Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (44)

Глава 43

15:02 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

 

Дървената вила на Виктор Тремон изглеждаше огромна сред дърветата. Тесен павиран път водеше към прекалено голям гараж от задната й страна. Патрулът се състоеше от трима тежко въоръжени мъже. От далечната страна се забелязваше красивото езеро, скътано между боровете. Отгоре се носеха големи бели облаци, а следобедната светлина хвърляше дълги сенки по обраслите с дървета склонове на планината.

Зад вилата бяха залегнали Джон, Ранди и Марти. Лежаха по корем върху дебелия килим от борови иглички и внимателно анализираха разположението на сградата и изпълнените с досада действия на пазачите.

— Надявам се Питър да е прав — каза Марти, като протегна глава напред, без да е сигурен какво точно оглежда.

— Той знае какво прави — каза Смит, като в същото време запаметяваше маршрутите на охраната. Извърна се и погледна Ранди, която бе залегнала от другата му страна и напрегнато се ослушваше.

Дари го с приятелска усмивка.

След това и тримата посветиха изцяло вниманието си на плановете как да проникнат в планинския замък на Тремон. Един от отегчените и прозяващи се пазачи обикаляше веднъж на половин час постройката, проверяваше вратите и оглеждаше местността толкова повърхностно, че едва ли щеше да ги забележи, освен, ако не застанат пред него и не му помахат. Вторият седеше спокойно на едно столче, пушеше и се радваше на късното октомврийско слънце. Автоматичната му карабина небрежно лежеше на скута му. Третият се беше разположил удобно в един военен джип, недалеч от хеликоптерната площадка. Тя представляваше просто едно разчистено от тревата място, намиращо се на около двеста метра вдясно от тях.

— От години не са имали неканени гости. Може би никой не е нарушавал спокойствието им. — предположи Джон.

— Възможно е да няма какво толкова да се охранява — каза Ранди. — Грифин може би ни е излъгал. Възможно е да е грешал.

— Не, той ни спаси и знаеше, че умира — настоя Смит. — Не би могъл да лъже.

— Случва се Джон. Самият ти каза, че е вършил злини.

— Не и такива злини. — обърна се към Марти — Когато те заключиха тук, запомни ли нещо от вътрешността на сградата?

— Голям хол и множество по-малки помещения. Една слънчева стая, до нея кухня. Разпитваха ме в едно мазе надолу по стълбите. Беше съвсем празно освен един стол и една кушетка. Когато се събудих, намирах се в мазето, прикован с верига към стената.

— Само това ли можеш да ни кажеш? — попита Ранди.

— Не можах да си взема брошура от хотела им — опъна й се той. След това се намръщи. — Добре де, извинявай. Знам, че не искаше да ме обидиш. Наистина видях хора в бели престилки, приличаха на лекари. Носеха и бели панталони. Качваха се по стълбите към втория етаж, но какво има там не знам.

— Дали е някаква лаборатория? — попита се Ранди.

— Секретна лаборатория! — гласът на Джон беше тих, но тържествуващ. — Това е едно от нещата, които искаше да ни каже Бил. Секретна лаборатория за изследване и развойна дейност. Записките за дванадесетте жертви от войната в Залива, както и всичките им останали експерименти трябва да са тук. Сигурно за това не открихме нищо във файловете на Бланчард. Те никога не са записвали нищо в официалните доклади на компанията.

— Може би използват друга парола или друго име на компания — реши да теоретизира Ранди.

— Най-добре е да влезем и да разберем на място. Марти, стой тука. Така ще е по-безопасно. Ако видиш или чуеш нещо, стреляй веднъж, за да ни предупредиш.

— Не се бой, ще ги скъсам. — Марти се поколеба, а очите му се разшириха от удивление. — Не мога да повярвам, че казах подобно нещо. И особено, че го казах ентусиазирано. — Той хвана пушката помпа марка „Енфийлд“ с нервно неудоволствие. Беше си взел медикаментите, но ефектът им скоро щеше да отшуми.

Джон и Ранди решиха да изчакат, докато пазачът направи още една обиколка и запали цигара до втория охранител на верандата. След това се канеха да елиминират човека до хеликоптерната площадка. Не им се наложи да чакат дълго. След няколко минути единият от двамата стана и изчезна. След десетина минути се появи този път от далечната страна на сградата и разсеяно оглеждаше местността. Скоро направи пълен кръг и се присъедини към колегата си. От тази страна на вилата оставаше единствено пазачът на поляната. Той седеше на седалката на джипа и отегчено се прозяваше.

— Сега — каза Джон.

