Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (33)

Глава 32

21:02 ч.

Багдад

 

— Толкова малко можем да направим за децата. Както и за всеки болен или ранен в Ирак.

Масата за прегледи бе поправяна многократно с всякакви подръчни средства. Д-р Махук преслуша гърдите на детето. Провери очите, ушите и гърлото, а след това измери и температурата. Джон предположи, че малкото момиче е на шест месеца, въпреки че изглеждаше на не повече от четири. Обърна внимание на тънката й прозрачна кожа. Очите имаха цвят на слонова кост без вени — това подсказваше липса на витамини. Детето не се хранеше достатъчно.

Накрая д-р Махук кимна, отвори вратата и повика сестрата. Погали бебето и я инструктира:

— Изкъпете я. Трябва да я почистите, но използвайте студена вода, за да свалите температурата. Скоро ще се върна.

Лицето й бе с правилни черти, ала умората и тревогата бяха оформили сини кръгове под големите тъмни очи. Ранди усети напрежението в гласа й и попита на английски:

— Какво й има?

— Диария заедно с другите неща.

— Естествено, предвид условията на живот — съгласи се Смит. — Когато водата плесеняса, винаги се появяват диария и много други проблеми.

— Прав сте, разбира се. Моля ви, седнете. Диарията е често срещана, особено в по-старите части на града. Майка й има още три деца. Две от тях са с мускулна атрофия. Затова й обещах да взема най-малкото и да го прегледам. Утре сутринта майка й ще дойде да си я вземе, но и тя не се храни достатъчно, за да има мляко. Може би ще успея да намеря някакво мляко дотогава.

Д-р Махук седна в края на масата за прегледи. Под грубата басмена дреха се виждаха най-обикновени платнени обувки с бели връзки. За повечето хора в Ирак животът бе сведен до борба за осигуряване на най-основното. Този лекар, спечелил световна известност с публикациите си, пропътувал цялото земно кълбо, участвайки в различни педиатрични конференции, в момента се занимаваше с осигуряването на мляко за малките си пациенти.

— Оценявам високо факта, че сте поели риска да говорите с мен.

Джон седна на един паянтов стол до бюрото Огледа спартанската обстановка в кабинета. Тревогата допълнително го изнервяше. Все пак запази спокойно изражение и равна интонация. Радваше се, че докторът се е съгласила да му помогне, но се чувстваше изтощен от дългия ден.

— Правя, каквото трябва — вдигна рамене тя. Свали бялата си забрадка и дългата черна коса се разпиля по гърба й. Разпуснатите й коси я направиха да изглежда по-млада и по-недоволна. — Кой би си помислил, че ще свършим така? Израснах с въздигането на партията БААС. Дните бяха изпълнени с вълнение и Ирак бе обзет с надежда. Арабската социалистическа партия ме изпрати да следвам в Лондон, а после на стаж в Колумбийската презвитерианска болница в Ню Йорк. Когато се върнах в Багдад, открих тази болница и станах първият й директор. Не искам да съм и последният. Но когато БААС направи Саддам президент, всичко се промени.

— Така е — съгласи се Смит. — Почти веднага вкара Ирак във война с Иран.

— Да, беше ужасно. Толкова наши момчета загинаха. Накрая след осем години кръвопролития и празни лозунги сключихме мир, с който преместихме своята граница на неколкостотин метра от фарватера на Шат ал Араб. Всички тези жертви за някакъв незначителен граничен спор. А после като допълнителна обида трябваше да подкупим Иран със същата тази територия през 1990 г., за да стои настрани от войната в Залива. Лудост! Разбира се, след Кувейт и онази ужасна война дойде ембаргото. Наричаме го ал хисар, което означава не само изолация, но й обсада от останалия свят. Саддам е доволен от ембаргото, защото с него оправдава всичките ни проблеми. Това е най-могъщото му оръжие, което го държи на власт.

— Сега не можете да си доставяте необходимите лекарства — съгласи се Смит.

Педиатърът не криеше гнева си.

— Недохранване, рак, диарии, паразити, мускулни атрофии… всякакъв вид болести. Трябва да храним децата си, да им осигуряваме чиста вода и да ги ваксинираме. Сега в родината ми всяка болест е смъртоносна заплаха. Трябва да се направи нещо или ще загубим следващото поколение. — Очите й се навлажниха. Погледна Ранди: — Затова се присъединих към съпротивата. Благодаря за помощта ти. — Настойчиво прошепна: — Трябва да свалим Саддам, преди да е избил всички ни!

