Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (39)

Глава 38

22 октомври, сряда, 17:32 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

 

По последни данни по света бяха умрели поне милион души. Стотици милиони бяха болни, а симптомите им трагично приличаха на тежка простуда и можеше да са първият знак за смъртоносния вирус, който още нямаше научно име. Истерията шестваше по земното кълбо като четиримата конници на апокалипсиса. В Съединените щати болниците бяха препълнени, а отчаянието и ужасът бе свалил акциите с петдесет процента.

В частния кабинет на президента върху мраморна лавица бяха подредени грубо изработените шарени индиански кукли на племето кочинос, Кастила почти чуваше тежкия ритмичен тропот на индианския танц и заклинанията на лечителите, опитващи се да спасят света.

Беше се спасил от лудницата в западното крило, за да намери спокойствие в домашния си кабинет. Трябваше да редактира важната реч, която планираше да произнесе другата седмица в Чикаго на вечерята с представителите на партията от Средния запад. Не можеше да пише. Думите му изглеждаха безсмислени.

Дали някой от тях ще е жив другата седмица? Сам си отговори на въпроса: не, освен ако някакво чудо не спре настъпващата напаст. И трябваше да е нещо по-силно от заклинанията и танците на кочинос. Отблъсна папката и реши да си тръгне. В този момент на вратата се почука — Кастила погледна към вратата, сдържа за момент дъха си и извика: — Влез!

Началникът на армейската медицинска служба Джеси Окснард влетя почти тичешком. Зад него се опитваше да не изостава секретарят по здравеопазването и социалните грижи Нанси Петрели. Третият бе началникът на канцеларията на Белия дом Чарлс Ори. Накрая се вмъкна и държавният секретар Норман Найт, който държеше в ръка металните си очила за четене, сякаш току-що ги бе махнал от носа си. Всички гледаха тържествено и сериозно.

Масивната челюст на Окснард трепереше от възбуда.

— Те са извън опасност, сър! — Дебелите му мустаци потрепваха, докато говореше. — Болните доброволци… серумът на Бланчард ги излекува всичките. До един!

Нанси Петрели триумфираше в бебешко синия си костюм.

— Бързо се възстановяват, сър. Всички. Истинско чудо!

— Слава богу — президентът отмалял се свлече обратно в креслото. — Абсолютно ли сте сигурни? Джеси? Нанси?

— Да, сър! — увери го Петрели.

— Напълно! — ентусиазирано потвърди генерал Окснард.

— Какво е положението в Бланчард?

— Виктор Тремон очаква заповед да започне товаренето на серума.

— Очаква одобрението на Федералния лицензионен департамент — обясни Чарлс Ори. Гласът му прозвуча зловещо. — Директорът Кормано твърди, че това ще отнеме поне три месеца.

— Три месеца? Богове! — Президентът се протегна към телефона. — Зора, веднага ме свържи с Хенри Кормано във ФЛД! — Вбесено огледа присъстващите — Наистина ли всички ще умрем от собствената си глупост?

Началникът на канцеларията се изкашля.

— Федералният лицензионен департамент е създаден, за да ни предпазва от грешки, породени от нетърпение и страх. Затова съществува агенцията.

Президентът нервно присви устни.

— Време е да осъзнаем, че страхът ни е достатъчно голям и оправдан, за да се нуждаем от предпазливост, Норм. Заразата е по-опасна от вероятна грешка.

Телефонът звънна и Кастила го сграбчи.

— Кормано… — започна той и след това седна мълчешком, нервно потропвайки с крак, докато директорът на ФЛД му излагаше случая. Накрая не издържа. — Добре Кормано, млъкни за малко. Какво по-лошо може да се случи от това, което вече е налице? Аха. Мамка му, става все по-ужасно. — Още една минута слуша с ядно изражение.

