Майн Рид
Конникът без глава (6)

Глава V
ДОМЪТ НА ЛОВЕЦА НА ДИВИ КОНЕ

Местността, където Rio de Nueces (ореховата река) събира водите си от стотина притока, набраздили картата като клоните на голямо родословно дърво, е ненадмината по своята красота. По хълмистата прерия са разпръснати дъбови и орехови дървета на групи, които тук-таме образуват непрекъснат наниз край реката. На места се виждат горички или по-скоро гъсталаци, главно от различни видове акации, примесени с копайва и креозотови дървета, диво алое, чудновата по форма гардения, кактуси и стволеста юка.

Тази бодлива растителност, която показва, че почвата е напълно безплодна, отблъсва земеделеца, но представлява привлекателна гледка за ботаника и любителя на природата, особено когато гарденията разтвори восъчнобледите си цветове или когато над околния гъсталак се извиши стеблото на стройната фукиера, покрито с яркочервени цветове като червено знаме, повиснало на пилон.

Но не навсякъде земята е безплодна. Има и плодородни места с черна варовита почва, гдето растат и по-големи дървета с обилен листак: диво китайско дърво, орех, бряст, няколко вида дъб, тук-таме кипариси и канадски тополи, събрани в горички. Различните оттенъци на зелено и вечно менящите се очертания на дърветата образуват пейзажи, които заслужават да бъдат наречени красиви.

Кристално бистрите води на потоците в тази местност са оцветени само от отраженията на сапфиреното небе. Тук много рязко облаци закриват слънцето, луната и звездите. Демонът на болестите още не си е пробил път по тези здравословни места; в тях няма никакви епидемии.

Въпреки тези предимства цивилизованият човек още не се е заселил тук. По пътеките бродят само червенокожите обитатели на прерията — команчите^[1] или липаните, и то само когато яхнат конете и се отправят за грабежи към поселищата по долното течение на Рио де Нуесес и Леона.

Верните деца на природата — дивите зверове — са избрали това място за свое любимо поселище и дом, вероятно поради тези благоприятни условия, макар да изглежда че красивата и живописна местност ги е привлякла. В никоя друга част на Тексас еленът не изскача така често пред вас; никъде не можете да видите плахата антилопа толкова начесто. Заекът рядко изчезва от погледа ви, а невестулката, опосумът и любопитният глиган се появяват почти непрекъснато.

Птици, прекрасни по форма и цвят, разнообразяват пейзажа. Пъдпъдъкът излита с пърхане край пътеката; кралският лешояд се вие във въздуха; огромната дива пуйка припича блестящата си гуша на слънце край лещака, а сред перестите листа на акациите необикновената птица-шивач, известна сред простите ловци под името „райска птица“, пренебрежително размахва дългата си опашка, прилична на ножица.

Великолепни пеперуди ту прелитат из въздуха с широко отворени криле, ту кацат на някой пъстър цвят и изглеждат като част от него. Огромни пчели milponoe облечени в кадифени ливреи, бръмчат сред цъфналите храсти и оспорват владенията си с колибрите, които не са много по-големи от тях.

Но не всички обитатели на тази очарователна земя са безвредни. В никоя друга част на Северна Америка гърмящата змия не достига такива грамадни размери. Тя дели гъсталака с още по-опасната змия „мокасин“. Тук човек може да бъде ужилен от отровната тарантула^[2] или ухапан от скорпион, а стоножката само да полази по кожата ви, причинява треска, която може да бъде смъртоносна.

Край зелените брегове на потоците можете да срещнете петнистия оцелот^[3], пумата^[4] и техния по-силен сродник — ягуара.

Край дърветата се прокрадва мрачният тексаски вълк, самотен и безмълвен, а далеч в откритата равнина — неговият събрат, страхливият койот е излязъл на лов с цяла глутница.

Конят — най-благородното и най-прекрасно от всички животни и без съмнение най-добрият другар на човека — споделя тези пасбища с най-свирепите зверове.

Тук, независим от човешките прищевки, без да знае какво е юзда, седло или товар, той броди свободен, отдал се на своята дива природа.

Но даже тук — в неговото любимо убежище — не го оставят на мира. Човекът си позволява да го преследва и опитомява. По тези места Морис — ловецът на мустанги, го преследва, улавя и покорява.

* * *

На брега на Аламо, един от най-пенестите потоци, които се вливат в Рио де Нуесес, се намираше скромно, но живописно жилище, като всички други в Тексас.

Стените му бяха направени от разцепени стебла на юка, забити едно до друго в земята, а за покрив му служеха дългите щитовидни листа на същото гигантско растение.

Процепите между вертикалните стебла не бяха замазани с глина, както обикновено се замазани колибите в Западен Тексас, а бяха покрити с конски кожи, прикрепени не с гвоздеи, а с острите бодли, с които завършват листата на растението „пита“.

