Майн Рид
Конникът без глава (40)

Глава XXXIX
ЛОКВА КРЪВ

Макар че групата бе по-голяма от обикновените групи поселници, тръгнали да търсят някой изчезнал съсед, движеха се предпазливо.

Имаше защо. Индианците бяха почнали да воюват.

Напред тръгнаха разузнавачите и нарочно наети водачи, които трябваше да открият и разгадаят всички „знаци“.

В продължение на десетина мили западно от Леона не откриха никакви следи по прерията. Конете оставяха отпечатъци по Твърдия и сух торф само когато препускат в галоп. А следи от копита нямаше.

На десет мили от форта равнината беше покрита с гора, която се простира на северозапад и югоизток. Това са истински тексаски джунгли, преплетени от лиани, почти непроходими за човек и кон.

Точно срещу форта в джунглата имаше просека, през която минаваше пътека — най-краткият път за Нуесес. Това е естествена алея сред дърветата, които растат нагъсто от двете й страни. Можеше да е и проправена от хора, да е някоя от старите „бойни пътеки“ на команчите, минавали оттук по време на походите си към Тамоулинос, Кояуила или Нова Леона.

Водачите знаеха, че тя води към Аламо, затова насочиха групата към нея.

Наскоро след като навлязоха между дърветата, един от водачите, тръгнал пеша напред, се спря до шубраците, като че бе открил нещо, за което искаше да съобщи.

— Какво има? — попита майорът, като пришпори коня си и се приближи към него. — Следи?

— Да, и то много, майоре. Погледнете! Не виждате ли тука, гдето почвата е мека…

— Отпечатъци от копита на кон.

— На два коня — каза водачът, като поправи почтително офицера.

— Вярно. Два са били!

— По-нататък изглеждат четири следи, при все че са от същите два коня. Отишли са до известно място в просеката и после са се върнали.

— Добре, драги Спенглър, какво ще кажеш?

— Не мога да кажа много нещо — отговори Спенглър, един от платените разузнавачи на гарнизона. — Още не съм стигнал достатъчно навътре в просеката, за да разбера какво означават следите, но вече мога да ви кажа, че тук е бил убит човек.

— Доказателства? Има ли труп?

— Не, няма. Доколкото мога да видя, няма нито косъм от него.

— Тогава?

— Има кръв. Цяла локва. Като че е бил заклан бизон. Елате да видите сам! Но — продължи разузнавачът, като сниши глас — ако искате да разгадая следите, както трябва, заповядайте на останалите, особено на тези, които водят групата, да не се приближават.

Забележката като че се отнасяше особено за плантатора и племенника му, към които разузнавачът погледна крадешком, докато говореше.

— Разбира се — отговори майорът, — ще направим всичко възможно да те улесним в работата ти, Спенглър. Господа! Мога ли да ви помоля да останете по местата си за няколко минути? Моят следотърсач трябва да проучи нещо, а за тази цел никой не бива да минава. Само мене може да вземе.

Естествено, молбата на майора беше учтива заповед, която трябваше да изпълнят, макар и да не бяха негови подчинени. Но те я изпълниха, и останаха до един по местата си. Майорът се отдалечи заедно с разузнавача.

Като изминаха петдесетина ярда, Спенглър спря.

— Виждате ли това, майоре? — каза той и посочи към земята.

— Трябва да съм сляп, за да не го видя — отговори офицерът. — Локва кръв. Както каза, като че е бил заклан цял бизон. Ако е изтекла от човек, той сигурно не е вече между живите.

— Мъртъв — заяви следотърсачът. — Умрял е, много време преди тази кръв да потъмнее.

— Кой е според тебе убитият, Спенглър?

— Човека, когото търсим — синът на стария джентълмен. Затова не исках да дойде.

— По-добре е да узнае истината. Рано или късно ще я научи.

— Така е, но най-напред трябва да разберем как е бил повален младежът. Това не мога да разбера.

— Как ли? От индианците, разбира се. От команчите!

— Нищо подобно — отвърна самоуверено разузнавачът.

— Хайде де, защо мислите така, Спенглър?

— Защото, видите ли, ако индианците са били тук, щеше да има четиридесет, а не четири следи, и то оставени само от два коня.

— Да, в думите ти има нещо вярно. Не е вероятно един единствен команч да се осмели да убие дори…

— Не, не е бил команч, майоре. Това убийство не е извършено от индианец. По пътеката има две следи от коне. Както виждате, и двата коня са били подковани. После са се върнали. Команчите яздят подковани коне само ако са ги откраднали. И двата коня са били яздени от бели. Едните отпечатъци са от голям мустанг, другите са от копитата на американски кон. Докато са вървели на запад, мустангът е бил пръв. Личи от това, че вторият е стъпвал по следите на първия. На връщане американският кон е бил напред, а другият го е следвал, макар че е трудно да се определи на какво разстояние. Вероятно ще разбера, ако отидем до мястото, отгдето са се върнали. Едва ли е далеч оттук.

— Да продължим тогава нататък — каза майорът. — Ще заповядам на хората да останат, гдето са.

Като издаде командата така, че всички да го чуят, майорът последва разузнавача.

