Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (49)

ЕПИЛОГ

Шест седмици по-късно, началото на декември

Санта Барбара, Калифорния

Санта Барбара… Земя на палми и пурпурни залези. На гмуркащи се чайки и бляскави яхти, които прекосяваха пролива с белите си платна. На красиви млади момичета и привлекателни млади мъже. Джон Смит, военен лекар в оставка, се опитваше да изпразни съзнанието си от всичко освен от спокойната красота на този рай, където усилията бяха ненужни, а радостта от живота, природата и мечтите бяха задължителни.

Борбата да се освободи от задълженията си беше епична. Не искаха да го пуснат, но той добре разбираше, че другояче не би открил някаква нова причина, за да живее. Сбогува се с приятелите си от ААМИИЗИБ и дълго стоя пред старото бюро на София. Един млад и небрежен тип вече си беше разхвърлял нещата, където някога лежаха нейните моливи, книжа и откъдето все още се носеше ароматът на нейния парфюм. С по-малко тъга се спря пред стария си кабинет, който очакваше новия си притежател. След това се сбогува с новия директор. Влизайки в стаята, му се причу бомбастичният глас на генерал Кайлбургер, който се оказа човек с чувство за дълг и достойнство, неподозирани дотогава от никого.

Плати на една компания да подредят къщата му и да я предложат за продан. Никога не би могъл да се завърне там. Не и без София.

Инцидентът с Виктор Тремон седмици надред задържаше вниманието на световните медии, докато наяве излизаха все нови и нови разкрития и се множаха арестите на някога уважавани държавни служители и частни предприемачи. Официалните обвинения към Джон, Ранди, Марти и мистериозния англичанин бяха незабелязано оттеглени. Всички те отказваха интервюта и каквато и да е благодарност за делата им. Подробностите бяха скрити под булото на националната сигурност. Беше неприятно изненадан, когато едно списание успя да изрови и направи достояние миналото му в ААМИИЗИБ, Сомалия, Западен Берлин, Пустинна буря и да направи връзка с дързостта му да се изправи срещу престъпните действия на Виктор Тремон и кохортите му от наемни убийци. Успокояваше се, че времето тече и други новини щяха да заемат първите страници на вестниците. Рано или късно интересът към него щеше да спадне. Едва ли името му щеше да се споменава дори под линия в страниците на историята.

Беше спрял за един ден в Консил Блъфс, Айова, за да види речния град на детството си. Прекоси парка с фонтаните и големите дървета. Стигна до Бенет Авеню, където поседна и се загледа в училището „Абрахам Линкълн“, припомняйки си младостта, прекарана с Бил и Марти. Тогава всичко беше толкова просто. На следващия ден отлетя за Калифорния в този тих крайморски курорт, забележителен единствено с червените керемидени покриви на сградите. Нае крайморска вила близо до дома на Ремарк в Монтесито и веднъж или два пъти седмично играеше в него покер с група университетски професори и писатели. Хранеше се в местните ресторанти, разхождаше се и не завързваше разговори с непознати. Нямаше какво да им каже.

Сега седеше бос по шорти и гледаше към покритите с облаци острови. Въздухът ухаеше на морска сол и въпреки че денят бе хладен, слънцето стопляше костите му.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Здравей, войнико!

Гласът на Ранди беше весел и жизнерадостен. В началото се беше обаждала почти всеки ден. Двамата трябваше да освободят апартамента на София от принадлежностите й. Направиха го възможно най-бързо, като всеки си избра по нещо, което да си задържи за спомен. Но когато Ранди продължи да се обажда по няколко пъти на седмица, Смит разбра, че го проверява.

Колкото и да беше странно, тя се тревожеше за него.

— Здравей, шпионке — отвърна той. — Къде си сега?

— Окръг Колумбия. В големия град. Помниш ли го? Работя си в скучната службичка, в цистерната за мислители. Не мисля, че скоро ще ми позволят ново назначение, но предчувствам, че ми готвят нещо голямо. Дотогава сигурно са решили, че ми трябва почивка. Защо не ме посетиш за Коледа? Цялото онова слънце и хубаво време трябва да са те изнервили.

— О, напротив, напълно ме устройват. Тук всичко ми е достатъчно весело.

— С Марти ти липсваме. Сигурна съм. Уговорила съм коледна вечеря с Марти. Естествено невъзможно е да го подмамя навън, така че трябва да отида в бунгалото — засмя се. — Превърнал е Самсон в част от защитната си система. Много е доволен от начина, по който Самсон свива и изважда ноктите си. Твърди, че той може да контролира тази несъзнателна двигателна функция. — Спря за миг. — Ти си лекар, какво мислиш?

