Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (11)

Глава 10

13:33 ч.

Форт Детрик, Мериленд

 

Смит трескаво работеше в „горещата“ лаборатория, заграден със стена от умора. Как бе умряла София? Предупреждението на Бил Грифин кънтеше в главата му, а и след смъртоносното нападение срещу него не можеше да повярва, че смъртта й е случайна. Но вече нямаше съмнение, тя беше починала от синдрома на острото респираторно заболяване, причинено от смъртоносен вирус.

От болницата го бяха посъветвали да се прибере в къщи и да се наспи. Генералът му бе заповядал да последва съвета на лекарите. Вместо това той потегли директно към главния вход на форт Детрик. Пазачът тъжно му отдаде чест. Паркира на обичайното място, близо до монолитния блок на ААМИИЗИБ, издигнат от жълти тухли и бетон. Уморените вентилатори на покрива изхвърляха безкраен поток от силно филтриран въздух от лабораториите в „горещата“ зона.

Смит крачеше в полутранс от мъка и изтощение. Носеше хладилния контейнер с кръв и тъкани от аутопсията. Показа пропуска на пазача, който му кимна със симпатия. Продължи на автопилот. Коридорите бяха като мъглив лабиринт от завои, врати и мигащи лампи. Спря се пред кабинета на София и погледна вътре. В гърлото му заседна буца. Преглътна с труд и се отправи забързано към преддверието на лабораторията, където се облече в защитния си костюм.

Работеше сам противно на съветите, инструкциите и собствения си опит относно процедурите за безопасност, използвайки кръвните и тъканните проби от София. Повтори лабораторната работа, извършена от нея — изолира вируса от трите жертви, изследва го под електронен микроскоп. После използва всички антитела от замразените банки на ААМИИЗИБ, събрани от жертви на други болести из целия свят. Вирусът, убил София, не реагираше. Проведе анализ на ДНК-веригата, за да го идентифицира и да направи предварителна схема. След това прехвърли данните към своя кабинет, където влетя седем минути по-късно, необходими му да свали скафандъра и да се измие.

На компютъра сравни своите данни с тези на София. Накрая се облегна назад и се загледа в празното пространство. Вирусът, убил София, нямаше прецедент. Доближаваше се по ДНК с този или онзи, но винаги оставаше по-различен.

Макар и обсебен от смъртта на София, той усети ужаса и потенциалната заплаха за света от този нов и смъртоносен вирус. Четирите жертви може би бяха само началото.

Как се е заразила София?

Ако се бе случил инцидент, при който да е влязла в контакт с непознатия вирус, тя незабавно щеше да докладва.

Противното би било не само неподчинение, но и лудост. Патогените в горещата зона бяха смъртоносни. Нямаше ваксина или лекарство, но съществуваха методи да се засили съпротивата на организма, бързите медицински реакции бяха спасили не един човек от неизлечими болести.

Детрик разполагаше със специална клиника, чиито специалисти знаеха всичко за вирусите. Ако някой можеше да я спаси, това щяха да са те и тя го знаеше.

На всичко отгоре София бе учен. Ако смяташе, че има и най-далечна възможност да се е заразила, би наредила всичко, което й се случва, да бъде записано и прибавено към останалите знания за вируса. Така би спасила други. Щеше да докладва при най-малкия симптом. Сигурно е! Като се прибави и бруталната атака над него, Смит можеше да направи само едно заключение. Смъртта й не е случайна.

В главата му отекнаха думите й: „… лабораторията… някой… удари…“.

Разкъсаните слова не означаваха нищо за него в онзи ужасен момент, но сега придобиха нов смисъл. Дали някой бе нахлул в лабораторията и я бе нападнал, както бяха нападнали него?

Нетърпеливо отново се зарови в бележките, докладите и записите за някакъв намек какво всъщност се е случило. Забеляза няколко цифри и букви, изписани с блед молив на предпоследната страница в полето на дневника й. Там подробно бе записана всяка стъпка при изследването на непознатия вирус. С мъка разчете ИПЛ-57-99.

Веднага разбра, че ИПЛ е съкращение на института „Принц Леополд“ в Белгия. В това нямаше нищо особено — просто бележка за друг учен, който работи по вируса. Числата можеше да означават хронология или номер на експеримент. И все пак какво бе по-различното тук? Тя винаги, винаги записваше подобни неща след дадения доклад. След!

Записката се намираше встрани срещу доклад, занимаващ се с проблема за трите жертви, разделени от географски разстояния, от възраст, пол, обстоятелства и опит. Бяха умрели от един и същи вирус, по едно и също време, без да заразят никого наоколо.