Следите на двата коня личаха на около четиристотин ярда още. Но майорът можеше да ги види само тук-там — по мекия торф, под сянката на дърветата. Дотук, бе казал разузнавачът, конете са минали и са се върнали по вече посочения ред: мустангът е бил пръв, когато са отивали на запад, а на връщане е бил втори. От това място, както вече знаем, двата коня бяха тръгнали обратно.

Преди това обаче бяха спирали и за известно време стояли на едно и също място — под разперените клони на една канадска топола. Това личеше от утъпкания торф около дървото.

Водачът слезе от коня си, за да разгледа отпечатъците. Той се наведе към земята и почна грижливо да я оглежда.

— Тук са били известно време заедно — каза той след няколко минути, — но нито единият, нито другият са слизали от конете. Освен това те са се срещали като приятели, от което цялата работа става още по-необяснима. Сигурно после са се скарали.

— Ако всичко това излезе вярно, Спенглър, ти си цял магьосник. Как отгатваш тия неща?

— По следите, майоре, по следите. Съвсем просто. Копитата и на двата коня се покриват тук на, много места, което показва, че са били заедно — животните! сигурно са били неспокойни и постоянно са тъпчели. Що се отнася до времето, седели са достатъчно, за да могат да изпушат по една пура и то докрай. Ето и угарките. Не стигат дори за една лула.

Докато говореше, следотърсачът се наведе, вдигна две угарки от пури и ги подаде на майора.

— От същото нещо — продължи той — заключавам, че двамата конника, които и да са били, не са имали враждебни намерения един към друг, докато са стояли под дърветата. Хора, които възнамеряват след малко да прережат гърлата си или да пръснат черепите си, не пушат заедно, Сигурно са се скарали, след като са изпушили пурите. В това няма никакво съмнение. Както съм сигурен, че вие сте сега на седлото си, така съм сигурен, че единият е очистил другия. Мога да правя само предположения кой е убитият, като взема предвид какво ни накара да дойдем тук. Горкият мистър Пойндекстър, няма да види сина си жив.

— Цялата работа е много загадъчна — забеляза майорът.

— Така е, дявол го взел.

— А трупът? Къде може да е той?

— Това ме озадачава най-много. Ако бяха индианци, нямаше да се учудя, че трупът липсва. Щяха да го вземат със себе си — да го използуват за мишена. Но тук не е имало индианци. Помнете ми думата, майоре! Единият от двамата, които са яздили тези коне, е очистил другия. Очистил го е в буквалния смисъл на думата. Не мога — да разбера какво е направил с трупа. Само той може би е в състояние да ни каже това.

— Чудно наистина! — възкликна майорът, като наблягаше на думите си. — Съвсем загадъчно!

— Възможно е по-късно да открием част от загадката — продължи Спенглър. — Трябва да проследим пътя на конете, след като са напуснали мястото на престъплението. Може би ще открием нещо. Тук няма вече какво да научим. По-добре е да се върнем, майоре. Да му кажа ли?

— На мистър Пойндекстър?

— Да.

— Убеден ли си, че син му е убит?

— О, не напълно. Сигурен съм само, че старият джентълмен язди сега единия от конете, които снощи са били тук — американския. В това съм убеден. Сравних отпечатъците. Ако младият Пойндекстър е бил с този кон, няма никаква надежда за нещастника. Никак не ми харесва, че другият е яздил на връщане подир него.

— Подозираш ли кой е бил тоя човек, Спенглър?

— Никак. Ако не бях чул това, което старият Дафър каза, никога нямаше да помисля за Морис — ловеца на мустанги. Вярно е, че следите са от подкован мустанг, но не мога да кажа дали са от неговия мустанг. Не може да бъде. Младият ирландец не е човек, който би понесъл лесно обида от когото и да е, но не е и човек, който може да направи такова нещо, искам да кажа, хладнокръвно убийство.

— И аз мисля също.

— Имате право. Ако младият Пойндекстър е убит от Морис Джерълд, те са се били почтено и синът на плантатора е бил победен. Така бих изтълкувал случката. А що се отнася до изчезването на трупа — нищо не мога да разбера. Както и да е, трябва да тръгнем по следите. Може би ще намерим нещо, от което да извадим разумно заключение. Да кажа ли на стария джентълмен какво мисля?

— По-добре недей. И без това знае предостатъчно. По-лесно ще понесе истината, ако я научи постепенно. Не му казвай нищо за това, което видяхме. Заеми се да намериш следите на двата коня, след като напуснем мястото, където видяхме кръвта, а аз ще се постарая да поведа другите след тебе, без да разберат нещо!

— Добре, майоре — каза разузнавачът, — струва ми се, че ще успея да намеря следите. Оставете ме само за десет минути и ме последвайте, след като ви дам знак.

С тези думи водачът се върна към мястото с локвата кръв. След като разгледа бегло пръстта, той кривна по една странична просека между дърветата.

Като минаха десет минути, той изсвири пронизително. От звука личеше, че се намира на около една миля, и то в съвсем различна посока от мястото, където се бе разиграла кървавата случка.

Майорът, който междувременно се бе върнал при групата, даде нареждане да тръгнат. Той яздеше начело, но не спомена никому за необикновените неща, които бе открил с помощта на своя разузнавач.