Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXX
ВЪРВЕТЕ, ЗЕБ! БОГ ДА ВИ ПОМАГА!

Старият ловец не обичаше да бърза, дори и когато пиеше; и сега, макар че нямаше време гълташе „мононгахелата“ спокойно, но това не го забави.

Креолката очакваше разказа му с нетърпение и не дочака той сам да започне.

— Кажете ми, драги Зеб — каза тя, след като нареди на прислужницата да се оттегли, — защо арестуваха този мексиканец — искам да кажа Мигел Диас? Мисля, че зная нещо за него. Имам причини.

— Не сте само вие, дето мислите, че знаете нещо за него, мис Луиза. Брат ви — но да оставим това, не му е сега времето. Зеб Стамп знае или подозира, че тоя същият Мигел Диас има пръст в… Разбирате какво искам да кажа, нали?

— Продължавайте мистър Стамп!

— Е добре. Ето какво стана. Като се върнахме от Аламо, тия, дето отидоха да търсят индианците, казаха, че нямало индианци. Сигурно вече сте чули за това. От нещата, дето намериха в хралупата на дървото излезе, че ония на склона са били бели. Мене още тогава ми миришеше на такова нещо, като намерих картите в колибата.

— Тогава те са същите, които са били в хакалето през нощта, същите, които е видял Фелим?

— Те са били. Мексиканците.

— Какви основания имате да мислите, че са били мексиканци?

— Какви ли? С очите си ги видях — проследих ги до леговището им.

Младата креолка замълча. Изглеждаше, че разказът на Зеб щеше да разкрие неща, благоприятни за нея. Тя смирено чакаше той да продължи.

— Ами че от картите и от някои техни думи, дето ирландецът можа някак си да повтори по своему, реших, че са мексиканци. После не беше мъчно да налучкам откъде са дошли. Знам ги аз нашите мексиканци и се сетих кои са били четиримата. За индианските парцали нямаше какво да умувам. После отидох при четворицата и за по-сигурно ги белязах. На единия знам, че оставих белег. Виж, в туй съм съвсем сигурен.

— Белег! Какъв белег, Зеб?

— Не си ли спомняте, че стрелях от вратата на колибата?

— О, да! Не видях индианците, защото по това време стоях под дърветата, но вас ви видях, че стреляте по нещо.

— Е, добре мис Луиза. Аз рядко стрелям, без да пусна кръвчица. Знаех, си, че съм улучил оня пор. Стрелях отдалече и куршумът отиде малко настрана, ама пак си знаех, че съм го жегнал. Видях го, че се гърчи и си казах: „Бас държа, че има дупка по кожата му; ако не е тъй, готов съм да си сменим кожите.“ Е добре, като се върнаха и съобщиха, че нямало червенокожи, ами били бели, аз вече си знаех кои са тия уж индианци и можех да ги хвана за гушата всеки миг. Ама не ги хванах.

— Защо, мистър Стамп? Дано не сте ги оставили да избягат. Те може би са виновните за смъртта на горкия ми брат.

— И аз така си помислих и затова ги пуснах да се измъкнат. Знаех си работата. Не ми се щеше да се отдалечавам от форта, можеше да стане нещо, докато ме няма. Разбирате ли? Има и друга причина. Исках най-напред да съм сигурен, че не бъркам.

— Сега сигурен ли сте?

— И още как! Сметнах, че няма скоро да вали и затова много не бързах. Чаках да си дойдат войниците, та спокойно да оставя младия момък на сигурно място в караулното. Като се върнах, качих се на старата кобила и право на мястото, дето бяха намерили работите им за маскиране. Лесно го намерих, като ми поразправиха. Е добре! Като разбрах, че ги е водил онзи новак Спенглър, знаех си, че той не е видял всичко и че ще намеря нещо, дето другите не са видели. Не се излъгах. Всеки глупак, който е ходил из прерията, може да намери следите на тия, дето уж били команчи. Ама ето че ни мистър Спенглър, нито пък другите открили следите, а то слепец може да върви по тях. Аз ги намерих лесно, макар че другите ги бяха затъпкали. По стъпките, по стъпките на четирите коня, та чак до оборите им.