Коментарът не споменаваше нищо за „Принц Леополд“, следователно бележката не бе на мястото си.

Той внимателно прегледа двете последни страници. Отдели ги от дневника, за да може да огледа и местата, където хартията е била залепена. Увеличителното му стъкло не показа нищо.

Замисли се за момент и после постави дневника под големия дисекционен микроскоп. Разположи листата под лещите и погледна през окуляра. Внимателно нагласи фокуса. Въздъхна дълбоко, когато го видя — срезът беше точен и деликатен, сякаш направен с лазерен скалпел. Но не достатъчно, за да скрие истината от мощния микроскоп. Една от страниците беше откъсната.

* * *

Бригаден генерал Калвин Кайлбургер стоеше пред отворената врата на офиса на полковник Смит. Ръцете му бяха скръстени отзад, краката разкрачени, биволското му лице бе приело зловещо изражение. Изглеждаше като Патън, застанал върху танка си и окуражаващ Четвърта бронирана дивизия преди сражението за Ардените.

— Заповядах ти да си отидеш в къщи, полковник Смит. В това състояние не можеш да помогнеш на никого. За този проблем се нуждаем от служители с ясно съзнание. Особено сега, когато сме лишени от проницателността на д-р Ръсел.

Смит не вдигна поглед.

— Някой е откъснал последния лист на дневника й.

— Прибирай се в къщи, полковник!

Едва сега Смит го погледна.

— Не ме ли чу? Липсва една страница от последните й записки. Защо?

— Махнала я е, защото не й е харесвала.

— Всичко ли си забравил за науката, откакто си се накичил със звезди? Никой не унищожава изследователски записи! Мога да ти кажа, че откъснатото е свързано с доклад от института „Принц Леополд“. Никъде не открих негово копие.

— Вероятно е в компютърните бази данни.

— Там смятам да го потърся.

— Нищо няма да търсиш повече. Първо искам да си починеш, а след това ми трябваш за Калифорния вместо д-р Ръсел. Трябва да говориш със семейството на майор Андерсън, с приятелите му и с всеки, който го е познавал.

— Не, по дяволите! Прати някой друг.

Искаше му се да разкаже на Кайлбургер за нападението във Вашингтон. Това щеше да убеди генерала да задълбае как София се е заразила. Но Кайлбургер щеше да поиска да разбере какво е правил във Вашингтон, когато е трябвало вече да е във форт Детрик. Така щеше да излезе наяве мистериозната му среща с Бил Грифин. Не можеше да предаде стария си приятел, следователно трябваше да измисли други начини за убеждаване.

— Нещо не е наред около смъртта на София. Сигурен съм. Трябва да открия какво е то.

Генералът избухна.

— Не и през работното си време в армията. Имаме много по-сериозен проблем от смъртта на един служител, полковник, без значение кой е бил той.

Смит скочи от стола като атакуваща кобра.

— Тогава вече не съм в армията!

За момент Кайлбургер го изгледа, стисна юмруци зад гърба си. Лицето му бе почервеняло и за малко да каже на Смит да се разкара, щом толкова му се иска. Писнало му бе от неговото неподчинение.

След това размисли. Щеше да изглежда зле в досието му — офицер, който не успява да вдъхне лоялност у подчинените си. Не му беше времето да се разправя с арогантността и неподчинението на Смит. Наложи си да смекчи тона.

— Добре, предполагам, че не мога да те обвинявам. Продължавай по случая с д-р Ръсел. Ще изпратя някой друг в Калифорния.

* * *

14:02 ч.

Бетеста, Мериленд

 

Въпреки че бързаше, на Лили й отне цялата сутрин, за да свърши, каквото й бе поръчал непознатият мъж. Сега привършваше празничния обяд в любимия си ресторант. Отпивайки бавно от второто си дайкири, разглеждаше високите сгради през прозореца. Напомняха й за един мини Далас, огрян от зората на ранен октомврийски ден.

Изненадващо проникването в огромната компютърна медицинска мрежа на Световната здравна организация се оказа най-лесната задача. Никой не си бе направил труда да защити научната и хуманитарната информация. Детска игра бе да изтрие всички данни за двете малки вирусни епидемии, избухнали в Багдад и Басра. Всички записи за жертвите и оцелелите изчезнаха яко дим.

Иракската компютърна система бе остаряла с пет години и беше шега да премахне оригиналните доклади. Учудващо бе, че повечето от оригиналите вече бяха изтрити от режима на Саддам Хюсеин. Вероятно не е искал да покаже слабост или че се нуждае от помощ. Без съмнение.

