Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (16)

Глава 15

9:22 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Районът на Адамс Морган, е населен с представители на най-различни етнически групи и винаги се е славел със своите ресторанти, разположени по правило на тераси по покривите на къщите. От там се откриваше прекрасна гледка към града. Главните му пътни артерии — Колумбия роуд и 18-та улица представляваха весела и пъстра смесица от жизнерадостни крайпътни кафенета, квартални барове и клубове, скъпи и евтини книжарници, музикални студия, магазини за дрехи втора употреба и луксозни бутици. Към пъстрия пейзаж своя принос даваха и новодошлите с екзотичните си дрехи от Гватемала, Салвадор, Колумбия, Ямайка, Хаити, Конго, Камбоджа, Лаос и Виетнам.

На една вътрешна маса в кафене точно до 18-а, където кафените чаши изглеждаха толкова стари, че сигурно са били използвани още от времето, когато индианците са опустошавани местните околности, специален агент Лон Форбс чакаше Адам Смит да заговори по същество. Знаеше малко за човека, седящ пред него — само твърдението, че е приятел на Бил Грифин. Това го заинтересува, но и го разтревожи.

Тъй като нямаше време да разучи основно миналото му и разбра само, че е бил назначен като изследовател във форт Детрик, той бе предложил да се срещнат в това опушено кафене. Беше пристигнал по-рано, за да огледа внимателно забързаните граждани, които си търсеха място, за да похапнат.

После се появи Смит.

Беше облечен в зелената си офицерска униформа. Полковникът се бе спрял, огледал бе отвън, след това погледът му опипа интериора на барчето и накрая влезе вътре. Човекът от ФБР забеляза впечатляващата му физика и усети сдържаната сила. Поне от пръв поглед Смит по нищо не приличаше на някой яйцеглав учен, забил нос в клетъчната и молекулярната биология.

Смит отпи от кафето си, поговори за времето — необичайно горещо — и скръсти крака под миниатюрната маса. Агентът наблюдаваше и слушаше. Събеседникът му имаше леко индиански черги — лицето му издаваше твърдост, правата черна коса бе сресана и прибрана назад. Очите бяха морскосини, но като че ли изпълнени с мрак. Форбс почувства, че е готов да експлодира в насилие и болка. Този офицер не само бе на ръба, той бе като навита до крайност стоманена пружина.

— Трябва да се свържа с Бил — накрая заяви Смит.

— Защо?

Смит обмисли доколко е разумно да отговори. Накрая реши да поеме риска и да разкрие част от онова, което знаеше — нали търсеше помощ.

— Преди няколко дни Бил се свърза с мен и уговори една мистериозна среща в парка Рок Крийк. Предупреди ме, че може би съм в опасност. Сега наистина съм заплашен и искам да разбера как е узнал за това и какво още може да ми каже.

— Ясно. Смееш ли да ми кажеш каква е опасността?

— Някой иска да ме убие.

— Но не знаеш кой.

— В пълно неведение съм.

Форбс огледа празните маси.

— Обстоятелствата, както казваме ние, „природата на опасността“, искаш ли да навлизаме в подробности?

— Точно сега не. Просто трябва да открия Бил.

— В Бюрото има твърде много агенти, защо избра мен?

— Спомних си как Бил сподели, че ти си единственият му приятел там. Единственият, на когото вярва и който би останал на негова страна, ако ветровете се обърнат.

Беше прав и Смит получи още един мислен плюс от агента. Бил би доверил подобно нещо само на човек, на когото безкрайно разчита.

— Добре, разкажи ми сега за вас двамата с Бил.

Смит описа общото им детство, годините в колежа и университета. Форбс слушаше и сравняваше с казаното някога от Бил и с онова, което сам бе открил в досието му, след като изчезна. Всичко съвпадаше.

Агентът на ФБР допи кафето си, наведе се напред и се вгледа в дланите си, сключени над древната чашка. Заговори приглушено и сериозно:

— Бил спаси живота ми. Не един, а два пъти. Бяхме партньори, приятели и не само това. Много, много повече — погледна Смит, — разбираш ли?

Джон се опита да вникне в думите му. Във въпроса му се криеше друго значение. Дали помежду им е имало нещо, за което Бюрото не е знаело? Дали заедно са нарушавали правилата? Пазили са си един на друг гърбовете? Пристъпвали са закона? Звучеше като: „Правихме разни неща, ясно ли е? Не питай. Без подробности. Просто, що се отнася до Грифин, на мен може да се разчита за помощ. А на теб може ли да се разчита?“

— Знаеш ли къде е? — направи опит Смит.

— Не.

— Можеш ли да ме свържеш с него?

— Може би. Вече не е в Бюрото. Предполагам, че не знаеш за това.

— Знам. Каза ми, когато се срещнахме. Това, което не знам, е дали мога да му вярвам. Може би работи под прикритие.

— Не е под прикритие. — Форбс са поколеба, после се реши и продължи: — Дойде при нас от много по-разкрепостеното армейско разузнаване, а в Бюрото има правила. Правила за всичко. Разпитват те за всеки твой ход без значение от резултатите. За всичко трябва да се попълват документи. Бил беше твърде своеволен. Инициативните не допадат на началството. Особено, ако спретват тайни инициативи. Бюрото предпочита агентите да докладват писмено в три екземпляра всеки път, щом си поемат дъх. Никога не са харесвали Бил.

