Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXII
СЪДЪТ НА РЕГУЛАТОРИТЕ

Викът, който накара младата креолка да скочи така стремително от мястото си до своя кавалер, беше решението на съда — жестоката присъда.

Думите „да се обеси“ звънтяха в ушите й, когато тя се впусна към хижата.

Докато се преструваше, че се интересува от играта на сребърните рибки, Луиза мислеше само за не толкова невинната сцена, която се разиграваше пред хакалето.

Макар че дърветата й пречеха да вижда сцената, тя знаеше действуващите лица и можеше да следи развоя на действието по гласовете.

Докато слизаше от коня си, обстановката пред колибата се бе променила и затова заслужава кратко описание.

Хората, които Луиза остави там, не стояха вече пръснати на групи, а се бяха събрали в неправилен кръг.

В средата на кръга се отделяха десетина души, между които беше високата фигура на началника на регулаторите и трима-четирима от неговите „маршали“. Там беше и Удли Пойндекстър заедно с Касий Къхуун. Те като че не присъствуваха вече като ръководители, а по-скоро като зрители или свидетели на съдебната драма, която се разиграваше.

Защото такава беше всъщност сцената. Това бе процес за убийство — процес пред съда на Линч[1] — мрачен сановник, представен тук в лицето на началника на регулаторите, а съдебни заседатели — всички присъствуващи с изключение на затворниците.

А затворниците са двама — Морис Джерълд и слугата му Фелим.

И те са в кръга, проснати на тревата и завързани с въжета от нещавена кожа, които не им позволяват да мръднат.

Нямат възможност и да говорят. Ругатните и заплахите заставят Фелим да мълчи от страх, а между зъбите на господаря му е затъкнато парче дърво. Това е направено с цел да се предотврати бълнуването му, което би попречило на тяхната работа.

И стегнатите ремъци дори не могат да задържат Морис на мястото му. Двама души го държат за раменете, а трети е седнал на коленете му и го притиска към земята. Само очите му могат да се движат свободно. Те се въртят така в орбитите си, че е страшно да срещнеш безумните погледи, които той хвърля към пазачите си.

Само един от затворниците е обвинен в извършване на углавно престъпление; за другия се съмняват, че може да е съучастник.

Разпитаха само слугата; накараха го да разкаже всичко, каквото знае и с което би могъл да се оправдае. Нямаше смисъл да се разпитва господарят му.

Фелим дава толкова странни показания, че не могат да повярват, но най-странната част от тях, която се отнасяше до конника без глава, не им се стори много невероятна.

Той не може да даде никакви обяснения. Неговият разказ само засилва съществуващите вече подозрения, че това призрачно видение е част от плана за убийството.

— Всичките му истории за тигри и индианци са празни приказки — — казват хората, на които Фелим ги разправя. — Кош лъжи, с които иска да ни заблуди, нищо повече.

Заседанието трае едва десет минути, а съдебните заседатели вземат вече решение.

Мнозинството са напълно убедени, че Хенри Пойндекстър е мъртъв, и Морис Джерълд е отговорен за смъртта му.

Всички известни от по-рано обстоятелства са разгледани отново; към тях се прибавят и новите факти, открити в колибата. Най-грозният от тях е, че в хакалето намериха палтото и шапката на убития.

Никой не повярва на обърканите и несвързани обяснения на ирландеца. Пък и защо ли да им вярват? Те бяха измислени от съучастник.

Някои не желаят да слушат обясненията и нетърпеливо крещят: „Убиецът да се обеси!“

Като че всички са очаквали тази присъда — едно въже с примка е вече приготвено на земята. То е обикновено ласо, но не можеше да се намери нищо по-подходящо за целта.

Хоризонталният клон на една дива смокиня е много удобен за бесилка.

Гласуват.

Осемдесет от стоте съдебни заседатели изказват мнение, че Морис Джерълд трябва да умре. Изглежда, че е ударил последният му час.

И все пак присъдата не се изпълнява. Въжето лежи на тревата. Като че никой не желае да го вдигне оттам.

Защо всички се дърпат, като че въжето е отровна змия, която никой не се осмелява да докосне?

Мнозинството беше за смъртна присъда, някои дори, подсилиха мнението си с ругатни и проклятия. Защо тогава не изпълняват присъдата?

Защо наистина? Защото липсваше единството, което подтиква към незабавни действия; а то липсваше, защото липсваха доказателства.

