Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXXXVIII
ПО НЕВОЛЯ СВИДЕТЕЛ

Преди още монотонният глас на „викача“ да произнесе името й за трети път, девойката слиза от каретата.

Водена от един съдебен служител, тя застава на мястото, определено за свидетелите.

Смело, без дори да трепне, тя се обръща към съда.

Всички очи са отправени към нея: някои въпросително, няколко може би презрително, но повечето — с възхищение, с онова тайно одобрение, което красивата жена предизвиква дори когато е замесена в престъпление.

Изразът в очите на един от присъствуващите е различен — поглед на нежни чувства, примесен с почти незабележима недоверчивост.

Това е обвиняемият. Но тя не поглежда никого. Като че само един човек заслужава вниманието й — човекът, който току-що бе напуснал мястото, сега заемано от нея. Тя гледа към братовчед си Къхуун, сякаш иска да го убие с поглед.

Смутен, той се отдръпва сред тълпата и се скрива от очите й.

Прокурорът й поставя въпроса:

— Къде бяхте, мис Пойндекстър, през нощта, когато са видели брат ви за последен път?

— У дома, в къщата на баща ми.

— Мога ли да ви попитам дали през въпросната нощ сте ходили в градината?

— Да, ходих.

— Бъдете така добра да уведомите съда по кое време?

— В полунощ, ако не се лъжа.

— Сама ли бяхте?

— Не през цялото време.

— За известно време сте била с някого?

— Да.

— Като се съди по вашата откровеност, мис Пойндекстър, вие сигурно няма да се откажете да съобщите на съда с кого сте била?

— Разбира се, не.

— Мога ли да ви попитам за името на човека?

— Не беше само един. Брат ми също беше там.

— Преди да дойде брат ви, не бяхте ли с някой друг?

— Да.

— Искаме да чуем неговото име. Надявам се, че ще ни го кажете.

— Защо не. Нямам нищо против да знаете, че джентълменът бе мистър Морис Джерълд.

Отговорът предизвиква не само изненада, но и нещо повече — презрение, примесено с възмущение.

Но на едного отговорът въздействува по обратен начин. Това е обвиняемият, който изглежда по-тържествуващ, отколкото обвинителите му.

— Мога ли да ви попитам дали срещата бе случайна или предварително определена?

— Предварително определена.

— Ще ме извините, но в изпълнение на служебните си задължения трябва да ви задам един нескромен въпрос, мис Пойндекстър. Какъв бе характерът, по-скоро бих казал целта на тази среща?

Само за миг свидетелката се колебае да отговори. Но после вдига високо сведената досега глава, хвърля пренебрежителен поглед към хората наоколо и отговаря:

— Характер или цел е все едно. Нямам намерение да крия. Отидох в градината, за да срещна човека, когото обичах и когото още обичам, въпреки че сега той седи пред вас обвинен в убийство. Надявам се, че това ви е достатъчно.

— Не съвсем — продължава обвинителят, без да обръща внимание на шепота около себе си. — Трябва да ви задам още един въпрос, мис Пойндекстър. Начинът, по който ще постъпя, е малко неправилен, но ще спести време на съда и смятам, че никой няма да има нещо против. Чухте какво каза свидетелят преди вас. Вярно ли е, че вашият брат се е разделил скаран с човека на подсъдимата скамейка.

— Да, вярно е.

Отговорът предизвика вълна от възмущение. Той потвърждава показанията на Къхуун и установява подбудата за убийството.

Стоящите наблизо не дочакват да чуят обяснението, което свидетелката има намерение да даде. Чуват се викове „Да се обеси!“ „Да се обеси!“ — и то тъй настоятелни, сякаш искат това да стане веднага, без да се чака присъдата.

— Запазете ред — вика съдията, като изважда пурата от устата си и поглежда властно наколо.

— Моят брат не беше ядосан, когато последва мистър Джерълд — продължава свидетелката, без да я питат. — Той му беше простил и отиде да се извини.

— Искам да кажа нещо по въпроса — намеси се Къхуун, като пренебрегна установения ред. — Те се караха и след това. Чух ги от покрива на къщата.

— Мистър Къхуун — извика укорително съдията, — ако съдът пожелае, може отново да ви призове, а дотогава, сър, моля да не прекъсвате процедурата.

Още няколко въпроса чиито отговори дообясняват казаното от девойката, и тя е освободена от това неудобно положение.

Тя се връща в каретата. Сърцето й тежи като лед в гърдите, защото съзнава, че казвайки истината, бе навредила на човека, на когото искаше да помогне. Бе навредила и на себе си, когато минава сред тълпата, Луиза забелязва, че я гледат с презрение.

Кавалерското им чувство е оскърбено от нейното унижение, а моралът им възмутен от нейната изповед за среднощната среща, да не говорим за завистта, която изпитват към щастливеца, удостоен с нейните чувства.

* * *

Отново повикват Къхуун. Допълнителното му лъжесвидетелствуване засилва породеното неприязнено чувство към обвинения. Всяка дума е лъжа, но показанията звучат толкова убедително, че не изглеждат измислени. Отново тълпата шуми. Отново се чуват викове „Да се обеси!“ Този път те са по-високи и настойчиви. Държането на тълпата е също по-буйно. Мъжете събличат палтата си и хвърлят шапки във въздуха. Жените в колите, а дори и по-благородните в каретите изглежда че споделят безумната злоба към обвиняемия — всички с изключение на девойката, скрита зад завесите.

