Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава XLI
ЧЕТИРИМА „КАВАЛЕРИ“
Групата конници, ръководени от майора, не беше единствената, която напусна форт Индж в изпълненото със събития утро.
Не беше и първата. Много преди нея, още преди пукването на зората, по-малка група, състояща се само от четирима конника, потегли от покрайнините на поселището и се отправи към Нуесес. Тези хора едва ли бяха тръгнали да търсят трупа на Хенри Пойндекстър. Никой още не подозираше в този ранен час, че младежът е мъртъв. Не знаеха дори, че е изчезнал. Самотният кон не бе се върнал още, за да разкаже страшната история. Поселището все още дремеше, без да знае, че е пролята невинна кръв.
При все че тръгнаха от едно и също място и в една и съща посока, двете групи никак не си приличаха. Във вените на първите конници течеше чиста иберийска кръв или с примес от кръвта на ацтеки[1]. С други думи, те бяха мексиканци. За да се открие това, не бе потребно нито да ги разгледате отблизо, нито да притежавате някакво особено умение. Техните коне, начинът на яздене, извитите дълбоки седла, пъстрите сарапета, които покриваха раменете им, широките кадифени панталони, големите шпори на ботушите и широкополите шапки на главите показваха от пръв поглед, че са мексиканци или хора, облечени като мексиканци.
И въпрос не можеше да става дали са мексиканци: бледата кожа, заострените и естествено редки бради, черната, ниско подстригана коса, правилните черти на лицата бяха красноречиви доказателства, че тия хора са синове на испано-ацтеките, които населяват сега древните земи на Монтесумите.
Един от четиримата беше по-едър от другите. Конят му беше по-хубав. Имаше по-богати дрехи. Оръжието му беше по-ново. Нямаше съмнение, че е водач на четворката.
Той беше между тридесет и четиридесет години, но по-близо до четиридесетте, макар че загладените му бузи с грижливо подстригани бакембарди го правеха да изглежда по-млад.
Ако не бяха студените животински очи и острите черти на лицето, които издаваха груб, жесток характер, този човек можеше да мине дори за красив.
Добре очертаните устни, които скриваха два реда бели зъби, не можеха да прогонят неприятното впечатлени, дори когато се усмихваха. Усмивката му напомняше злъчното хилене на дявола, който, успял в своите изкушения, гледа с презрение на жертвата си.
Но не заради външността си той бе известен между близките си с необикновеното прозвище на едно от прочутите животни из равнините на Тексас. Името „Койота“ бе спечелено от делата и нрава му.
Какво се бе случило, та той яздеше сега по прерията в ранната утрин, видимо трезвен, и то като водач на другите, когато само няколко часа по-рано беше пиян в хакалето си, толкова пиян, та не можа да разбере, че има гост или поне не можа да го посрещне както трябва?
При все че бе неочаквана и до известна степен загадъчна, промяната можеше лесно да се обясни, ако проследим действията му от мига, когато Къхуун го напусна, до този миг, когато го срещаме на кон заедно с троица другари.
Когато си тръгна от хижата му, Къхуун остави вратата отворена, както я беше намерил. Тя си остана така до сутринта. Койота продължи да хърка.
Когато се зазори, студеният въздух, навлязъл на вълни в хакалето, го събуди. Това му помогна донякъде да изтрезнее. Той скочи от покритото с кожи легло, залитна и започна да проклина студа и вратата, през която бе навлязъл студът.
Може би допускате, че той веднага я затвори? Не, не я затвори. Като изключим няколко дупки по полуразрушените стени, вратата беше единственото място, отгдето хакалето се осветляваше. А той се нуждаеше сега от светлина, за да може да осъществи плановете, които го бяха накарали да стане.
Сивото утро, току-що пропълзяло през отворената врата, освети съвсем слабо хижата и той трябваше да се лута дълго време пипнешком, да ругае и да се препъва, докато намери това, което търсеше — голяма двуглава кратуна с каишка по средата, която използуваше за носене на вода или по-често mezcal[2].
Дъхът на отвора на кратуната показваше, че доскоро е била пълна със силното питие. А пък че сега е празна, можеше да се разбере по ругатнята на нейния притежател.
— Sangre de Cristo! — извика той ядно и разочаровано, като раздруса кратуната и се увери, че е празна. — Ни капка. Езикът ми се е залепил за небцето. Гърлото ми гори, като че съм погълнал цял мангал нажежени въглени. Дяволи го взели! Не мога вече да търпя. Какво да правя? Съмва. Трябва да отида до pueblita[3]. Сеньор Дафър може да е отворил вече капана, за да улови ранните птички. Ако е отворил, Койота е там!
Ха! Ха! Ха!
Той метна на шия кашката на кратуната, мушна главата си през цепката на сарапето и тръгна.
Странноприемницата беше само на стотина ярда от хижата на същата страна на реката. До нея се стигаше по пътека, която той можеше да мине със „завързани очи“. След двадесетина минути Койота мина със залитане под фирмата „Добре дошли“.
Имаше късмет. Обердорфер беше в бара и сервираше на няколко ранни посетители — група войници, които се бяха измъкнали от казармата, за да глътнат утринната си дажба.