Има малцинство, което не е съгласно, и с по-малко шум, но със същата упорита настойчивост бе казало „не“.

Това е главната причина, която забавя изпълнението на наказанието.

Между малцинството е и самият „съдия Линч“ — Сам Менли, началник на регулаторите. Той още не е произнесъл присъдата, нито пък е обявил, че е съгласен с шумно предложената присъда.

— Съграждани! — извиква той, когато може да бъде чут. — Моето мнение е, че не всичко във връзка с делото е изяснено. Смятам, че трябва да дадем възможност на обвиняемия да се възползува от този факт, т.е, да изчакаме, докато той бъде в състояние да каже, каквото знае. Както всички виждате, сега няма полза да го разпитваме. Той е здраво вързан и няма никаква възможност да избяга. Ето защо предлагам да отложим делото до…

— Какъв смисъл има да се отлага? — прекъсва го силен глас от обвинителите — гласът на Касий Къхуун. — Какъв смисъл има, Сам Менли? За вас е лесно да говорите така, но ако имахте убит приятел — да не казвам братовчед, син или брат, — нямаше да бъдете толкова мек. Какво искате още, за да се убедите, че този негодник е виновен? Още доказателства?

— Тъкмо това ни липсва, капитан Къхуун.

— Можете ли да дадете тези доказателства, мистър Касий Къхуун? — запитва глас от външния кръг с подчертано ирландско произношение.

— Може би.

— Дайте ни ги тогава!

— Господ е свидетел, че имахте достатъчно доказателства. Съд, съставен от съдебни заседатели — негови глупави съотечественици…

— Забранете му да говори! — изкрещява човекът, който поиска допълнителни доказателства. — Запомнете, мистър Къхуун, че се намирате в Тексас, а не на Мисисипи. Помнете добре това, защото острият ви език може да пострада.

— Не искам да обидя никого — казва Къхуун и се измъква от неудобното положение, в което го е поставила неговата омраза към ирландците — дори и към англичаните, ако има такива.

— Тогава можете да продължите! — извиква успокоеният ирландец.

— Е добре, както бях започнал да казвам, по мое мнение доказателства има повече, отколкото са необходими. Но ако искате още, мога да ви ги дам.

— Дайте ги, дайте ги! — провикват се двадесетина гласа. Те продължават да настояват, докато Къхуун изглежда че се колебае.

— Джентълмени! — започва той, като се обръща към тълпата, като че ще държи реч. — Това, което ще ви кажа сега, можех да ви го съобщя отдавна, но не смятах, че е необходимо. Всички знаете какво се случи между мен и този човек, та не желаех да помислите, че искам да си отмъщавам; и ако не бях сигурен че той е извършил престъплението — така сигурен, както съм сигурен, че имам глава на раменете си…

Къхуун започва да заеква, като вижда, че думите, които се изплъзнаха неволно от устните му, оказват странно въздействие както на слушателите, така и на самия него.

— Ако не съм сигурен, и сега не бих казал какво видях или по-скоро чух, защото беше нощно време и не можех да видя нищо.

— Какво сте чули, мистър Къхуун? — запитва началникът на регулаторите, като поема отново длъжността си на съдия, която бе забравил в бъркотията около гласуването на присъдата. — Вашата разправия със затворника, позната на всички, струва ми се, няма нищо общо с показанията ви. Никой няма да ви обвини в лъжесвидетелствуване. Моля продължете, сър! Какво сте чули!? Кога и къде?

— Ще започна с времето. Беше през нощта, когато изчезна братовчед ми, при все че ние разбрахме за изчезването му едва на следния ден. Във вторник през нощта.

— Вторник през нощта. После?

— Върнах се у дома и мислех, че Хенри се е прибрал. От нетърпимата горещина и досадните комари не можех да заспя. Станах и запалих една пура. След като пуших известно време в стаята, реших да се поразходя на покрива. На вас, струва ми се, ви е известно, че старата асиенда има плосък покрив. Е, добре, отидох там да се поразходя и продължих да пуша. Трябва да беше полунощ или малко по-рано. Не мога да ви кажа точно, бях се въртял в леглото известно време и не знаех колко е часът. Тъкмо допушвах пурата си и исках да извадя друга, когато чух гласове — гласове на двама души. Те бяха нагоре по реката и както помислих тогава, на отвъдния й бряг. Гласовете идваха доста отдалече, откъм града. Ако говореха спокойно, не бих могъл да ги разпозная. Но разговарящите викаха ядосано. Беше съвсем ясно, че се карат. Предположих, че са някои пияни скандалджии, които се връщат от кръчмата на Обердорфер, и нямаше да им обърна внимание. Но докато слушах, разпознах единия от гласовете, а след това и другия. Първият беше на братовчед ми Хенри, а вторият ей на онзи човек — на човека, които го е убил.