— Няма как — усмихна се Смит.

— Попадна в беда. Неподчинение. Не ставаше за играч в отбор. И аз съм такъв. Но Бил отиде по-далеч. Престъпваше правилата и взимаше напреки завоите. Невинаги предоставяше обяснения за действията и разходите си и беше обвинен в разхищение. Бюрото не искаше да плати на няколко особено гадни типа за съдействието, което ни оказаха. На Бил му дойде много и накрая се отврати.

— Напусна?

Форбс извади кърпичка от сакото си. Смит забеляза големия десетмилиметров „браунинг“ под мишницата му. Бюрото продължаваше да вярва, че агентите му винаги са хората с по-големите пищови. Форбс избърса потта по челото си. Беше видимо разтревожен. Не за себе си — за Бил Грифин.

— Не точно. Докато разследваше някаква данъчна измама, очевидно срещна някого с много пари. Така и не разбрах. Бил започна да пропуска срещи и се държеше на страна от сградата на Хувър. Когато бе изпращан на полева работа, често не се появяваше с дни. След това провали едно разследване. Появиха се признаци на охолен живот. Твърде много пари — както винаги. Директорът откри доказателства, че Бил тайно покрива обвинения в данъчни измами тип. Действията му се плъзгаха по ръба на престъплението — използвал е значката си на агент, за да влияе на разни хора, такива неща. Ако работиш за Бюрото, ти го представляваш. Уволниха го. Отиде да работи за някого. Предполагам, че е за същия онзи тип, когото прикриваше.

Смит се опита да погледне навън през прозореца, но той бе плътно изписан с графити.

— Не съм го виждал повече от година — тъжно поклати глава Форбс.

— Каза, че е бил отвратен. Но да работи за подобен тип? Да изнудва хората? Нали е нетипично за него?

— Наречи го отвращение, разбити илюзии, предадени принципи. Доколкото знам, на никого в Бюрото всъщност не му пука за справедливостта. Важни са правилата. Законът. А, да, мисля си, че е поискал пари и власт. Няма по-голям грешник от онзи вярващ, който е изгубил вярата си.

— И ти се примири.

— Не ми влиза в работата. Бил реши така и аз не задавам въпроси. Все пак той е моят човек, моят приятел, независимо от всичко.

Смит се замисли. Положението му беше подобно на това, в което се е намирал Бил. Вместо Бюрото той бе предаден от армията. Колко близо бе до престъпването на установените правила? В очите на Пентагона той сигурно вече бе престъпник. ОВС! Можеше ли да съди Бил? Беше ли този агент по-добър приятел на Бил, отколкото Смит?

Моралът не е толкова абсолютен, както ни се иска да мислим.

— Не знаеш къде е, нали? Нито за кого и с кого работи?

— Не зная къде е. Не зная дали все още работи за онзи тип. Само предполагам. А и никога не съм знаел кой е той.

— Но можеш да се свържеш с Бил, нали?

— Да кажем, че мога. Какво искаш да му предам?

Смит вече беше решил.

— Предайте му, че приех предупреждението. Оживях, но те убиха София, Знам, че вирусът е у тях. Не зная какво планират и искам да говоря с Бил.

Форбс са загледа в едрия учен войник. ФБР беше осведомено преди няколко дни за тревожната ситуация с непознатия вирус, убил д-р Ръсел. Малко след това пристигна армейска записка, обявяваща Смит за ОВС и пречка за разследването, чиито факти са засекретени от Белия дом. Помолиха ФБР да го открият и да го върнат под стража във форт Детрик.

Житейският опит бе развил у Форбс умението да преценява хората, особено когато животът му зависи от тях. Имаше вяра в себе си. Смит не беше враг. Ако нещо заплашваше разследването, то бе параноидното решение да се отстранят от него учените. Пентагонът не желаеше повече главоболия с бактериологични войни и нови жертви сред войниците от времето на Пустинна буря. Както винаги си пазеха задниците.

Форбс се изправи:

— Ако се свържа с него, ще му предам посланието ти, полковник. Ще ти дам един жокер — внимавай с кого говориш, пази си гърба каквото и да смяташ да правиш. За теб има заповед за арест — обявен си за ОВС и беглец. Не се опитвай да се свързваш отново с мен.

Смит потрепна от новините. Не бе изненадан, но потвърждението на опасенията му си беше удар. Почувства се предаден и заплашен, но това бе състоянието му, откакто се бе върнал от Лондон.

Първо загуби София, а сега и професия, и кариера…

Агентът на ФБР се отправи към вратата. Смит плъзна поглед по неколцината посетители, приведени над екзотичните си кафета и чайове. Вдигна очи и видя как Форбс се спря за момент на прага, огледа улицата и изчезна. Смит остави пари на масата и се измъкна през задната врата. Не забеляза нищо подозрително — никакви паркирани холивудски черни седани, пълни с хора. Запъти се пеша към далечната метростанция „Уудли“.