По склоновете от двете страни на потока, зад които лежеше равнината, имаше изобилен материал, послужил за построяване на колибата: дървото юка, столетници и други неплодоносни растения. Щедрата долина долу беше покрита с големи дървета: червени черници, дъбове и орехи, които образуваха гора, дълга няколко мили. Всъщност лесът покриваше цялата низина; върховете на дърветата едва се изравняваха със скалистото било на склона.

Но гората не беше навсякъде; край потока имаше и незалесени места — поляни или ливади, покрити със сочната трева, известна между мексиканците с името „грама“.

На една от тези поляни, извита като полукръг, се намираше описаното по-горе примитивно жилище. Потокът образуваше правата страна на полукръга, а по кривата бяха наредени дървета, чиито дънери приличаха на колони, които подържат покрива на някакъв горски колизей.

Местоположението на постройката бе сякаш нарочно избрано. Колибата се криеше в сянката на дърветата. Можеше да я види само човек, който минава край потока, и то ако е с лице към нея. Нейната проста направа и червеникавокафяв цвят я правеха още по-незабележима.

Къщата бе обикновена колиба, колкото голяма палатка. Като изключим тесния глинен комин, издигнат до едната й стена, тя имаше само един отвор — вратата.

Тази врата представляваше дървена рамка с опъната на нея конска кожа. Закачена бе с помощта на ремъци, изрязани от същата кожа.

Зад къщата, върху пет-шест стебла се издигаше навес, покрит с листа от юка и ограден с прътове, завързани напречно между съседните дървета.

Между колибата и склона се простираше още по-голямо оградено място, което заемаше около един акър^[5] от гората. Торфът, нашарен с многобройни отпечатъци от конски копита и на места силно утъпкан, показваше, че мястото е корал-конюшня за диви коне.

Това личеше още по-ясно и от десетината коне, чиито диви изплашени очи и неспокойни движения показваха, че са уловени наскоро и мъчно понасят затворничеството в сенчестия корал.

Вътре колибата беше доста спретната и удобна. Стените представляваха красива гледка. Те бяха покрити с конски кожи, обърнати с лице навън. Кожите — гладки и лъскави — бяха различни по цвят, черни, червеникави, снежнобели, кафяви и пъстри — приятно разнообразие за окото. Личеше, че при подреждането им е проявен вкус.

Мебелировката беше оскъдна: нещо като походно легло, направено от конска кожа, опъната на дървена рамка, няколко стола, направени по същия начин, и една груба маса, скована от дъски от юка. В един от отдалечените ъгли на стаята се виждаше нещо като легло или „постеля“ от неизбежната мустангова кожа.

Най-неочакваното нещо за такова място бе етажерка с около десетина книги, писалки, мастило и хартия. А на масата имаше вестник. Голям кожен куфар, двуцевна пушка с надпис „Уистли Ричардс“ на задната й част, гравирана сребърна чаша, ловджийски рог и камшик за кучета — това, бяха допълнителните доказателства, ако не за изтънченост, то поне за цивилизованост.

На пода имаше няколко метални готварски принадлежности, а в един от ъглите стоеше плетена дамаджана, която явно съдържаше течност, по-силна от водите на Аламо. Останалото имущество в колибата беше по-подходящо за нея: извито мексиканско седло, юзди с оглавник и поводи, изплетени от конски косъм, няколко сарапета и дреболии, изработени от ремъци от нещавена кожа.

Видяхме околността, сред която се намираше къщата на ловеца на мустанги, видяхме нейното устройство и вътрешната уредба, с изключение на двамата й живи обитатели.

На един от столовете сред стаята седеше мъж, който не можеше да бъде ловецът на мустанги. Той никак не приличаше на собственик. Напротив, лицето му имаше явно израза на служащ, който е свикнал да се подчинява.

Въпреки първобитността на колибата, в която той се бе подслонил, никой, който влезеше вътре, не би го взел за неин господар. Човекът не беше нито зле облечен, нито недохранен, нито пък нещо му липсваше. Беше закръглен, с червендалесто лице и с перчем, жълт като морков. Облечен беше с рипсени панталони и палто от памучно кадифе. Панталоните му приличаха на голф и бяха пристегнати с високи гети. Палтото — някога тъмнозелено, а сега избеляло, кафеникаво на цвят — приличаше на ловджийско, с големи странични и предни джобове. Ризата беше от грубо платно. На врата му висеше хубаво завързана червена памучна кърпа. Краката му бяха обути в ирландски обувки. Широкопола шапка, кривната над двете будни очи, завършваше облеклото на въпросната личност.

Нито обувките, нито рипсените бричове бяха необходими, за да проличи народността му. Устните, носът, очите, видът и държането му говореха красноречиво за неговия ирландски произход.

