Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава IV
ЧЕРНИЯТ СЕВЕРНЯК

Отдадена за известно време на тези пророчески мисли, младата девойка седеше неподвижно, притиснала с ръце слепите си очи, сякаш цялата й душа се опитваше да обясни миналото или да прозре в бъдещето. Нейният унес, каквато и да беше причината му, не продължи дълго. Навън се разнесоха викове, примесени с думи, които вещаеха опасност.

Девойката разпозна гласа на брат си. В него се четеше тревога:

— Погледни, татко! Не ги ли виждаш?

— Къде, Хенри, къде?

— Ето там, зад колите. Сега виждаш ли ги?

— Виждам, но не мога да позная какво е. Изглеждат като, като… — Пойндекстър не можеше да се сети на какво да ги оприличи. — Наистина не зная какво е.

— Водни стълбове? — предположи бившият капитан, който при появата на странните предмети беше благоволил отново да се присъедини към групата около каретата. — Но не може да бъде. Много сме далече от морето. Никога не съм чувал да са се появявали в прериите.

— Каквито и да са, те се движат — каза Хенри. — Погледнете! Събират се и се разпръскват. Ако не се движеха, човек можеше да ги вземе за големи обелиски от черен мрамор.

— Великани или зли духове — шеговито подхвърли Къхуун, — великани людоеди от другия свят, на които е хрумнало да се поразходят из отвратителната прерия.

Бившият офицер се шегуваше насила. И той като другите беше неспокоен.

Нищо чудно. На хоризонта на север внезапно се извисиха десетина мастиленочерни стълба — нещо невиждано досега. Те не бяха точно като колони, нито пък имаха определена форма, а постоянно променяха големината, очертанията и мястото си.

Ту заставаха неподвижни за известно време, ту се плъзгаха но обгорилата повърхност като гиганти на кънки. А ето сега — прегъват се, наклоняват се един към друг в май невероятни съчетания.

Не е нужно голямо въображение, за да може човек да си представи великаните от миналото, оживели по прериите на Тексас, да танцуват след буен пир с Бакхус.[1]

Естествено бе всички да изпаднат в тревога пред близостта на тия необикновени и неземни явления, които никой не бе виждал дотогава и които никой не познаваше.

И така беше — всеки чувствуваше приближаващата се опасност. Знаеха, че към тях идва една от стихиите на прерията.

Всички се бяха спрели при вида на странните колони. Коларите и негрите, които вървяха пеш, викаха от ужас. Животните — мулетата, и конете — бяха спрели неволно. Мулетата изпълваха въздуха с пронизителни ревове, а конете цвилеха и трепереха.

Това не бяха единствените звуци. Откъм черните кули се носеше дрезгаво фучене, което напомняше бученето на водопад, от време на време прекъсвано от тътнеж, приличен на залп от пушки или грохот на далечна гръмотевица.

Шумът ставаше все по-силен и по-отчетлив. Опасността, каквато и да бе тя, се приближаваше. По лицата на всички се изписа ужас. Къхуун не правеше изключение. Бившият офицер вече не се преструваше на весел. Очите на всички бяха обърнати към надвисналото небе и черните стълбове, които сякаш идваха да ги смажат.

В тези тежки минути до ушите им достигна вик, който макар и тревожен, им донесе облекчение.

Право към тях в луд галоп яздеше конник. Конят беше черен като въглен, а също и ездачът; черно беше дори и лицето му. Все пак те го познаха. Това бе странникът, по следата на чието ласо се движеха.

Жената предусеща по-бързо от мъжа; младата девойка от каретата го позна първа.

— Карайте! — извика той, когато се приближи толкова, че можеха да го чуят. — Карайте, карайте, колкото може по-бързо!

— Какво е това? — попита плантаторът, смутен от уплаха. — Има ли някаква опасност?

— Има. Не го очаквах, когато ви срещнах. Едва след като преминах реката, видях сигурни признаци за приближаването му.

— На кого, сър?

— На северняка.

— Искате да кажете, че бурята се нарича така?

— Да.

— Никога не съм чувал, че е опасен — се намеси Къхуун, — освен за корабите и лодките в морето. Зная, че е много студен, но…

— Ще видите, че не е само студен, сър, ако не побързате да се махнете от пътя му — прекъсна го младият конник. — Мистър Пойндекстър — продължи той, като се обърна към плантатора и започна да му говори нетърпеливо и настойчиво, — казвам ви, вие и вашите спътници сте в опасност. Севернякът не винаги е страшен, но този… погледнете! Виждате ли онези черни стълбове?

— Ние се чудехме и не можехме да разберем какви са.

