просеката галопиращият кон не беше спирал, а само леко се бе отклонил от правата посока, като че бе видял нещо — вълк, ягуар, кугуар или друго хищно животно.
По-нататък жребецът бе продължил в бърз и необуздан кариер.
Групата на Спенглър не беше спирала, за ла разбере защо конят се е отклонил от пътя си.
Зеб Стамп, по-любопитен, се спря.
Това беше безплодна местност, осеяна с камъни и пясък и лишена от всякаква растителност. Огромно дърво с хоризонтално разперени клони я засенчваше. Един от клоните се простираше напряко над пътеката, по която бяха минали конете — толкова ниско, че да го избегне човек на кон, трябваше да си наведе главата. В този клон се вгледа Зеб Стамп. Той забеляза, че кората му беше леко обелена — което се дължеше на удар о нещо твърдо като нея, ако не и и по-твърдо.
— От човешка глава е — разсъждаваше Зеб, — от човек на кон. Не е минал от другата страна на клона. Жив човек не може да устои на такъв удар, без да падне от седлото. Ура! — извика Зеб тържествуващ, след като внимателно разгледа земята под дървото. — Знаех си. Ето тук личи, че е падал ездач. А ето и къде е пропълзял. Сега ми е съвсем ясно от какво е цицината. Знаех си, че не е от животно, а не изглеждаше да е от удар с камък или дърво. Ето от този клон е.
С пъргава крачка и сияещо от радост лице старият ловец си тръгна от дървото, но вече не по пътеката, а по следите на човека, който така жестоко е бил съборен от коня си.
На хора, несвикнали да се движат през гъсталак, можеше да се стори, че Зеб се движи без посока по места, по които не е стъпвал човешки крак.
Може би по част от пътя наистина не беше минавал човек. Но Зеб се ръководеше от следи, които макар и незабележими за обикновено око, за него бяха ясни като пътни знаци. Изкривеният клон, омачканите тичинки на едно пълзящо растение, издрасканата повърхност на земята — всичко показваше, че оттам бе минал човек. И не само това. Те показваха, че беше минал ранен човек, който е пълзял.
Зеб Стамп продължи напред по следите на ранения, докато стигна до брега на един поток.
Не беше необходимо да върви по-нататък. Той беше открил още едно звено от счупената верига. Само още едно липсваше, за да стане тя цяла.