Втурнаха се към площадката. Далеч от полезрението на колегите си пазачът подремваше под горещите лъчи на слънцето.

— Искаш ли да минеш от другата страна на джипа, Ранди? — предложи Джон. Чувстваше как пулсът му се ускорява. — Ще стоя тук и ще те прикривам. Когато стигнеш, дай ми сигнал. Ще отвлека вниманието му от тази страна. Ако се събуди по-рано и те забележи, ще го обезвредя от тук.

— Ще ти махна с кърпичка — усмихна му се Ранди.

Чувстваше се щастлива, че действа, и този път инициативата беше тяхна. Сърцето й лудо биеше, докато се плъзгаше между дърветата и се изгуби извън зрителното поле на Джон. Той коленичи сред сенките на границата на гората. Извади пистолета си и зачака, наблюдавайки похъркващия пазач. Изминаха пет минути. След това забеляза размаханото парче плат точно зад колата. Пазачът се размърда, но не отвори очи. След като се намести още веднъж, Джон скочи право към отворената врата на машината.

Когато бе на половината път, пазачът внезапно разтвори очи. Видя го и панически се протегна за своята М-16. В този момент зад него се материализира Ранди. Русата й коса изглеждаше като слънчева сабя, а красивото й лице бе каменно и концентрирано. Тялото й се придвижваше с мекотата и скоростта на сиамска котка. С едно-единствено движени се прехвърли през вратата на открития джип, застана с единия крак иа задната седалка, а с друтия върху рамката на сваления прозорец и притисна автомата си към главата на пазача. Всичко това отне дъха на Джон. Никога преда не беше виждал жена да се движи с такава бързина. Гласът й беше студен и ясен.

— Хвърли оръжието.

Пазачът се поколеба за секунда, сякаш пресмяташе шансовете си, след това бавно захвърли пушката си на седалката зад себе си. Постави ръцете си на тила с отработеното движение на някой свикнал да го арестуват.

— Добро решение.

Джон дотича до джипа и взе оставената М-16. С Ранди подкараха пленника си обратно към мястото, където ги чакаше Марти. Тримата заработиха в пълен синхрон. Целербах наряза ризата на пазача на ивици. Ранди и Джон използваха колана и фланелката му, за да направят запушалка за устата. След това завързаха краката и ръцете му. Обездвижен и без възможност да говори, пленникът им хвърляше ядосани погледи.

Смит взе връзката ключове на пазача.

— Другите двама няма да ни очакват отвътре.

— Това ми харесва — одобри плана Ранди.

Погледът му се задържа върху нея малко по-дълго, отколкото бе необходимо, но, изглежда, тя не забеляза.

— Знам какво се канете да ми кажете — въздъхна Марти, — ако видиш някой, стреляй. По дяволите! Като си помисля, че преди две седмици никога не бях държал оръжие в ръцете си. Пропадам!

Двамата оставиха Целербах да се самосъжалява и охранява пленника. Приближиха от задната страна на вилата, където имаше страничен вход. Ранди стоеше на пост, докато Смит успее да открие правилния ключ и да отвори вратата. Внимателно влязоха и се озоваха в антре, където слънцето грееше от малките странични прозорци, а още светлина идваше от другия край на коридора пред тях. Тръгнаха напред. От двете им страни се редяха затворени врати, а във въздуха се носеше аромата на скъпи цигари.

— Какво е това? — Ранди се закова на паркета.

Смит поклати глава.

— Не чух нищо.

Тя бе замръзнала, а челото й се сбърчи от напрежение.

— Вече го няма. Каквото и да съм чула, вече го няма.

— Нека да пробваме вратите.

Те опитаха всички брави, но вратите се оказаха заключени. Изглеждаха като офиси или спални за гости.

— Да ги оставим за после — предложи Ранди.

Подминаха едно стълбище, водещо към малка площадка, а след това извиващо настрани. От втория етаж не се чуваше нищо. Продължиха напред, като се ослушваха. Ароматът на цигари се усилваше. Погледът на Джон не пропускаше и най-малката подробност. Накрая се отзоваха на прага пред огромна облицована в дърво стая. Мебелите бяха от дърво и кожа в селски стил. Това трябваше да е голямата всекидневна, за която спомена Марти. Предната стена бе почти изцяло остъклена и през нея нахлуваше слънчевата светлина. В средата на помещението се намираше каменно огнище, в което грееха въглени и затопляха стаята в октомврийския хлад. Прозорците гледаха към езерото и горите зад него. Разделяше ги врата, водеща към покритата веранда.