— Нищо — само предвестници на бурята. Погледнете по-нататък! Не виждате ли онзи облак, черен като въглен, който обгръща небето? Ето от какво трябва да се страхувате. Не искам да създавам излишна тревога, но в тази сянка се крие смърт. Движи се и се приближава насам. Нямате никаква друга възможност да го избегнете, освен да побързате. Ако се бавите, ще стане много късно. След десет минути ще надвисне над вас и тогава… Бързо, сър, моля ви! Наредете на вашите колари да карат напред колкото може по-скоро. Самото небе ви заставя.

Плантаторът дори и не помисли да не се подчини на тази настойчива молба. Дадено бе нареждане да подкарат конете с най-голяма бързина. Ужас бе обхванал не само коларите, но и животните, та камшиците бяха излишни.

Каретата и конниците, както и преди, се движеха начело. Само странникът се спусна към опашката на кервана сякаш да го запази от заплашващата го опасност.

От време на време го виждаха да спира коня си и да се обръща назад с поглед, в който се четеше все по-голяма и по-голяма тревога.

Като забеляза това, плантаторът се приближи и попита:

— Има ли още опасност?

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че има — отговори странникът. — Надявах се вятърът да промени посоката си.

— Вятърът ли казахте, сър? Няма вятър. Нищо не чувствувам.

— Не тук. Там вилнее ураган и се движи право насам. Господи! Той се приближава към нас с голяма бързина. Съмнявам се дали ще успеем да преминем изгорялата прерия.

— Какво да правим? — извика ужасен плантаторът.

— Това ли е най-голямата скорост, с която могат да се движат мулетата?

— Да, по-бързо не могат.

— Страхувам се тогава, че няма да успеем!

След като изрече тези мрачни предположения, той извърна коня си и се вгледа в стълбовете от облаци като че искаше да изчисли бързината, с която напредваха.

Линиите, които се образуваха около устните му, говореха за нещо повече от безпокойство.

— Да, късно е! — извика той, като изведнъж прекрати наблюденията си. — Те се движат по-бързо от нас, много по-бързо. Няма да можем да им избегнем.

— Боже мой, сър! Толкова ли е голяма опасността? Нищо ли не можем да направим, за да се спасим?

Странникът не отговори веднага. Няколко секунди той стоя безмълвен, като че ли размисляше. Погледът му не бе вече обърнат към небето, а блуждаеше между колите.

— Няма ли никаква възможност да избягаме? — настоя нетърпеливо плантаторът като човек, изправен пред голяма опасност.

— Има! — отвърна радостно ездачът, сякаш някаква щастлива мисъл го бе озарила. — Има надежда! Не се сетих по-рано. Бурята не можем да избегнем, но можем да избегнем опасността. Бързо, мистър Пойндекстър! Наредете вашите хора да завият мулетата, а също и конете. В противен случай те ще ослепеят и ще пощръклеят. Одеяла, пелерини, каквото и да е. Като свършат това, всички да се приберат в колите и да пуснат платнищата отзад. Аз сам ще се заема с каретата.

След като даде указанията, които Пойндекстър с помощта на надзирателя побърза да изпълни, младият човек се отправи в галоп напред.

— Мис — каза той, като спря коня си до каретата, и заговори толкова учтиво, колкото обстоятелствата позволяваха, — трябва да спуснете всички завеси. Нашият колар трябва да влезе вътре, а и вие също — обърна се той към Хенри и Къхуун, — и вие, сър — към Пойндекстър, който току-що бе приближил. — Ще има място за всички. Влезте вътре, моля ви! Не губете време! След няколко секунди бурята ще връхлети върху нас!

— А вие, сър? — загрижено се обърна плантаторът към човека, който полагаше такива усилия да ги предпази от още неизвестната опасност. — Вие какво ще правите?

— Не се грижете за мене. Зная какво ни очаква. Не ми се случва за първи път. Влизайте, влизайте, моля ви! Няма нито секунда за губене. Чуйте този писък! Бързайте, иначе облакът от прах ще ни обгърне!

Плантаторът и синът му скочиха от седлата и се прибраха в каретата. Къхуун отказа да слезе и остана неподвижен на седлото. Защо пък той да бяга от такава мнима опасност, от която не се крие човекът в мексиканските дрехи?

Последният се обърна и подкани надзирателя да влезе в най-близката кола, което той стори незабавно. Едва сега странникът можеше да се погрижи за себе си. Той бързо разгъна сарапето си, което беше привързано на задната част на седлото, и го метна върху главата на коня. След това дръпна краищата му назад и ги завърза така, че около главата на животното се образува нещо като торба. Със същата ловкост той развърза шала си от китайска коприна, опна го около шапка та си и мушна единия му край в кордона, а другия спусна пред периферията, така че се образува нещо като копринена маска пред лицето му.

Преди да свие долния край, той се обърна пак към каретата и за своя голяма изненада видя Къхуун все още на седлото. Човечността надви надигащото се у него чувство на неприязън.

— Още веднъж ви приканвам сър, да влезете вътре. Ако не го направите, ще съжалявате. След десет минути може би няма да бъдете жив!

