Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XLIX
ЛАСОТО Е РАЗВЪРЗАНО

Изплашен от гневни гласове, един орел напуска клона на изсъхналата топола, гдето е кацнал, и полита с крясък на разузнаване отвисоко. Той достига поляната с един замах на величествените си криле. Задържа се миг там с трепкащи криле, устремява очи към земята и разглежда откритото пространство и дърветата, които го обкръжават. На поляната вижда нещо, което може би радва погледа му — проснат на земята човек, хвърлен от коня си, който го обикаля и цвили. Между дърветата вижда две странни ездачки — едната гологлава, с развети от вятъра коси, бързо се отдалечава, другата — на петнист кон, се приближава. Тя е с шапка и се движи по-бавно. Но лицата и на двете са еднакво загрижени.

Такава гледка се открива пред погледа на орела.

Знаем вече кои са двете прелестни ездачки. Първата, която се отдалечава, е Исидора Коварубио де лос Лянос, а другата, която се приближава, е Луиза Пойндекстър.

Знаем защо едната си отива. Остава сега да разкажем защо идва другата.

* * *

След разговора със Зеб Стамп младата креолка отиде в стаята си, отпусна се на колене пред мадоната и започна да се моли.

Не е нужно да казваме, че като креолка, тя е католичка, затова дълбоко вярва, че светиите могат да й помогнат. Молитвата й беше странна и тъжна. Луиза се молеше за човека, когото смятаха за убиец на брата й.

Тя не допускаше нито за миг, че Морис Джерълд може да е виновен за ужасното престъпление. Това беше невъзможно. Самото съмнение би разкъсало сърцето й.

Луиза молеше за закрила, а не за опрощение. Молеше девата да го спаси от враговете му — от нейните приятели.

Сълзи и ридания заглушаваха думите й, отправени към небето. Тя имаше най-нежни сестрински чувства към брата си. Тъгата й бе неутешима, но тя не можеше да задуши другите чувства — по-силни от кръвната връзка. Луиза оплакваше загубата на брата си и се молеше за спасението на любимия си.

Когато се изправи, очите й попаднаха случайно на лъка, с който така сполучливо бе изпращала писма на Морис.

— О, да можех да изпратя някоя твоя стрела да го предупреди за опасността. После ти може би няма да ми потрябваш никога вече.

Тази мисъл й напомни, че може да има следи от тайната им преписка на мястото, гдето я бяха водили.

Тя си спомни, че Морис не прекоси реката е лодката, която тя щеше да върне обратно с помощта на ласото си, а я преплува. Неговото ласо трябва да е останало в лодката.

Потресена от скръб, през следващия ден тя не бе се сетила за него. А то можеше да открие тайната на среднощната им среща, неизвестна никому засега, както мислеше тя.

Слънцето беше вече високо и светеше ярко през стъклената врата. Тя я отвори и излезе с намерение да отиде при лодката, но на терасата се спря, защото дочу гласове отгоре.

Разговаряха двама — прислужницата й Флоринда и черният коняр, който бе излязъл в отсъствието на господаря си на асотеата да подиша хладен въздух.

Думите им се чуваха ясно, но младата господарка не им обърна внимание. Вслуша се едва когато чу едно име.

— Младежа казват Джерълд. Морис Джерълд. Ирландец; ако истина казвали, не прилича ирландци от Нови Орлеан. Ехе-хе, прилича повече джентълмен; такъв прилича.

— Нали не мислиш, Плуто, че той убил мистър Хенри?

— Не мисля. Ехе-хе, убил мистър Хенри! Убил колкото аз убил. Виж ти, за вълк приказваш и вълк идва. Гледай натам, Флоринда, виждаш ли?

— Къде?

— Ей там, отвъд река. Виждаш конник? Той Морис Джерълд, дето срещнахме в черна прерия и даде на мис Лу петнист кон. Всички тръгнали да го търсят. Ама сбъркали път. Няма го намерят днес в прерия.

— О, Плуто! Ти радваш се, нали? За мене този джентълмен невинен. Той не човек, дето…

Луиза не остана да ги слуша. Върна се в стаята си, а оттам се качи на асотеата. Когато изкачваше стълбата, шумът от стъпките и едва ли бе по-силен от ударите на сърцето й. Мъчно можеше да скрие чувствата си от прислужниците, чийто разговор я бе развълнувал.