Изтриването на единствения доклад от Белгия от всички електронни хранилища на нейното ведомство, от тези на ААМИИЗИБ, Централната епидемиологична лаборатория, както и на останалите научни заведения по света й отне много повече време. Най-тежката задача бе да премахне телефонните записи във форт Детрик. Наложи се да потърси помощ от приятел, работещ в телефонната компания, който й дължеше услуга.

Водена от нездраво любопитство, тя се опита да разбере каква е причината, скрита зад инструкциите на изнудвача. Между записите, които премахна, нямаше нищо общо, освен че всички бяха свързани с някакъв вирус. Стотици друга доклади прелитаха между различните „горещи“ лаборатории по света, но изнудвачът й не бе показал интерес към тях.

Каквото и да целеше, нейната част беше успешно изпълнена. Не я бяха засекли, не беше оставила следи и скоро щеше да е свободна от финансовите си главоболия. Обеща си, че никога няма да затъва толкова надълбоко. С петдесет хиляди долара можеше да отиде във Вегас или в Атлантик сити и да си върне всичко загубено. С безгрижна усмивка реши да започне с хилядарка още довечера в „Капиталс“.

Почти се смееше, когато напусна ресторанта и зави зад ъгъла към бара, в който я чакаше любимият й букмейкър. Чувстваше непоклатимото убеждение, че не може да загуби. Не и сега. Никога повече.

Дори когато чу писъци зад себе си, скърцането и свистенето на гуми и метал, когато се обърна и видя голям черен джип да се носи по тротоара право към нея, на лицето й бе изписана широка усмивка. Колата връхлетя, изви към улицата и изчезна. Лили продължаваше да се усмихва, умирайки върху тротоара.

* * *

15:16 ч.

Форт Детрик, Мериленд

 

Смит се отдръпна от компютърния екран. Имаше пет доклада от института „Принц Леополд“, но никой не бе пристигнал вчера или рано тази сутрин. Всичките се отнасяха за поредните неуспехи в идентифицирането на вируса.

Трябваше да има доклад с нова информация — поне с един важен факт, който да е вдъхновил София да изпише цяла страница за нова линия на изследването. Претърси базата данни на Детрик, Централната епидемиологична лаборатория, свърза се с армейския суперкомпютър, за да прегледа всяка „гореща“ лаборатория в света, включително и тази в самия „Принц Леополд“.

Не откри нищо.

Вбесен, се загледа в отказващия сътрудничество монитор. Или София е допуснала грешка и е записала грешен код, или докладът никога не е съществуват, или…

Или е бил изтрит от всички бази данни по света, включително и от самия източник.

Трудно за вярване. Но не бе невъзможно да се направи. Странното бе, че някой го е направил, затруднявайки изследванията върху толкова опасен вирус. Смит тръсна глава, опитвайки се да отхвърли идеята, че в липсващата страница е имало нещо от критична важност, но не успя. Страницата е била откъсната! Откъсната от някой, който е влязъл и излязъл от базата незабелязан. А може би са били повече?

Протегна ръка към телефона, за да открие кой още е бил в лабораторията миналата нощ. Но след като говори с целия екип и със старшина Дафърти, не бе по-близо до отговора. Всичките подчинени на Дафърти си бяха отишли в къщи към 18:00 ч, а учените, даже Кайлбургер бяха останали до два през нощта. След това София е била сама.

Пазачът Грасо не бе видял нищо подозрително Даже беше пропуснал как София е излязла от форта. На външната врата охраната се кълнеше, че не са видели никого след два часа, но очевидно и те не бяха забелязали София, следователно свидетелствата им бяха маловажни. А и той се съмняваше, че някой достатъчно умел да откъсне страницата по начин, незабележим за невъоръжено око, ще привлече вниманието на дремещите пазачи към себе си.

Смит бе в задънена улица.

И тогава в главата си чу гласа на София. Затвори очи и отново видя красивото й лице, изкривено от ужасяваща болка. Спомни си как падна в ръцете му, бореща се за въздух, но успя да прошепне „… някой… удари…“.

* * *

17:27 ч.

Моргата, Фредерик, Мериленд

 

Д-р Луфталах беше раздразнен.

— Не разбирам какво повече можем да открием, полковник Смит. Аутопсията беше ясна. Няма ли да си починете? Учудвам се, че още сте в състояние да ходите. Нуждаете се от сън.

— Ще поспя, когато узная какво се е случило с нея. Не питам какво я е убило, питам как.

Неохотно патологът се съгласи да се срещне със Смит в залата за аутопсии. Естествено не се чувстваше щастлив, че трябва да се откъсне от леденото си мартини.

— Как? — вдигна вежди Лутфалах. Това бе твърде много и не направи опит да прикрие острия си като бръснач сарказъм. — Бих казал по обичайния начин, по който убива всеки смъртоносен вирус.