През вратата, на която се бе облегнала, Ранди Ръсел дочуваше ниските гласове на докторите и сестрите, чиито думи често бяха единственото, което можеха да дадат на болните и умиращи деца. Сърцето й принадлежеше на тази трагична страна.

В същото време в душата й се зараждаше, неспокойство. Стоеше нащрек, като охрана срещу опасностите на диктаторския режим и гледаше как двамата лекари са потънали в разговор. Гледаше изхабеното от умора лице на Радах Махук. Тя бе ключова фигура в малката опозиционна група, финансирана от ЦРУ, към която бе прикрепена и Ранди. Джон Смит се бе отпуснал привидно безгрижно на стола Но Ранди много добре го познаваше, за да разбере, че невинния му вид прикриваше обтегнатите до крайност нерви. Помисли си за думите му — бил тук, за да изследва някакъв вирус.

Изражението й стана каменно. Склонността на Смит към импровизации можеше да постави д-р Махук в опасност, а чрез нея и цялата съпротива. Тя хвана по-удобно узито.

— Затова ли се съгласихте да говорите с мен? — попита Джон.

— Да. Всички сме под наблюдение, и ще ни търсят с идвоени сили след престрелката.

Джон се усмихна мрачно. Недоволството на Ранди изплува на повърхността.

— Колкото по-дълго сте заедно, толкова по-голяма е опасността и за двама ви. Питай, каквото ще питаш, и да тръгваме.

Джон не й обърна внимание.

— Вече научих доста за трите жертви на непознатия вирус през миналата година. По едно или друго време те са били до кувейтската граница към края на войната.

— Така разбрах и аз. Непознат вирус в Ирак! Беше странно.

— Всичко е странно — съгласи се Смит. — Един от моите източници ми съобщи и за трима оцелели миналата година. Знаете ли нещо за тях?

Този път лекарката се забави с отговора и Ранди отново не издържа и я подкани:

— Докторе?

Педиатърът стана, отиде до вратата и я отвори. Огледа коридора и в двете посоки. Отвън нямаше никой. Захлопна вратата и се облегна на нея.

— Забранено е даже да се споменава за оцелелите и умрелите. Да, наистина имаше трима оцелели. И тримата са в Басра. Намира се на юг, както вече сте разбрали. Близо до Кувейт. Струва ми се, че у вас се заражда същата теория, както и при мен.

Джон мрачно предположи:

— Някакъв експеримент?

Д-р Махук кимна.

— И тримата ли оцелели са били базирани близо до кувейтската граница по време на войната?

— Да.

— Странно е, че тези в Багдад са починали, а онези в Басра са оцелели.

Ранди наблюдаваше двойката. Те предпазливо се приближаваха към отговор на нещо, което тя не разбираше, но усещаше, че е от огромно значение. Високият американец и дребната иракчанка бяха впили поглед един в друг, а интелектуалното напрежение помежду им сякаш можеше да се докосне. Светът отвън сякаш се стопяваше и това ги правеше по-уязвими и съответно Ранди по-внимателна.

— Можете ли да обясните защо тези в Басра са оцелели? — най-сетне зададе въпроса си Смит.

— Мога да ви кажа как стана. По това време бях в Басра и се опитвах да помогна на жертвите. Тогава пристигна екип от лекари с емблемите на ООН, които им биха по инжекция. Не само се оправиха. След четири дни все едно никога не бяха боледували. Удивително!

— Това е невероятно!

— Така си е — тя потри ръце, сякаш през нея премина хлад. — Не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.

Смит скочи и закрачи из кабинета. Лицето му бе дълбоко замислено. Сините му очи ледени, гневни и изкрящи.

— Знаете ли какво ми казвате, докторе? Че съществува лекарство за смъртоносен и абсолютно непознат вирус. Лекарство, не ваксина!

— Това е единственото разумно обяснение.

— Ефективен антисерум.

— Мисля, че имате право.

— Това означава, че така наречените „лекари“ от ООН са имали серум в големи количества.

— Очевидно.

Думите на Джон потекоха като поток.

— Голямо количество серум срещу вирус, който за пръв път се е появил миналата година в Ирак, и то само у шестима. А сега, преди малко повече от седмица, и от другата страна на планетата, в Америка, отново шест случая. Всички са участвали във войната в Залива или им е била прелята кръв от участник в нея.

— Точно така. В две страни, където вирусът никога не е съществувал.