— Моля, продължете, мистър Къхуун! Първо, да чуем всичко, което обещахте да ни кажете. След това ще имате достатъчно време да изразите мнението си.

— И така, джентълмени можете да си представите, колко много бях изненадан да чуя гласа на братовчеда си; защото мислех, че той отдавна си е легнал. Толкова сигурен бях, че чувам неговия глас, та въобще не помислих да проверя дали е в стаята си. Знаех, че е неговият глас, и бях уверен, че другият глас е на ловеца на коне. Видя ми се много необичайно Хенри да е навън в този късен час, тъй като той не обича да закъснява. Но фактът си остава факт. Беше Хенри. Вслушах се да разбера за какво се карат, но макар че разпознавах гласовете, не можех да доловя нищо. Чух само, че Хенри го наричаше с някакви обидни имена, като че е бил засегнат пръв, а после ирландецът го заплаши, че ще се разкайва за думите си. Всеки произнасяше високо името на другия и това ме убеди окончателно, че са те. Трябваше веднага да отида и да видя какво става, но бях по пантофи; а преди да успея да се обуя, изглежда, че всичко се бе свършило. Половин час чаках Хенри да си дойде. Но той не се върна и аз предположих, че е отишъл отново при Обердорфер, гдето се е събрал с някоя компания от форта; реших, че доста ще се забави, и затова си легнах.

— Това е, джентълмени, всичко, което зная. Моят нещастен братовчед не се върна вече в Каса дел Корво — и както разбрахме на сутринта от неразтуряното легло, той въобще не си е лягал. Тази нощ леглото му трябва да е било някъде в прерията или сред шубраците. Ето единственият човек, който може да ви каже.

Тържествуващият Къхуун посочи с ръка обвиняемия, чиито несвястно блуждаещи очи показваха, че той не съзнава чудовищното обвинение и отмъстителните погледи, насочени отвред към него.

Разказът на Къхуун беше много подробен; защото той искаше да убеди присъствуващите във вината на подсъдимия. Заключителните му думи изглеждаха убедително достоверни и бяха последвани от шумно и настоятелно искане за изпълнение на присъдата.

— Да се обеси, да се обеси! — изкрещяват осемдесет гласа. И съдията дори като че започва да се колебае. Малцинството намалява още повече. Сега не осемдесет, а деветдесет на сто повтарят вика. Изпълнените с мъст гласове надделяват над по-въздържаните.

Тълпата се вълнува и напомня буря, която се превръща в ураган.

Бурята достига връхната си точка. Един от главатарите се спуска към въжето. При все че никой не забеляза, той дойде откъм Къхуун, с когото преди това си шушукаха нещо. Беше един от ония погранични главорези — южняци, които могат да се намерят винаги там, където се екзекутират човеколюбци и мъченици — като онези типични военни убийци от Ямайка, които опозориха завинаги английското име.

Той взима ласото и бързо надява примката около врата на осъдения, който не е чул нито дума от делото или от присъдата.

Никой не се противопоставя. Наеженият главорез, въоръжен с нож и револвери, е подпомогнат само от още един подобен нему — един от пазачите на затворника.

Зрителите стоят настрана и следят спокойно това, което става пред очите им. Повечето одобряват мълчаливо постъпката на екзекуторите, а някои ги окуражават с викове: „Издигнете го! Обесете го!“

Малцина изглеждат онемели от изненада, а още по-малко са тези, които проявяват някакво съжаление. Но никой не се осмелява да покаже чувствата си и да вземе страната на подсъдимия.

Примката е на шията му. Другият край на въжето е преметнат на дивата смокиня.

„Душата на Морис Джерълд ще трябва да се прости скоро със земния свят“.

Бележки

[1] Съда на Линч — (Вероятно от името на съдията Линч или на плантатора от Вирджиния, расиста Чарлз Линч) — кървава разпра без следствие и съд. Б. пр.