— Хенри, чуй ме. Наистина ме чуй. Останалият свят ще одобри серум, който вече е излекувал жертвите. По дяволите, учените дори не знаят откъде се е пръкнала тази гадост. Искаш американците да са единствените, които ще продължат да умират, докато ти ги защитаваш? Знам, че е несправедливо, но всички така ще кажат и ще са прави. Одобри серума, Хенри. След това можеш да напишеш дълъг доклад, в който да обясниш защо не си бил съгласен и какво чудовище съм аз. — Направи още една пауза и отново избухна: — Не! Направи го! Веднага!

Кастила тръшна слушалката. Огледа последователно всички и се спря на генерал Окснард.

— Каза, че могат да започнат товаренето?

— Утре следобед.

— Ще трябва да си изплатят разходите — напомни Нанси Петрели. — Плюс разумна печалба от инвестициите. Съгласихме се с това искане, така е честно, нали?

— Парите ще бъдат преведени утре след първата пратка от лекарството.

— Какво ще стане, ако някоя държава не може да плати?

— Напредналите ще платят разходите на развиващите се страни — обясни президентът. — Вече е уредено.

Държавният секретар беше шокиран.

— Тази фармацевтична компания прави бизнес от епидемията?

— Мислех си — намръщи се началникът на канцеларията, — че всичко е наред.

Генералът поклати глава и го сряза.

— Никой не произвежда ваксини и серуми даром. Да не си мислиш, че получаваме портивогрипната ваксина безплатно? Нали всяка зима принуждаваме цялата нация да се ваксинира.

— Бланчард са вложили огромни средства в развитието на техники и мощности за производството на антисерума обясни Петрели. — Искали са да се убедят, че е възможно масовото производство на лекарства срещу нови болести. Планирали са да си възвърнат инвестициите постепенно, в продължение на много дълъг период от време. Но сега на нас ни трябва всичко, на момента. Въпрос на финанси.

— Не знам нищо за това, мистър президент — разтревожи се Норман Найт. — Винаги съм бил резервиран към подобни „чудеса“.

— Особено, ако не са никак евтини — Ори дори не направи опит да прикрие сарказма си.

Президентът стовари юмрук върху масата, скочи и закрачи из кабинета.

— По дяволите, Чарли, какво ти става? Не слушаш ли новините? — Върна се отново зад бюрото и се надвеси над него. — Загинали са повече от милион! Безброй ще загиват всеки божи ден! А ти искаш да се пазарим за долари. Да оспорваме печалбите на акционерите. В тази страна! Ние твърдим, че единствено пазарната икономика е правилната и справедливата, по дяволите! Можем веднага да спрем опустошенията от вируса. Тази минута. И ще ни излезе евтино в сравнение с това, което харчим всяка година срещу пневмонията, рака, маларията и СПИН. — Той се обърна и погледна през прозореца, сякаш отвън се виждаше цялата планета. — А може би наистина е чудо?!

Стояха безмълвни, изпълнени с благоговение пред яростната реч на обикновено стеснителния им лидер. Когато отново се обърна към тях, вече се бе успокоил.

— Ако искате, наречете го божия воля. Вие, циниците и светските люде, винаги сте се съмнявали в духовното, в незнайното. На земята и небето има повече тайни, дами и господа, от това, което могат да поемат вашите философии. Ако всичко е прекалено възвишено за вас, какво ще кажете за поговорката „На харизан кон зъбите не се гледат“?

— Конят няма да бъде „харизан“ — възрази Ори.

За бога, Чарли. Откажи се. Това е чудо. Да му се радваме. Да празнуваме. Ще направим първокласна церемония по време на освобождаването на първия товар със серума в главната квартира на Бланчард край Адирондак. Чудесно се получава. И аз ще отлетя натам. — Усмихна се, когато го осени една идея. Най-сетне налице бяха добри новини, а той много добре знаеше как да ги използва. Гласът му отново се повиши, но този път прозвуча възбудено: — Всъщност, нека да приковем всички световни лидери пред телевизорите. Ще наградя Тремон с медала на Свободата. Ще спрем настъплението на епидемията и ще удостоим с почести тези, които ни помагат — по устните му пробяга лукава усмивка. — Разбира се, това ще се отрази добре на политическите ни аспирации. Все пак трябва да мислим за изборите догодина.