— Мисля, че и двамата са луди. Кой ще готви?

— Аз. За разлика от тях не съм луда. Искам да е нещо ядливо. Какво предпочиташ — традиционната пуйка? А може би модерните препечени ребърца? Какво ще кажеш за коледна гъска?

— Не можеш да ме придумаш да се върна — засмя се този път той. — Поне засега.

Загледа се в мирния океан. Санта Барбара беше мястото, където са отрасли Ранди и София. Беше минал покрай дома на детството им, когато пристигна. Представляваше красива хасиенда на върха на една скала с прекрасна панорама към океана. Ранди не го попита дали я е посещавал. Имаше теми, които все още не искаха да засягат.

Разговорът им продължи още пет минути. Като затвори, Джон си помисли за Питър, който веднага щом му позволиха, се завърна в калифорнийското си убежище. Раните му бяха повърхностни, каквато бе и първоначалната диагноза на Смит. Само строшеното ребро предизвикваше понякога болки. Предишната седмица Джон му се обади да разбере как се чувства, но му отговори автоматичен секретар. Остави съобщение. След час някакъв официален чиновник го информира, че мистър Хауел е във ваканция, която ще продължи повече от месец. Нека обаче мистър Смит да не се разочарова. Питър ще е на линия веднага щом се освободи. Превод: „Питър има задача.“

Смит скръсти ръце и затвори очи. Топлият бриз вееше косите му. В далечината пролая куче. Деца се смееха. Чайки крякаха. Усещаше, че се унася.

Зад него някой попита:

— Не са ли ви достатъчни толкова мир и спокойствие?

Джон подскочи. Не бе чул да се отваря вратата или стъпки по дървения под на къщата. Автоматично посегна към беретата, но тя беше заключена в сейф във Вашингтон. Само за момент отново бе по следите на Тремон, вечно нащрек, тревожен… и жив.

— Кой си ти, по дяволите? — обърка се.

— Добър ден, полковник Смит. Аз съм ваш почитател. Казвам се Натаниел Фредерик Клайн.

Пред отворената плъзгаща се остъклена врата, разделяща терасата и стаята, стоеше среден на ръст мъж. В лявата си ръка държеше кожено куфарче. С дясната пусна връзка шперцове в джоба си. Оплешивяваше, очилата с метални рамки бяха високо над дългия му нос, а кожата му бе толкова бяла, че явно не бе виждала слънце от миналото лято.

— Доктор Смит — поправи го Джон. — Току-що пристигате от Вашингтон, нали?

Клайн се усмихна.

— Нека бъде д-р Смит. Да, идвам направо от летището. Ще продължите ли с предположенията си?

— Нямам такива намерения. Имате вид на човек, който има много за разказване.

— Наистина ли? — неканеният гостенин седна на един стол. — Много проницателно от ваша страна. Но доколкото съм чувал за вас, това е една от чертите ви, която ви прави толкова ценен.

Направи кратко резюме на живота на Джон от раждането, през образованието и стигна до армията. Докато говореше, Джон почувства, че потъва още по-дълбоко в сгъваемия си стол. Затвори отново очи. Въздъхна. Когато Клайн свърши, Смит отвори очи.

— Всичко това е в куфарчето ви, нали? Запаметили сте го по време на полета.

Клайн си позволи още една усмивка.

— Всъщност не. Имах цял месец на разположение да се осведомя от списанията. Полетът ми даде възможност да навържа информацията. — Разхлаби възела на вратовръзката си. — Д-р Смит, нека да започна направо. Вие, както казваме ние, сте „ходеща нула“…

— Ходеща какво?

— Ходеща нула — повтори Клайн. — Вие сте наникъде. Току-що сте преминал през ужасна трагедия, която непоправимо е променила живота ви. Но все още сте доктор и виждам, че това има значение за вас. Запознат сте с оръжията, науката и разузнаването. Чудя се какво друго е от значение за вас. Нямате семейство и само малцина близки приятели.

— Да — каза сухо Джон. — И съм неназначаем.

— Едва ли. Всяка една от новите частни международни детективски компании ще ви приветства. Очевидно е, че това не ви привлича. Всеки, който хвърли поглед върху миналото ви, ще разбере, че въпреки службата си в армията вие сте нещо като отшелник, единак. Обичате да играете собствената си пиеса. Въпреки всичко имате силно чувство за патриотизъм и за принципност. Предполагам, че това ви е привлякло в армията, но едва ли ще го намерите в някой бизнес.