Без да говорят, се приближиха внимателно до рамката на изхода и надникнаха навън. Зад верандата на поляната седяха останалите двама пазачи. Безгрижно си разговаряха, изтегнати на люлеещите се столчета, и се припичаха под топлите лъчи на октомврийско слънце. Погледите им разсеяно се взираха в далечните планини, а оръжието им беше небрежно оставено на коленете.

— Те са чудесни мишени — промърмори Ранди.

— Мързеливи идиоти. Решили са, че щом го няма Тремон, могат да правят, каквото си искат.

— Ако се наложи да стреляме — прошепна Ранди, — аз ще се заема с онзи отдясно, а ти с другия отляво. Ако имат късмет, ще се предадат.

— Това искаме и ние — съгласи се Смит. Свикваше да работи с нея. Даже му доставяше удоволствие. Ако успееха да оцелеят… — Да тръгваме!

Открехнаха вратата и на пръсти излязоха на верандата, докато пазачите пушеха и разговаряха. По-високият пазач изведнъж хвърли фаса си на тревата и се изправи.

— Трябва да направя обиколката — преди Джон и Ранди да могат да реагират, той се обърна и ги видя. — Боб! — извика той.

— Хвърлете оръжията си! — заповяда им Джон.

— И го направете бавно — гласът на Ранди беше напрегнат, — за да не стане някаква грешка.

Двамата мъже замръзнаха. Само единият се беше изправил и полуизвърнал към тях. Вторият още седеше на стола. Никой не беше насочил оръжието си, докато Ранди и Джон ги държаха на прицел. Засадата беше извършена перфектно и у никого нямаше и капчица съмнение, че пазачите щяха безпрекословно да се подчинят, освен, ако съвсем не им беше омръзнал живота.

— Мамка му! — коментира положението единият от тях.

Нищо не нарушаваше тишината, докато Джон заключваше тримата пленници в една странична постройка близо до гаража. Марти стоеше в сенките зад него, докато Ранди бе невидима, приклекнала до стената на вилата, и следеше за някакво раздвижване. Кръглото лице на Марти беше тревожно, а зелените му очи бяха помръкнали, сякаш беше попаднал в свят, за който никога не би желал да научава каквото и да е.

— Искаш да остана тук, нали? — попита той с тон, показващ, че вече знае отговора.

— Тук е по-безопасно Марти, а и трябва да оставим някой на стража. Не знам какво ще открием в лабораторията. Ако нещо се случи с нас, ти ще имаш шанс да се спасиш и да се скриеш в гората.

Марти мрачмо кимна. Свикналите на компютърни клавиши пръсти стискаха пушката-помпа.

— Добре Джон, нищо. Знам, че ще се върнеш за мен. Желая ти късмет. Ако пък някой се появи, поне веднъж ще стрелям с оръжието, — храбро се усмихна Марти.

Смит окуражаващо го потупа по рамото, а Марти му стисна ръката.

— Аз ще се справя, за мен не се безпокой. Време е да тръгваш.

* * *

Джон и Ранди се срещнаха при задния вход. Стискайки оръжията си те се спогледаха, като в погледа им се четеше повече от разбиране. Джон отмести погледа си, а Ранди занервичи, неразбираща защо се е разнежила.

Влязоха в къщата и спряха в поднижието на стълбата. Охраната беше обезвредена без стрелба и се надяваха работещите по-горе хора нямаха представа за тяхното присъствие.

Започнаха внимателно да се икачват по стълбите. Прекосиха площадката на стълбите и се оказаха в коридора. Обграждаше ги тишина.

Оглеждайки се разбраха защо е толкова тихо. По двете стени на коридора се намираха врати с дебели стъкла. През едно от тях се виждаше просторна, блестяща от чистота лаборатория с разположине по периметъра кабинети и сепарета. В дъното се забелязваше нещо като херметически затворен отсек, където най-вероятно провеждаха експериментите в стериална среда. Всички лаборатории в света си приличат: от една страна блестят от чистота, от друга в тях се наблюдава известен творчески безпорядък — нахвърляни хартии, бюра зарити от папки, горелки, колби, микроскопи, компютри, класификатори на картотеката и други предмети, без които е немислима работата на учените изследващи неизвестното. Виждаше се и последен модел спектрометър, но вниманието на Джон беше погълнато от нещо друго. В средата на една от стените се открояваше тежка метална врата маркирана с червен трилистник. При вида на този знак сърцето му радостно заби. Трилистника означаваше, че вратата водеше към скретното „Ниво-4“ на достъп.

— Виждам четири човека, — прошепна Ранди.

— Хайде, дойде момента да им се представим, — прикривайки вълнението си допълни Джон.

Насочвайки напред оръжията си, отвориха вратата на лабораторията.