И двамата медици удължиха тишината, без да им се иска да изрекат очевидното заключение.

— Не е странно. Не е никакво чудо — намеси се Ранди и изрече на глас това, което двамата отбягваха: — Някой ги е заразил с вируса.

— Така е. И само на половината заразени е даден противовирусния серум — с болка продължи Джон. — Това е контролиран смъртоносен експеримент върху хора, които не са били информирани. Никой не е искал предварително съгласието им.

— Напомня ми за нацистките лекари, които използвали затворените в концентрационните лагери като лабораторни животни — пребледня педиатърът. — Ужасно. Чудовищно.

— Кои са те? — попита Ранди.

— Някой от лекарите да е споменавал името си, д-р Махук? — обърна се към нея Джон.

— Не се представиха. Заявиха, че помагайки на болните, може да си имат неприятности с режима на Садам, както и с наблюдателите от Женева. Сигурна съм, че лъжеха Няма начин да влязат в Ирак и да работят във военна болница без знанието на правителството.

— Тогава как? Подкуп?

— Според мен голям подкуп, и то за самия Саддам.

Ранди отново се намеси:

— Смяташ, че те въобще не са били от ООН?

Педиатърът нервно поклати глава.

— Трябваше отдавна да стигна до това естествено заключение. Проблемът в днешно време е, че водим борба за оцеляване и така губим цялата картина. Убедена съм, че нито са били от ООН, нито са били практикуващи лекари. Приличаха повече на научни изследователи. Освен това пристигнаха прекалено бързо, сякаш са знаели кой и кога точно ще заболее!

Всичко потвърждаваше убеждението на Смит, че дванайсетте жертви са част от експеримент, започнал в 167-и оперативен армейски лазарет към края на войната в Залива.

— Нещо подсказа ли ви откъде са дошли?

— Казаха от Германия, но немският им бе учебникарски, а и дрехите им не бяха европейски. Мисля, че бяха американци, което още повече би увеличило опасността за тях, ако не са имали одобрението на самия Саддам Хюсеин.

Ранди се намръщи и нагласи по-удобно автомата.

— Можеш ли да предположиш кой ги е изпратил?

— Всичко, което си спомням, е, че веднъж си говориха за ски. Може да са имали предвид много, много места.

Джон крачеше, като си мислеше за американските учени, които разполагат с големи количества от лекарство срещу новия вирус. Изведнъж се усети.

— Пилеем целия ден да си говорим за шестимата заразени преди една година. А сега? Има ли още случаи в Ирак?

Д-р Махук стисна тъжно устни. Беше се посветила на лекуването, а сега светът сякаш шеше да експлодира от болест извън всякакъв контрол. В думите й прозвуча неприкрит гняв.

— През последните седмици имаме много повече жертви от синдрома на острото респираторно увреждане. Загинаха над петдесет души. Не сме сигурни в точния им брой, тъй като той се променя всеки момент. Едва сега започваме да проверяваме дали причината е новият вирус, но за мен почти няма съмнение. Симптомите са същите — малка треска, след това тежка простуда, която продължава няколко седмици, накрая внезапен кръвоизлив в дробовете СОРУ и след няколко часа смърт. Няма оцелели — гласът й се прекърши, — нито един оцелял.

Смит ускори крачка, ужасен от големия брой жертви. Изпълни го съчувствие. След това си помисли, че…

— Жертвите участвали ли са във войната? Били ли са до кувейтската граница?

Д-р Махук въздъхна.

— За съжаление отговорът не е толкова прост. Малцина са участвали във войната и нито един не е бил близо до Кувейт.

— Някакви контакти с шестимата?

— Не, никакви.

Джон се замисли за любимата София, за генерал Кайлбургер, Мелаяи Къртис и 167-и оперативен армейски лазарет преди десет години.

— Но как е възможно петдесет души да бъдат инжектирани, без да узнаят, и то по едно и също време? В толкова изолирана страна като Ирак! От една област ли са? Били ли са зад граница? Имали ли са контакти с чужденци?

Д-р Махук не отговори веднага. Отдръпна се от вратата. Бръкна в джоба си и след кратко ровене измъкна оттам някаква руска цигара. Запали я и закрачи нервна и напрегната около масата за прегледи. Спартанският кабинет се изпълни с типичния аромат на руските тютюни. След малко проговори:

— Поради работата ми с вируса преди година ме помолиха да изследвам новите случаи. Прегледах всички възможни източници на инфекция, не само изброените от вас, не открих нищо. Не открих връзка между жертвите. Те се различаваха по пол, възраст, местоживеене, етнос и географско разположение. — Пое дима от цигарата и го изпусна бавно, обмисляйки следващите си думи. — Те не са се заразили един друг, семействата им са здрави. Не знам доколко е важно това, но е много любопитно.