— А след това?

— След това си поприказвахме с майора и мина не мина половин час, ето ти ги и четиримата красавци, заключени в караулното. Първо, хванаха главатаря им, та да не подуши какво става и да офейка. Не бях сбъркал за белега на мистър Мигел Диас — куршума пробил дясната му ръка, и затова толкова бързо се отказа от жертвата си.

— Значи той е бил! — неволно каза Луиза, потънала в мисли. — Много странно — продължи тя, говорейки сякаш на себе си. — Сигурно него видях на поляната сред гъсталака. Да, така трябва да е! А жената — тази мексиканка… Исидора? Ах! В цялата тая работа има някаква тайна — нещо тъмно се крои. Кой може да я разгадае? Кажете ми, драги Зеб — запита тя колебливо, като се приближи към стария ловец, — тази жена, мексиканската сеньора, искам да кажа, тази, която беше там, често ли го е посещавала?

— Кого, мис Луиза?

— Мистър Джерълд.

— Може да го е посещавала, а може и да не е — не знам нито едното, нито другото. Рядко ходя аз нататък. Колибата е далече оттам, дето ходя на лов. Минавам само от време на време за разнообразие. По потока има прекрасни елени и диви пуйки. Ако ме питате, ще ви кажа, че момичето никой път не е било там. Сигурно не е било, защото Фелим щеше да ми каже. Има и нещо друго. Чул съм, че само веднъж жена е ходила в колибата.

— Коя? — бързо попита креолката и веднага съжали, че е задала такъв въпрос. Тя се изчерви, когато забеляза многозначителния поглед на Зеб, докато произнасяше последните си думи. — Няма значение — продължи тя, без да чака отговор. — И така, Зеб — Луиза бързо промени разговора, — вие смятате, че тези хора са замесени в това, което ни причини толкова скръб, тези мексиканци?

— Да ви кажа правичката, мис Луиза, и аз не знам какво да мисля. Тази е най-мътната работа, дето се е случвала по тези прерии. По някой път ми се струва, че мексиканците са виновни, друг път — че не са; май че някой друг има пръст в тази черна история. Няма да ви кажа кой.

— Не е той, Зеб! Не е той!

— Не, не е ловецът на мустанги. За него и наум не ми е минавало, макар че приказват срещу него. Невинен.

— О! Но как ще го докаже? Казват, че всички улики са против него. Никой не казва и думица, за да го защити.

— Е, не знам дали е съвсем тъй. Докато дебнех другите и наглеждах затвора, не можех много да ходя натук-натам. Ама сега мога и смятам да не губя време. Прерията е голяма книга, мис Пойндекстър — чудновата голяма книга за тия, дето знаят как да я четат. Макар че не е много учен, Зебулон Стамп се е научил как да чете тази книга. Там, по тревата, може да има някои доказателства, дето да помогнат на ловеца на мустанги. Чувал съм от един стар проповедник, че понякога и камъните говорят. Щом е така, и камъните на Аламо може да проговорят.

— Надявате се да откриете следи?

— Е, добре! Ще ида да поразгледам, и то най-много там, дето намерих младия момък в ноктите на ягуара. Трябваше да отида по-рано, ама нали ви казах защо не отидох. Слава богу не е капнала капка дъжд и следите, дето са направени преди една седмица, човек може да ги прочете, все едно че са от вчера. Тия, що могат да четат, разбира се. Трябва да тръгна веднага, мис Луиза. Отбих се само да ви кажа какво става във форта. Няма време за губене. Сутринта ме пуснаха да видя младия момък и съм сигурен, че отива на добре. Регулаторите настояват да го съдят, щом дойде на себе си. Кой знае, я минат, я не минат три дни дотогава. Трябва да се върна, преди да започнат.

— Вървете, Зеб! Бог да ви помага! От все сърце желая успех на доброто ви дело. Върнете се с доказателства за неговата невинност и аз ще ви бъда задължена с живота си.