Тя също е възмутена, но по друга причина. Ако сега Луиза трепери, то не е от страх, а защото горчиво съзнава, че тя самата спомогна за бъркотията. В този мрачен час тя си спомня многозначителните думи на Къхуун, че нейните уста ще произнесат думите, които ще докажат, че Морис Джерълд е убиец! Шумът продължава и се засилва. На висок глас се подмятат разни думи по адрес на обвиняемия, които целят да разгорещят страстите на присъствуващите. Всеки миг крясъците стават все по-свирепи и по-шумни.

Съдията Робъртс, така се казва председателствуващият, се намира в опасност да бъде свален и да последва беззаконният линч.

А тогава какво? Никакъв процес за Морис Джерълд, никаква присъда — той вече е осъден. Присъдата ще бъде изпълнена незабавно. Неколцина опитни палачи ще сложат примката на врата му и ще го обесят на клона на дъбовото дърво над главата му.

Така си мислят почти всички присъствуващи. Те очакват само някой да подхване — някой жесток и дързък човек от границата, който да има смелост да започне пръв.

Но слава богу не всички зрители са на еднакво мнение. Неколцина са решили работата да свърши по друг начин.

Няколко мъже в униформа се съветват възбудено. Това са офицерите от форта начело с коменданта.

Съветът продължава само двадесетина секунди. Накрая прозвучава тръба, сигнал по заповед на майора.

Почти в същия миг около осемдесет драгуни и конни стрелци се показват зад оградата на форта. Ето излизат от вратата и се приближават към дъба.

Безмълвно, те се разгъват в редица и обграждат съда от три страни.

Тълпата спира да шуми и с изумление наблюдава гледката, която прилича на неочакван театрален ефект.

Хората не само се подчиняват, но и усмиряват, защото всички виждат ясно целта на тези действия — предпазни мерки, взети от коменданта на форта.

Съвсем ясно е също, че не може и дума да става за линч и че законите на страната са отново в сила.

Без да среща някакви пречки, съдията Робъртс продължава работата си тъй грубо прекъсната.

— Граждани! — извиква той, като се обръща към тълпата по-скоро укорително, отколкото умолително. — Трябва да се подчиняваме на закона не само в Щатите, но и в Тексас. Не е необходимо да ви го казвам, смятам, че повечето от вас са ходили отвъд Мисисипи. Така че вие няма да обесите когото и да било, преди да чуете какво ще каже той. Всичко друго не е нито законно, нито справедливо, а просто убийство.

— Та нали е убиец — започва един от хулиганите около Къхуун.

— Заслужава да постъпим с него така, както той е постъпил с младия Пойндекстър.

— Това още не е доказано. Още не сме чули всички показания. Чакайте да чуем свидетелите на другата страна. Повикайте — продължава съдията — свидетелите на защитата.

„Викачът“ се подчинява и Фелим О’Нийл се появява.

Разказът на бившия коняр, объркан и пълен с противоречия, на места съвсем невероятен, намалява изгледите господарят му да бъде оправдан.

Адвокатът от Сан Антонио гледа показанията на Фелим да минат по-бързо. Той разчита повече на друг свидетел.

Съобщават името на този свидетел.

Зебулон Стамп.

Преди гласът на „викача“ да заглъхне в клоните на дъба, сред тълпата си проправя път висок набит човек. Всички познават Зеб Стамп, най-известния ловец в поселището.

Ловецът прави три-четири крачки и се озовава на мястото, определено за свидетелите.

Пред него поставят библията, която му казват да целуне, след като повтори добре известната клетва.

Той я целува с такова звучно мляскане, че го чуват и най-отдалечените.

Макар че мигът е тържествен, чува се кикотене, незабавно прекратено от съдията, а може би и от самия Зеб, който отправя въпросителен поглед наоколо, сякаш търси човека, който се е подиграл. Всички го познават добре и знаят, че не могат да се шегуват за негова сметка. Под неговия изпитателен поглед тълпата става сериозна или може би се преструва, че е сериозна.

След няколко предварителни въпроси помолват Зеб Стамп да разкаже какво знае за странните случки, хвърлили поселището в необичайна тревога. Присъствуващите наострят уши и притаяват дъх. Всички са с впечатление, че Зеб Стамп държи ключа на цялата загадка.

— Ех, господин съдия — казва той, като поглежда право в лицето представителя на правосъдието, който продължава да пуши пурата си, — съгласен съм да ви разкажа цялата работа, ама ако ви е все едно, нека първо младият момък да каже каквото има да каже пък аз после ще продължа и може да подкрепя неговите думи.

— За какъв млад момък говорите? — запитва съдията.

— За ловеца на мустанги, разбира се. За тоз, дето го бедят, че е убил младия Пойндекстър.

— Няма да бъде много правилно — отвръща съдията, но в края на краищата нашата цел е да научим истината: лично аз нямам вяра в отживелите форми и ако съдебните заседатели са съгласни, нека бъде така.

Най-старият от „дванадесетте“ съобщава, че те са съгласни. Хората от пограничните райони не са привърженици на условностите и искането на Зеб Стамп е прието единодушно.