— Mein Gott мистър Диас! — извика собственикът, поздрави новодошлия и заряза шестимата си клиенти на кредит, за да услужи на човека, който плащаше в брой. — Mein Gott! Толкова рано ли сте станали? Зная какво искате — да напълня голямата кратуна с оня мексикански спирт, как се казваше…
— Aguardiente[4]! Така е, cavallero. Тъкмо това искам.
— Един долар. Един долар струва.
— Carramba. Знам колко струва. Често съм го плащал. Ето ти парите, а ето ти и кратуната. Напълни я по-скоро.
— Аха, бързате mein Herr. Няма да ви карам да чакате. Сигурно тръгвате за диви коне по прерията. Страхувам се, че ако има нещо хубаво сред стадата, ирландецът ще го улови преди вас. Отиде си снощи. Тръгна късно, след полунощ. Странен клиент е ловецът на мустанги — мистър Морис Джерълд. Човек не знае какво да очаква от него. Но нищо лошо не бих могъл да кажа. Оказа се добър клиент. Плати си сметката, като богаташ. И му останаха пари. Mein Gott! Джобовете му бяха натъпкани с долари.
Мексиканецът се заинтересува живо от съобщението на Обердорфер, че ирландецът е тръгнал на „лов из прерията“.
Отначало трепна от учудване, а след това започна да мърда нетърпеливо, докато слушаше бръщолевенето, което последва.
Ясно беше, че не искаше Обердорфер да забележи това. Вместо да започне да го разпитва или да покаже какъвто и да е интерес, Кайота небрежно проточи:
— Не ме засяга, cavallero. Има много mustenos по равнините — достатъчно за всички ловци от Тексас. Бързай, сеньор, с aguardiente!
Засегнат малко, че така грубо прекъснаха клюките му, немецът напълни бързо кратуната. Без да се опитва да продължи разговора, той подаде кратуната през тезгяха, взе долара, прибра го в касата и се върна при войниците, които бяха по-приветливи, защото пиеха на кредит.
При все че доскоро жадно очакваше да получи алкохола, Диас напусна бара, без дори да отвори кратуната, като че не се сещаше за нея.
Възбуденият му вид не беше вече на човек, който жадува само за чаша силно питие. Вълнуваше го нещо по-силно, което го накара да забрави за известно време жаждата си.
Но каквато и да бе причината, той не се прибра направо у дома си, а най-напред посети други три колиби, подобни на неговата, разположени в покрайнините на поселището. В тях живееха хора като него. След това отиде в хакалето си.
На връщане за пръв път забеляза следи от подкован кон и видя, че животното е било вързано за едно дърво, близо до колибата.
— Carramba — възкликна Диас. — Капитан американо е идвал тая нощ. По дяволите! Спомням си нещо. Мислех, че съм сънувал. Знам защо е идвал. Научил е, че дон Морисио си е отишъл. Сигурно ще дойде пак, когато реши, че съм в състояние да го посрещна. Ха! Ха! Ха! Сега няма значение. Всичко ми е ясно и не се нуждая от неговите указания, преди да му взема хилядата долара. Mil pesos[5]! Цяло богатство! Като ги спечеля, ще се върна на Рио Гранде, за да видя какво може да се направи с Исидора.
Койота не остана за дълго в хижата си. Само изяде набързо няколко къса печено месо. След всяка хапка вдигаше кратуната с агуардиенте. После оседла коня си, закачи си големите тежки шпори, превърза късата карабина на седлото, мушна чифт револвери в кобурите, препаса на кръста голяма кама в кожена ножница, скочи на седлото и бързо препусна.
Преди да се появи в откритата равнина, той дочака в покрайнините на поселището тримата конника, които бяха вече предизвестени, че му трябват за някакво тайно предприятие.
Каквато и да беше целта им и тримата като че бяха предварително запознати с плановете му. Знаеха във всеки случай, че отиват към Аламо. Когато бяха вече в откритата равнина и Диас свърна встрани, те го предупредиха, че не се движи в правилната посока.
— Много добре знам къде е Аламо — каза един от тях, също ловец на мустанги. — Много пъти съм ходил там на лов за коне. Намира се в югозападна посока. Най-късият път е по пътеката, която минава през гората и се вижда оттук. Много на запад отиваме, дон Мигел.
— Така ли — отвърна презрително водачът на четворката. — Не ги разбираш тия работи, сеньор Висенте Барахо. Забравяш за какво сме тръгнали и че конете ни са подковани. Индианците не тръгват от форт Индж, за да извършат… няма значение какво. Разбираш, надявам се, какво искам да кажа.
— О, вярно — отговори сеньор Висенте Барахо. — Моля за извинение, дон Мигел. Carramba! За това никак и не помислих.
Без да спорят повече, тримата помощници на Койота го последваха мълчаливо. Не размениха нито дума, преди да стигнат до гората, няколко мили над пътеката, за която беше споменал Барахо.
Щом се намериха в прикритието на гъсталака, четиримата слязоха от конете, вързаха ги за дърветата и започнаха да вършат нещо, напомнящо гледката в тоалетната на някой квартален театър преди представянето на драма, изпълнена с жестокости и кръвопролития.