— Какво сте видели, та викате толкова? — попита Луиза, като се помъчи да скрие вълнението си зад престорена строгост.

— Ехе-хе, мис Луиза. Гледайте там! Младеж…

— Какъв младеж?

— Дето отидоха търсят.

— Нищо не виждам.

— Ехе-хе! Ей сега скри зад дървета. Гледайте там! Натам. … Виждате черна лъскава шапка, кадифено палто и сребърни копчета? Той е младеж…

— Грешиш мистър Плуто. Мнозина се обличат така из тоя край. Не можеш да го познаеш от такова разстояние, а сега той почти изчезна… Няма значение. Флоринда, слез по-скоро и ми донеси шапката и наметалото! Ще изляза да пояздя. А ти, Плуто, оседлай веднага Луна! Искам да изляза, докато слънцето не се е изкачило много високо. Бързайте!

Когато прислужниците изчезнаха надолу по стълбите, Луиза се обърна пак към перилата на асотеата. Гърдите й се повдигаха от вълнение. Останала сама, тя можеше сега добре да разгледа прерията и дърветата.

Но бе вече късно. Конникът бе изчезнал съвсем.

— Много приличаше на него, а все пак не е той. Невъзможно да е той! Защо би тръгнал в тази посока?

Нова болка прониза сърцето й. Тя си спомни, че и по-рано си бе задавала същия въпрос.

След десет минути Луиза прекоси реката и навлезе между дърветата, гдето беше изчезнал ездачът.

Тя яздеше бързо, като разглеждаше внимателно пътя пред себе си.

Когато се приближи към върха на хълма, край Леона, чу гласове и дръпна поводите.

Луиза се ослуша. Макар че гласовете долитаха отдалеч и едва се чуваха, можа да различи, че говорят мъж и жена. Кой беше мъжът? Коя жената? Сърцето й болезнено се сви.

Тя се приближи. Спря се пак и отново се ослуша.

Разговорът се водеше на испански. Но това не я успокои. Сигурно Морис Джерълд разговаря на този език с доня Исидора Коварубио де лос Лянос. Креолката знаеше достатъчно испански и би разбрала какво говорят, ако бе по-наблизо. Разговорът беше много оживен. И двамата разговарящи изглеждаха разгневени. Това обстоятелство зарадва Луиза.

Тя се приближи още повече. Спря отново коня си и пак се ослуша.

Мъжкият глас вече не се чуваше. Гласът на жената звучеше ясно, твърдо и заплашително.

Настъпи тишина, последвана от шум от конски копита. Ново затишие, след това жената пак започна да говори, отначало високо и заплашително, а след това по-тихо, като че говореше сама на себе си. Пак замълча, после се чу отново шум — този път от копитата на отдалечаващ се кон. Към него се присъедини крясък на орел, който се изви високо над поляната, изплашен от гневните гласове.

Луиза знаеше мястото, отгдето долитаха гласовете. То беше свещено за нея. Последния път бе спряла до самата поляна, но се страхуваше да се приближи — страхуваше се да не открие горчивата истина. Най-после се реши и пришпори Луна напред.

На поляната се мяташе уплашено оседлан и обюздан кон.

На земята лежеше човек, чиито ръце бяха свързани с ласо. Като че бе мъртъв. До него имаше capane и испанска шапка, явно не негови. Какво значеше всичко това?

Човекът беше в богат костюм на мексикански ранчеро. Скъпата и изящна сбруя на коня беше също мексиканска.

Щом го видя, Луиза почувствува, че сърцето и радостно трепва. Мъртъв или не, човекът беше същият, когото видя от асотеата и не беше Морис Джерълд. Надявала се бе, че не е той. Надеждите й се потвърдиха.

Тя се приближи и го разгледа. Вгледа се в лицето му. Стори й се, че го е виждала някъде, но не беше сигурна.

Явно бе, че е мексиканец. Не само дрехите, но и видът му — всяка черта на лицето му издаваше неговия испано-американски произход. Не беше грозен. Напротив, можеше да се нарече дори красив. Но не това накара Луиза Пойндекстър да скочи от седлото и да се наведе състрадателно над него. Радостта от откритието, че не е човекът, когото се страхуваше да не намери тук, я подтикна да извърши една човечна постъпка.

