Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава XXVI
ПАК НА АСОТЕАТА
Невъзможно е да прокудиш от мислите си този, в когото си пламенно влюбен. Времето, а още повече отсъствието помагат много за задушаване мъката от несподелена любов. Но нито времето, нито отсъствието могат да прогонят непрестанния копнеж по любимия, нито да успокоят пустото и незадоволено сърце.
Луиза Пойндекстър бе обладана от чувства, които не можеше да сподави. Макар и отскорошни, те се разраснаха бързо, като преодоляха властно всички пречки по пътя си. Чувствата й бяха вече достатъчно силни, за да я накарат да пренебрегне предразсъдъци, като несъгласието на родителите и неравното обществено положение. Ако той се отзоваваше на тези чувства, нито едното, нито другото можеше да я спре.
Тя беше пълнолетна и чувствуваше като повечето свои сънароднички, че е в състояние да се грижи сама за себе си. Колкото се отнася до втората пречка — за кой истински влюбен класови или други различия имат някакво значение? Любовта не е толкова дребнава. За Луиза Пойндекстър във всеки случай този предразсъдък беше чужд.
Това чувство едва ли бе първото увлечение в живота й. Но то беше първото, при което разочарованието можеше да се окаже съдбоносно за душевния й покой. И тя знаеше, че е така. Съзнаваше, че ще бъде нещастна, но се надяваше, че времето ще й помогне да задуши болката си.
Отначало й се струваше, че силната воля и жизнерадостта ще й помогнат, но дните минаваха и вярата й в тях се разколеба. Тя не можеше да заличи от съзнанието си образа на човека, който я бе пленил напълно.
Понякога го мразеше или се опитваше да го мрази. Понякога мислеше, че е способна да го убие или да гледа как го убиват, без да направи нищо, за да го спаси. Но това бяха само моментни настроения — след които съзнаваше, че той не е виновен за нещастието й.
Дори да беше най-голям неин враг, най-голям враг на човечеството, да беше дори самият Луцифер, на когото необузданото й въображение го бе оприличило, пак щеше да го обича. Луиза Пойндекстър не можеше нито да мрази, нито да презира Морис Джерълд. Можеше само да се опита да бъде равнодушна към него. Но тези усилия бяха напразни, безуспешни. Всеки ден, всеки час почти тя се изкачваше на асотеата и се заглеждаше към пътя, откъдето се бе появила за първи път девойката, която събуди ревността й. Нещо повече: въпреки решението да избягва всякакви срещи с човека, който я беше направил нещастна, тя често възсядаше коня и яздеше из околността или по улиците на поселището с единственото намерение да го види.
Три дни след неприятното откритие, Луиза отново видя от покрива на къщата девойката с ласото, придружавана както и по-рано от прислужник с кошница на ръка. Тя цяла се разтрепера от ревност, докато я наблюдаваше: завиждаше на мексиканката, че отива при болния. Креолката знаеше сега много повече, но то не задоволяваше любопитството й. Научила бе само името и общественото положение на съперницата си — доня Исидора Коварубио де лос Лянос, дъщеря на богат фермер от Рио Гранде и племенница на плантатор, чието имение се простира по Леона на около една миля от новите земи на Луизиния баща. Някои смятаха Исидора за своенравна млада девойка, която може да покорява с ласото си диви жребци и много други неща, но не и прищевките си.
Такова беше мнението на американските поселници по Леона за мексиканската сеньорита.
Но то не намали ревността и подозренията на креолката. Напротив, усили ги. Самата тя имаше склонност към подобни занимания и се възхищаваше от тях. Луиза сметна, че и другите изпитват сигурно същото чувство. Младият ирландец едва ли правеше изключение.
Изминаха няколко дни, през които девойката с ласото не се появи.
— Сигурно раните му са заздравели — помисли креолката — и той не се нуждае вече от непрестанни грижи.
Когато тези мисли й минаваха през ум, тя беше пак на асотеата с далекоглед в ръка. Беше ранно утро, току след изгрев слънце, когато мексиканката обикновено се появяваше. Луиза гледаше към мястото, откъдето очакваше да се появи сеньоритата. Когато погледна в обратна посока, тя видя нещо, което я порази. Видя Морис Джерълд, който яздеше по пътя. При все че седеше малко вдървено и се движеше бавно, явно бе, че е той. Далекогледът потвърди това и същевременно разкри, че лявата му ръка е превързана.
Щом го позна, Луиза се отдръпна зад парапета и сподавено извика.
На какво се дължеше този болезнен вик? Дали на ранената ръка или на бледото лице, които тя видя през далекогледа? Нито едното, нито другото можеха да я учудят. А пък и възклицанието, не бе от изненада или състрадание. То беше само стон на наболяло сърце.
Болният бе оздравял. Нямаше вече защо милосърдната сестра да го навестява. Затова сега той отиваше при нея. Свита зад парапета, притулена зад цветовете на юката, Луиза Пойндекстър наблюдаваше конника. С помощта на далекогледа тя можа да види всяко негово движение и изражението на лицето му дори.
Почувствува известно удовлетворение, когато забеляза, че няколко пъти той се обръща и поглежда към Каса дел Корво. Когато достигна до няколко дръвчета, които растяха край пътя срещу къщата, той се спря зад тях и дълго, внимателно гледа към асиендата. Това засили радостта й.
Луиза изпита за миг надежда, че той мисли може би за господарката на къщата.
Но радостният лъч изчезна като слънчевия светлик зад мрачен облак. И мъката, която я потисна, можеше да се сравни само, с такъв облак. В този миг целият свят потъна в мрак за нея.
Морис Джерълд бе отминал. Навлязъл бе в гората и се изгуби от погледа й заедно с пътя.
Къде отиваше той? Къде другаде, ако не при доня Исидора Коварубио де лос Лянос?
Нямаше значение, че се върна след по-малко от час. Сигурно се бяха срещнали в гората. Толкова наблизо, че ревнивата креолка щеше да ги види, може би, ако не бяха дърветата. Един час е достатъчен за хора, които се обичат и могат всеки ден да се виждат свободно.
Нямаше значение, че на връщане той погледна няколко пъти към Каса дел Корво, че пак спря зад дърветата и постоя известно време да погледа къщата.
Подиграваше ли се или ликуваше? Имаше за какво да тържествува. Но защо бе тази жестокост? Защо спираше тук, когато целувките на доня Исидора Коварубио де лос Лянос още пареха устните му?