— Важно е! Всичко открито до този момент доказва, че вирусът не притежава почти никакъв фактор на заразяване.

— Тогава как попада в човешкия организъм? — Ранди внимателно следеше разговора. Въпреки че не беше със специално образование по биология или химия, имаше основните познания от училище. Това, за което говориха двамата… за което се безпокояха… беше епидемия.

— И защо само в Ирак и Америка? Да не е в резултат на някакво биологическо оръжие, скрито в Ирак?

Д-р Махук поклати отрицателно глава и отиде до един сейф в ъгъла на стаята. Цигареният дим я следваше като кафяв призрак. Извади купчина листи и ги подаде на Джон. Ранди веднага отметна назад автомата и се приближи към него, за да вижда по-добре. Удивени, прочетоха компютърната разпечатка на заглавната страница на Вашингтон Пост. Най-отгоре висеше огромно заглавие:

„СМЪРТОНОСНА ПАНДЕМИЯ ОТ НЕИЗВЕСТЕН ВИРУС ПОМИТА СВЕТА“

Статията твърдеше, че в двадесет и седем страни са отбелязани смъртни случаи, чийто общ брой достигаше половин милион. Всички започвали с простуда или пневмония и след две седмици прераствали в СОРУ, който завършвал с кръвоизлив и смърт. Още четиридесет и две държави докладваха за общо няколко милиона души с гореизложените симптоми. Не можеше да се твърди категорично, че и те са заразени от вируса.

Новините го оставиха без дъх. Леден ужас пробяга през него. Половин милион мъртви! Милиони бяха болни!

— Откъде намерихте това?

Д-р Махук изгаси цигарата си.

— Имаме си таен компютър в болницата. Извлякохме статията от Интернет тази сутрин. Очевидно вече не можем да говорим само за Америка, Ирак и войната в Залива. Не виждам как причината би могла да е биологично оръжие, използвано от Саддам. Високият брой мъртви е кошмарен. Затова реших, че трябва да говоря с вас.

Статията и разкритията на педиатъра разтърсиха Джон. Отново препречете информацията, размишлявайки над наученото. Д-р Махук бе проверила всички възможни контакти на болните с останалия свят. И все пак вирусът се бе превърнал в световна епидемия. Преди две седмици жертвите са били живи с изключение на тримата в Ирак, заразени миналата година. Скоростта на разпространение на вируса бе просто немислима. Отново погледна разпечатката.

— Всичко е излязло извън контрол. Трябва да се прибера у дома. Ако действително в Америка има хора със серум, аз ще ги разкрия. Едни мои приятели вероятно също са се добрали до някаква информация. Нямам време за губене.

Внезапно Ранди замръзна.

— Чакай!

С автомата в ръце тя се затича към вратата. Смит незабавно застана зад нея с изваден пистолет.

Откъм коридора се чу груба команда на арабски. Отговориха му слаби, уплашени гласове. Тежки ботуши затътнаха по коридора към малката стая за прегледи.

Джон погледна към д-р Махук и попита настоятелно.

— Републиканската гвардия?

Тя притисна пръст към устните си и се заслуша в гласовете отвън. Накрая прошепна:

— Полицията — големите й изразителни очи преливаха от страх.

Ранди се втурна към другата врата. Приличаше по-скоро на фотомодел, избягал в почивка, отколкото на изпечен агент от ЦРУ. Но Джон бе свидетел как с риск за живота си побеждава многобройните републикански гвардейци. Стройното й тяло преливаше от тренирана физическа сила.

— Полиция или гвардия няма значение, ще се опитат да ни убият. Трябва да се измъкнем отзад.

Отвори вратата, обърна се към тях и ги подкани да излязат.

Това се оказа грешка. Полицаите ги очакваха от другата страна. Бяха им подготвили капан и тримата попаднаха в него.

Един униформен полицай скочи и измъкна автомата от ръцете на Ранди, преди тя да успее да реагира. Други трима влязоха с насочени напред калашници. Джон се опита да насочи беретата, но други двама се появиха на вратата откъм коридора и го събориха на пода. Бяха заловени.