* * *

17:37 ч.

Лима, Перу

 

Сред лъскавия мрамор на кабинета си заместник-министърът разцъфна в широка усмивка. Важният англичанин доуточняваше:

— Доколкото разбирам, всеки, който отива в Амазония, се нуждае от вашето разрешение, нали така?

— Много правилно — съгласи се неговият събеседник.

— Включително научните експедиции.

— Особено те.

— Докладите публично достояние ли са?

— Да, разбира се. Ние сме демокрация, нали?

— При това чудесна демокрация — похвали английският джентълмен. — Трябва да проверя разрешителните, дадени преди дванадесет или тринадесет години. Ако не ви притеснява.

— Не ме притеснява — отвърна с охота за сътрудничество заместник-министърът, — но за съжаление тези документи са унищожени по време на различните правителства.

— Унищожени? Как?

— Не съм сигурен как — вдигна извинително ръце. Било е преди много време. Тогава имаше безредици породени от влиятелни фракции, стремящи се към преврати. Сендеро Луминосо и кой ли не друг. Разбирате, надявам се.

— Не съм сигурен, че разбирам — усмихна се важният англичанин.

— Моля?

— Не си спомням за щурм над вътрешното министерство.

— Може и да е имало, защото цялата документация се фотокопира.

— Тогава би трябвало да има резервни копия.

Заместник-министърът бе непоклатим.

— Както ви обясних, различни правителства…

— Тогава се налага да разговарям със самия министър.

— Разбира се, но за съжаление е извън града.

— Наистина? Колко странно, снощи го видях на концерт.

— Припознали сте се. Той е в отпуска. В Япония, доколкото си спомням.

— Явно съм видял някой друг.

— Министърът е доста неразличим от останалите.

— Но вие сте.

Англичанинът се усмихна отново, изправи се и леко се поклони. Заместник-министърът му отвърна с приятелско кимване. Англичанинът напусна кабинета.

Отвън, по булеварда на елегантния стар град, известен с колониалната си архитектура, Картър Летисиер махна на едно такси и даде адреса си в квартал Мирафлорес. Когато се настани на седалката, усмивката му се изпари. Облегна се назад и изруга.

Копелето беше купено. И то наскоро. В противен случай щеше да му позволи да си губи времето в безрезултатно ровене, за да открие, че файловете наистина липсват. Следователно те още не са унищожени. Но добре съзнаваше, че докато получи разрешение от министъра, това неизбежно щеше да се случи. Погледна часовника си. Министерството затваряше. Предвид мързела на всички заместник-министри в Перу информацията нямаше да бъде унищожена поне до утре сутринта.

* * *

Три часа по-късно офисите на Министерството на вътрешните работи бяха потънали в тишина и мрак. Въоръжен с полуавтоматичния си десетмилиметров браунинг, в сградата се появи Картър Летисиер. Беше облечен изцяло в черно — типичната екипировка на британски СВС командос антитерорист. Някога бе капитан на 22-ро отделение на СВС — един горд и забележителен период от живота му.

Директно се отправи в стаята, където се съхраняваха документи с разрешителни за Амазония. Измъкна папките от двете необходими години. Нагласи и запали миниатюрната лампа, която носеше със себе си. На нейната светлина фотографира с миникамера страниците. След като приключи, подреди всичко както си беше, изгаси лампата и напусна безшумно сградата.

В частната си фотолаборатория Летисиер, понастоящем известен вносител на фотоапарати и друга апаратура в Перу, прояви филма. Изчака негативът да изсъхне и направи големи копия.

Ухилен, набра дълга поредица от цифри и зачака.

— Тук е Летисиер. Имам имената на научните експедиции по времето и местата, които ти трябват. Приготви ли си лист и молив, Питър?