Явната настойчивост на това предупреждение даде резултат. Пред смъртен неприятел Касий Къхуун не беше страхлив, но сега се приближаваше враг, който не бе смъртен, нито пък по някакъв начин можеше да бъде разбран. Неизвестният враг напираше с шум, наподобяващ гръмотевица; дори сянката му беше по-тъмна от нощния мрак. Кой не би почувствувал страх при приближаването на такъв, явно унищожителен враг?

Бившият офицер не можеше повече да се противопоставя на предупрежденията на земята и небето. Той се смъкна от седлото с престорено нежелание — за да спаси достойнството си, — качи се в каретата и се приюти зад плътно спуснатите завеси.

* * *

Безсилно е перото да опише това, което последва. Никой не видя зрелището, тъй като никой не се осмели да погледне навън. Но дори ако някой се бе опитал, нямаше да види нищо. Пет минути след като загърнаха мулетата, керванът бе обвит от непрогледна тъмнина. Само началото може да бъде описано защото само то бе наблюдавано от пътниците. Един от черните стълбове, който се движеше пред другите, се сблъска с колите и се разпръсна. Запада черен прах, като че от небето заваля барут. Това беше само началото. За кратко време се разведри, но стана горещо като в пещ. След това връхлетяха студени вихрушки, които сякаш идваха от ледени пещери, и то с такъв шум, като че всички тромпети на Еол[2] възвестяваха пристигането на крал Буря!

В следващия миг „севернякът“ връхлетя и спрелият в субтропическата равнина керван бе обгърнат от въздух, студен като въздуха, който сковава ледените планини в Северния океан.

Нищо повече не се виждаше, нищо не се чуваше освен свистенето на вятъра или пресипналият му рев, когато с трясък се удряше в платнищата на колите. Мулетата инстинктивно се бяха обърнали с гръб към него и стояха неподвижни. Гласовете на пътниците, които разговаряха загрижено в колите изчезваха сред воя на урагана. Всички отвори бяха запушени, тъй като скоро се разбра, че да покажеш лицето си навън от платнището, значи да се задушиш. Въздухът бе наситен с пепел, която вихърът вдигаше от обгорялата равнина и като я въртеше, разбиваше я на едва осезаем, но отровен прах.

В продължение на повече от час този пепелен облак се носеше из въздуха, а през това време пътниците стояха като затворници. Най-после близо до завеските на каретата се чу глас, който възвести освобождение.

— Можете да излезете — каза странникът. Коприненият шал бе отметнат над периферията на шапката му. — Вие все още трябва да се борите с бурята. Тя ще трае до края на пътуването ви, а може би и още три дни след това. Но повече няма от какво да се страхувате. Вятърът измете пепелта. Отнесе я напред и едва ли ще я настигнете до Рио Гранде.

— Сър — каза плантаторът, като бързо слезе по стъпалата на каретата, — ние трябва да ви благодарим за… за…

— За нашия живот, татко — допълни Хенри — Надявам се, сър, че ще ни удостоите с вашето име.

— Морис Джерълд — отвърна странникът, — макар че във форта съм по-известен с името Морис — ловецът на мустанги.

— Ловец на мустанги! — промърмори презрително Къхуун, но толкова високо, че да го чуе само Луиза.

— Само ловец на мустанги! — си помисли аристократът Пойндекстър и топлината на неговата благодарност чувствително охладя.

— Нямате вече нужда от моето водачество, нито от ласото ми — каза ловецът на диви коне. — Кипарисът се вижда. Движете се право към него. След като прекосите реката, ще видите знамето на форта. Все още можете да пристигнете преди падането на нощта. Нямам време за бавене. Трябва да ви кажа сбогом.

Самият сатана, възседнал „тарторски“[3] кон, не би приличал повече на дявола, отколкото Морис — ловецът на мустанги, когато за втори път се разделяше с плантатора и неговите спътници.

Нито пепелта, която го покриваше, нито неговото скромно призвание не можаха да го принизят в очите на Луиза Пойндекстър, чието благоразположение бе вече спечелил.

Като чу името му, тя по свои собствени съображения още по-нежно съхрани картончето на топло в снежнобялата си пазва. В същото време замислено си мълвеше думи, които само тя можеше да чуе:

— Морис — ловецо на мустанги! Макар че си покрит със сажди, макар че призванието ти е скромно, засегна сърцето на една креолка! Mon Dieu! Mon Dieu![4] Той прилича твърде много на Луцифер[5], за да го презирам.

Бележки

[1] Бакхус — староримски бог на виното и веселието. Б. пр.

[2] Еол (гръцка митология) — бог на ветровете. Б. пр.

[3] Тарторски — дяволски. Б. пр.

[4] Mon Dieu (френски) — боже мой. Б. пр.

[5] Луцифер — сатаната. Б. пр.