Ако имаше някакви съмнения, те щяха да се разпръснат, щом човекът отвореше уста и започнеше да говори. А той говореше от време на време и произношението му бе явно от графството Голуей. Понеже бе единственият обитател на хижата, можеше да се предположи, че се разговаря сам. Но не беше така. Пред огнището, полузаровила муцуна в пепелта, лежеше върху парче конска кожа голяма ирландска хрътка, която сякаш разбираше езика на събеседника си. Последният във всеки случай говореше на нея и очакваше да бъде разбран.

— Какво, Тара, съкровище мое? — обърна се човекът в рипсеното кадифе към кучето като към брат. — Не ти ли се ще да си сега в Балибалах? Не искаш ли да идеш пак в двора на стария замък, да подскачаш по плочите, да си похапнеш дреболии, докато ти се загладят ребрата? До едно мога да ги преброя сега. Ех! Пък и на мене ми се ще да съм си там! Но отде да знаеш кога младият господар пак ще ни заведе у дома. Няма нищо, Тара! Той ще отиде скоро в поселището, стари приятелю. Обеща да вземе и нас. Това е все пак утешение. По дяволите! От три месеца не съм ходил във форта. Може би ще намеря някой стар познат измежду ирландските войници, пристигнали напоследък. Няма да мина без почерпване, нали, Тара?

Като чу да споменават името й, хрътката повдигна глава и подсмръкна някак утвърдително на този забавен въпрос.

— И сега бих пийнал една капка — продължи ирландецът, като хвърли жаден поглед към плетената съдинка, — ей сегичка, ама дамаджаната е почти празна и младият господар може да забележи. После… Няма да бъде много честно, току-така без позволение, нали, Тара?

Кучето вдигна отново глава от пепелището и кихна.

— Ама ти, май че като миналия път каза „да“. Така ли е? Кажи ми, Тара?

Хрътката още веднъж издаде същия звук, причинен или от слаба настинка, или от пепелта, която влизаше в ноздрите й.

— Пак „да“. Май че това иска да каже нямото животинче. Я не ме изкушавай, бандит такъв! Не, няма да се допра до уискито! Ще отпуша дамаджаната и само ще го помириша. Господарят няма да разбере нищо, пък и да разбере, няма да се сърди. Няма да се развали, като го помириша, я!

При последните думи той се надигна от мястото си и пристъпи към ъгъла, гдето беше дамаджаната.

И при все че намеренията му бяха явно невинни, ирландецът се движеше крадешком, което показваше, че няма доверие или в своята почтеност, или във възможността да устои на изкушението. Той постоя известно време с наострени уши, обърнал очи към отворената врата. След това повдигна дамаджаната, отпуши я и приближи гърлото й до носа си. Постоя няколко секунди така, като издаваше от време на време звук, подобен на подсмърчането на хрътката, което той бе взел на драго сърце за положителен отговор на въпросите си. По такъв начин ирландецът изразяваше удоволствието, което изпитваше от дъха на силния алкохол. Това го задоволи, обаче само за кратко време. Малко по малко дъното на дамаджаната започна да се движи нагоре, а другият й край започна да слиза съответно надолу.

— По дяволите! — възкликна той, като погледна още веднъж крадешком към вратата. — Жив човек не може да устои на това разкошно уиски, без да го опита. Ще рискувам. Съвсем малко, колкото да наквася върха на езика си. Може кожата му да изгори, ама няма значение. Ето!

Без повече умуване той долепи гърлото на дамаджаната до устните си, но вместо „съвсем малко“, колкото да накваси върха на езика си, клокоченето на изливащата се течност показваше, че той напоява обилно целия си ларинкс и нещо повече. Като млясна няколко пъти с уста и издаде други възклицания — признак на върховна наслада, ирландецът постави набързо запушалката, сложи дамаджаната пак в ъгъла и се промъкна на стола.

— Тара, бандит такъв — каза той, като се обърна пак към кучето, — ти ме изкуши. Но няма значение, господарят няма да забележи. А той скоро ще отиде до форта и ще се снабди с нови запаси.

Известно време „крадецът на дребно“ помълча. Той разсъждаваше за постъпката си или се наслаждаваше на въздействието, което ирландската ракия оказа на духа му.

Мълчанието му не трая дълго. Последва монологът:

— Чудя се защо на мистър Морис му се ще толкова много да отиде в поселището. Казва, че ще отиде веднага, щом улови петнистия мустанг, който видял тия дни. Какво ли пък му е щукнало по това животно? Сигурно е нещо необикновено. Вече три пъти го преследва, без да може да хвърли ласото си на врата му, а беше с дорестия си кон! Казва, че няма да се откаже, докато не го хване. Ех, дано стане скоро, иначе може да стоим тук до второ пришествие. Шшшшт! Какво е това?

Тара беше скочила от кожата и с ръмжене, което предизвика възклицанието на слугата, се бе втурнала навън.

— Фелим — разнесе се глас отвън, — Фелим!

— Господарят — промърмори Фелим, като скочи от стола и последва кучето.