— Не е мъртъв. Диша.

Въжето като че го задушаваше. Луиза веднага го развърза.

— Сега може да диша по-свободно. За бога! Какво ли се е случило тук? Някой е метнал ласото върху него, докато е бил на коня, и го е повалил на земята. Кой ли е направил това? Другият глас беше на жена. Несъмнено на жена. Не греша. И все пак ето една мъжка шапка и capane, които не принадлежат на този човек. Дали е имало и друг мъж, който си е отишъл с жената? Но чух шум от копитата само на един кон. А, идва на себе си! Слава богу. Ще ми обясни всичко. По-добре ли сте сега, сър?

— Коя сте вие, сеньорита? — попита дон Мигел Диас, като повдигна глава и се огледа страхливо. — Къде е? — продължи той.

— За кого говорите! Не виждам никого освен вас.

— Caramba! Странно! Не срещнахте ли една жена на сив кон?

— Чух само женски глас, когато идвах насам.

— Кажете по-добре сатанински глас, защото Исидора Коварубио де лос Лянос е самият сатана.

— Тя ли направи това?

— Maldito! Да! Тя го направи. Къде е сега? Кажете сеньорита!

— Не знам. Ако съдя по шума от копитата, който чух на идване насам, трябва да се е спуснала по хълма в обратна посока.

— А!… Спуснала се е по хълма, значи си е тръгнала за дома. Вие бяхте добра към мене, сеньорита, като ме освободихте от тая примка — не се съмнявам, че вие сте сторили това. Може би няма да откажете да ми помогнете да се кача на коня! Надявам се да се удържа на седлото. Но така или иначе не бива да оставам повече тук. Неприятелите ми не са далече… Ела насам, Карлито! — викна той към коня и някак особено подсвирна. — Ела по-наблизо, не се страхувай от прекрасната сеньорита. Не тя ни изигра тая лоша шега. Хайде, ела насам, мое конче, не бой се!

Чувайки подсвирването, конят препусна към господаря си, който вече беше станал, и му позволи да улови юздите му.

— Ако ми помогнете, добра сеньорита, навярно ще мога да се кача на седлото. Щом седна на коня, няма да се страхувам от преследване.

— Мислите, че ще ви преследват?

— Отгде да зная? Както вече ви казах, имам неприятели. Но това не е важно… Чувствувам се много слаб. Нали няма да откажете да ми помогнете?

— С удоволствие ще ви окажа всяка помощ, която е по силите ми!

— Много съм ви признателен, сеньорита!

С голямо усилие младата креолка успя да настани мексиканеца на седлото. Той се олюля, но се удържа на него. Той хвана поводите и каза:

— Прощавайте, сеньорита. Не зная коя сте вие. Виждам само, че не сте мексиканка. Мисля, че сте американка… Но, все едно. Вие сте колкото добра, толкова и прекрасна. И ако някога се удаде случай, Мигел Диас ще ви се отплати за тази услуга.

Като каза това, Койота дръпна поводите; той пазеше с мъка равновесие и затова подкара бавно коня.

Въпреки бавния ход той се скри скоро, щом навлезе между дърветата, Диас не тръгна по една от трите алеи, а по тясна пътека, която се губеше сред шубраците.

За младата креолка всичко приличаше на сън — и то по-скоро странен, отколкото неприятен.

Сънят се превърна в ужасна действителност, когато вдигна листчето хартия, оставено от Диас, и прочете написаното там. Беше писмо, изпратено до дон Морис Джерълд и подписано от Исидора Коварубио де лос Лянос.

За да се качи сега на коня си, Луиза Пойндекстър се нуждаеше от помощ почти толкова, колкото и човекът, който си бе отишъл.

Когато пресичаше брода на Леона, за да се върне в Каса дел Корво, тя спря коня насред реката и остана известно време загледана във водата, която се пенеше под нея и достигаше до стремената й. Лицето й изразяваше дълбоко отчаяние. Една крачка встрани и водите на Леона щяха да я погълнат завинаги.