Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXXXII
СТРАННИЯТ ВЪРЗОП

След като излезе от храсталака, старият ловец продължи да се движи бавно по следите, като че имаше на разположение цял ден и нямаше нищо особено, което да го кара да бърза.

И все пак, ако човек разгледаше лицето му отблизо, щеше да забележи колко напрегнато бе то. Това обясняваше нервното му въртене на седлото и острите погледи, отправени от време на време напред.

Зеб Стамп едва благоволяваше да погледне към следите, оставени от Къхуун. Той можеше да ги разчита с крайчеца на окото си. Дори и старата кобила можеше сама да ги следва.

Но не това го караше да се бави, той би предпочел да не изпуска Къхуун от очи, но се страхуваше Къхуун да не го забележи и да осуети крайната му мел, чието изпълнение беше MUOIO по важно от всичко, което можеше да се случи междувременно. Зеб Стамп искаше да научи нещо и сега се уповаваше повече на ума, отколкото на сетивата си.

Ловецът напредваше бавно и предпазливо, но постоянствуваше, и затова не изоставаше. Най после той стигна до мястото, гдето Къхуун бе видял миража.

Но Зеб не видя нищо. Миражът бе изчезнал. Небето достигаше до прерията — синьото и зеленото се срещаха в права линия.

Обаче той видя нещо, което го развълнува почти толкова, колкото би го развълнувало и видението: две следи от конски копита. Едните, които следваха другите, бяха от копитата на новия кон на Къхуун, които Зеб вече беше премерил.

Нямаше нужда да прави предположения за отпечатъците на другия кон. Зеб ги познаваше така добре, като че бяха оставени от неговата кобила.

— Тоя негодник е открил нещо — отрони се от устата на Зеб, вторачен в двойните следи. — Пък може и да не го е уловил — продължи той нехайно и провлачено. — Отде да знам. Всичко е възможно. Дяволите да го вземат, мустангът може да е позволил на Къхуун да се приближи до него, като е видял, че язди мустанг. Ами ако е така?…

— Защо ли вися тук? Нямам време за маене. Ако го е хванал и се е докопал до това, което му трябва, тогава всичко отива по вятъра. Няма да мога да направя нищо.

— Добре ще е да побързам. Хайде! Дий! Да видим дали ще успееш да настигнеш сивия кон, който е минал оттук преди около половин час. А сега, ха покажи, че и ти можеш да тичаш като другите, когато си на зор. Дий!

Вместо да употреби жестокото средство, с което обикновено караше кобилата да препуска, колкото може по-скоро, Зеб само я пришпори и тя пое в тръс. Той нямаше намерение да се движи по-бързо, отколкото изискваше предпазливостта. И докато яздеше, не откъсваше поглед от хоризонта пред себе си. Мислеше си:

„Като гледам следите, не е мъчно да позная накъде е тръгнал. Като че ли всичко живо отива натам. Натам е тръгнал и бедният момък, дето никога вече няма да се върне. Ех, какво да се прави! Ако не можем да го съживим, поне да платим на мръсника, дето му е отнел живота. В светото писание пише «око за око, зъб за зъб». И май някои зъби ще пострадат, преди да съм свършил. Той не предполага че… Хей, какво е това? Ето го и него! А ето го и този безглавия, мътните го взели. И двамата препускат. Кълна се, че сивият ще го догони.“

— Не, идват насам, затова няма нужда да се крием, драга. Ами я по-добре да се поспрем за малко. Може да ни види, ако шаваме много, много.

— Няма нищо страшно! Той целият е погълнат от дяволиите си и едва ли ще се обърне. А! Точно както очаквах. Навлязоха в просеката бързо, колкото им държат краката.

— Сега, моя кобилке, да тръгнем!

Отново в тръс, с очи, приковани към просеката. Зеб навлезе сред дърветата.

Макар че преследвачът и преследваният отдавна бяха минали завоя в просеката и сега не се виждаха, той не пое по нея, а навлезе в храстите.

Зеб се движеше така, че да може да наблюдава просеката на известно разстояние, а в същото време гледаше и той, и кобилата да останат скрити за всеки, който би се приближил от обратната страна.

Той не очакваше да срещне някого, а най-малко пък човека, който скоро се появи прел него.

Зеб не се изненада, като чу изстрел. Той го очакваше още в мига, в който бе започнал да следи Къхуун. Всъщност изненадващо беше, че изстрелът не дойде по-рано. Когато се чу пукотът, Зеб позна чия пушка бе стреляла.

Но той наистина се учуди когато след няколко минути видя нейният притежател да се връща по поляната, и то бързо, като че ли отстъпваше.

Пак се връща, и то толкова скоро — си промърмори старият ловец, като забеляза Къхуун. Чудна работа, дявол го взел! Става нещо! Хи, хи, хи, бяга като подгонен от дяволи. Сигурно сега пък безглавият го гони. Тъпкано му го връща.

Така изглежда. Цял сребърен долар ще дам, да видя такова нещо. Ха, ха, ха! Хи, хи, хи!

Дълго преди това ловецът се бе смъкнал от седлото и скрил предпазливо заедно с кобилата така, че Къхуун, когото очакваше скоро да мине край него, да не го види.

Къхуун наистина мина скоро, но с такава бързина и обезумял израз, че нямаше да забележи Зеб, дори да се бе изправил цял-целеничък пред него на алеята.

„Мътните го взели! — възкликна на ум ловецът, когато конникът с изкривено от страх лице се приближи и той можа да го види. — Ако дяволите не са подир него, сигурно са влезли в него. Лицето му е най-грозната картинка, която съм виждал. Жалко за тая, дето ще го вземе. Бедната мис Пойндекстър! Дано да се отърве от тоя главорез, дето иска да й стане господар.“

— Какво ли е станало? Не се вижда нищо да го гони, а той бяга ли бяга. Накъде ли е тръгнал? Трябва да видя.

— У дома си! — възкликна ловецът, като отиде до края на гората и видя, че Къхуун галопира към Каса дел Корво. У дома си отива. Съвсем съм сигурен.

— Хайде, старо — продължи Зеб, когато сивият кон се скри от погледа. — Ние с теб ще отидем в обратна посока. Трябва да видим за какво е стрелял.

* * *

Десет минути по-късно Зеб слезе от кобилата и повдигна от земята предмет, който би ужасил и отвратил и най-безстрашното сърце. Но не и стария ловец. В него той видя чертите на добре познато лице. Въпреки че кожата бе съсухрена и кървавите струйки страхотно изменяха израза му, то му беше скъпо, макар че бе мъртво и обезобразено.

Той обичаше това лице, когато то принадлежеше на младежа, а и сега мислеше за него, когато не принадлежеше на никого.

Зеб хвана шапката, която стягаше главата, и се помъчи да я свали. Но не успя.

Главата се беше подула толкова, че почти щеше да пръсне шапката.

Зеб гледаше лицето с умиление.

Божичко! Божичко! — провлечено извика гой. Какъв подарък за бащата, а да не говорим за сестрата. Няма да я занеса. По-добре е да я заровя тук и никому нищо да не казвам.

— Не. Какво говоря? Сега не знам дали ще ми помогне да докажа истината. Но отгде да знае човек, може пък и да помогне. Какъв свидетел ще бъде тя, като се изтъпанча с нея в съда!

Като каза това, Зеб отвърза старото си одеяло и грижливо зави в него главата заедно с шапката. След това закачи необикновения вързоп на седлото, качи се на кобилата и замислено се отдалечи.