— Не възнамерявам да започвам бизнес.

— Добре. Сигурно ще се провалите. Не че няма да ви достави удоволствие в самото начало. Имате предприемчива натура. Ако усетите подтик, ще преминете през ада, за да го уредите, да го направите изключително печеливш и когато всичко тръгне по мед и масло, най-вероятно ще го продадете или ще се разорите. Предприемачите по правило са лоши мениджъри. Много бързо се отегчават.

— Мислите си, че ме познавате? Кой, по дяволите, сте вие?

— Ще стигнем и дотам. Както казах, вие сте „ходеща нула“. Мисля, че обяснихме „ходещата“ част. „Нулата“ се отнася за това, как нещастни събития през октомври са ви променили. Външните промени се забелязват лесно — напускате работа, продавате къщата, предприемате поклонение към светините на миналото, отказвате да се виждате със старите си приятели.

— Добре — кимна Джон. — Разкрит съм. Да преминем към вътрешните изменения. Но ако това е някаква безплатна терапия, повярвайте ми, не съм заинтересуван.

— Лесно се засягате, това е първото. Трябваше да го очаквам. Както казах, ние не знаем, а вероятно и вие нямате представа колко ви е променило вътрешно всичко преживяно. На практика за себе си и за всички останали сте кръгла нула. Ако не се лъжа, вие се чувствате странно, сякаш сте загубили мястото си в света, както и че очевидно не намирате причина да продължавате да живеете. — Клайн направи пауза, после тонът му се смекчи. — Аз също загубих жена си. Почина от рак. Така че, знайте, изпитвам огромна симпатия към вас.

Джон преглътна, но не каза нищо.

— Затова съм тук. Оторизиран съм да ви направя предложение за работа, която сигурно ще ви заинтригува.

— Не ми трябва и не искам работа.

— Не става въпрос за „работа“ или пари, въпреки че ще ви се плаща добре. Разковничето е в помощта на хората, правителствата, околната среда, всичко и всички, които са в състояние на криза. Вие ме попитахте кой съм, но на мен ми е невъзможно да удовлетворя любопитството ви, докато не се съгласите да подпишете съгласие за пазене на тайна. Ще ви кажа следното: високо в правителството има кръгове, силно заинтригувани от вас. Те формират малка елитна група от единаци като вас — отшелници, които имат изключително висока етика, но с известни затруднения в живота. Възлагат им задачи, свързани с неприятности, постоянни пътувания, опасност. Не всеки ще се заинтересува. Още по-малко ще са способните. Не намирате ли идеята за привлекателна?

Джон изучаваше Клайн. Изражението му бе тържествено. Накрая попита:

— Как се казва тази група?

— „Приют едно“. Това е само засега. Официално се водят към армията, но в действителност са независими. Няма нищо славно в работата им, но все пак е жизненоважна.

Джон се обърна и се загледа към океана, сякаш се взираше в бъдещето. Все още носеше болката от загубата на София, но с изминалите дни се учеше да живее с нея. Не можеше да си представи, че някога отново ще се влюби, но кой знае какво ще се случи след време. Спомни си мига, в който го изненада Клайн — бе посегнал към липсващия пистолет. Това бе напълно автоматичен отговор и никога не бе предполагал, че може да реагира по такъв начин.

— Изминали сте дълъг път, за да получите отговор — равнодушно отбеляза той.

— На мнение сме, че въпросът е важен.

— Как да се свържа с вас, ако реша, че предложението ви ме интересува?

Клайн се изправи. Въздъхна като човек, успешно приключил със задълженията си. Извади от джоба си визитка. На нея имаше само име и телефонен номер във Вашингтон.

— Не се смущавайте, ако ви отговори някаква фирма. Просто им кажете името си и че искате да говорите с мен. Веднага ще ви свържат.

— Не съм казал, че ще го направя.

Клайн кимна с разбиране. Погледна към морския пейзаж. Над терасата прелетя чайка.

— Хубаво е тук. Само прекалено много палмови дървета, за да е по вкуса ми. — Взе куфарчето си и тръгна да излиза от къщата. — Не си правете труда да ме изпращате. Знам пътя.

Джон поседя още един час. След това стана и тръгна по брега. Пясъкът пареше под краката му. По навик тръгна на изток, както правеше всяка сутрин. Слънцето остана зад гърба му, а плажът сякаш продължаваше в безкрайността. Докато крачеше напред, се замисли за бъдещето. Крайно време беше.