Смит не му обърна внимание, опитвайки се да не се срине при вида на тялото на София, толкова бледо и безжизнено.

— Всеки сантиметър от нея, докторе. Провери милиметър по милиметър. Гледай за нещо необичайно, нещо, което сме пропуснали.

Все още недоволен, патологът се зае за работа. Двамата медици работеха в мълчание около час. Лутфалах бе започнал да показва раздразнението си, когато изпод маската му се чу приглушено възклицание.

— Какво е това?

Смит подскочи.

— Какво? Какво откри? Покажи ми!

Този път Лутфалах не му отговори. Оглеждаше лявата ръка на София.

— Д-р Ръсел беше ли диабетик?

— Не! Какво откри?

— Да е използвала някакви интравенозни лекарства.

— Не.

— Да е взимала наркотици, полковник?

— Не, по дяволите.

— Тогава погледнете.

Двамата заедно се наведоха над свивката на левия лакът. Следата беше почти невидима — зачервяване и подутина. Толкова малки, че никой не би ги забелязал. В средата на зачервяването забелязаха миниатюрната дупчица от спринцовка — направена експертно, както бе откъсната липсващата страница.

Смит рязко се изправи. Обхвана го ярост. Вдигна юмруци към челото си. През цялото време го бе подозирал. Вече го знаеше със сигурност.

София бе убита.

* * *

20:16 ч.

Форт Детрик, Мериленд

 

Джон Смит влетя в офиса и отиде до бюрото си. Не седна. Не можеше. Крачеше из стаята напред-назад като животно в клетка. Въпреки изтощението мислите му бяха остри като бръснач. Концентрираше се. Въпреки световните проблеми сега за него съществуваше една-единствена цел — да открие убиеца на София.

Добре тогава. Мисли! Трябва да е научила нещо толкова опасно, че се е наложило да я убият и да премахнат всички физически следи от това, което е открила или отгатнала.

Какво друго правят учените по света, когато изследват нещо? Разговарят помежду си. Грабна телефонната слушалка.

— Свържете ме с командващия охраната на базата.

Показалецът за малко да издълбае дупка в плота на бюрото, докато барабанеше в ритъма на стар боен марш.

— Тук е Дингман. С какво мога да съм ви полезен, полковник?

— Пазите ли записи от всички телефонни разговори в ААМИИЗИБ?

— Обикновено не, но можем да открием някое определено обаждане от или до базата. Какво по-точно ви интересува?

— Всички, с които е разговаряла д-р Ръсел от събота насам.

— Оторизиран ли сте, сър?

— Питайте Кайлбургер.

— Изчакайте малко, полковник.

Петнадесет минути по-късно Дингман се обади и му предостави списък с приходящите и изходящите телефонни обаждания на София. Не бяха много, след като д-р Ръсел и останалите се бяха заровили в лабораториите и кабинетите, работейки върху вируса. Тя се бе обадила пет пъти, три от които бяха разговори с чужбина. Само четири пъти я бяха потърсили. Всичките бяха отбелязани като разговори, отнасящи се до това, какво не е открито и какъв опит е пропаднал.

Разочарован, той седна, но веднага след това се изстреля от креслото. Затича се по коридора и нахлу в офиса на София. Отново прегледа всичко на бюрото й. Провери чекмеджетата. Не грешеше. Месечният телефонен дневник, който Кайлбургер настояваше всеки да води, също липсваше. Върна се обратно в своята стая и отново набра номер.

— Мисис Къртис? Дали София е предала по-рано октомврийския си телефонен дневник? Не? Сигурна ли сте? Благодаря.

Бяха взели телефонния й дневник. Убийците. Защо? Защото наистина е имало телефонен разговор, който би разкрил онова, което се опитваха да скрият. Бил е изтрит заедно с доклада от „Принц Леополд“. Явно са могъщи и умни.

Бяха изградили непреодолима стена пред откритието на София.

Трябваше да разкрие отговора по друг начин — да провери историята на жертвите. Нещо трябва да ги е свързвало, преди да умрат, нещо трагично, смъртоносно. Отново се протегна към телефона.

— Тук е Джон Смит. Генералът в офиса ли си е?

— Със сигурност, полковник. Изчакайте.

— Благодаря.

— Генерал Кайлбургер слуша.

— Още ли искате утре да отида в Калифорния?

— Какво промени решението ви, полковник?

— Може би получих просветление. По-голямата опасност е с по-голям приоритет.

— Така е — изсумтя невярващо Кайлбургер. — Добре, войнико. Ще излетиш от Андрюз в осем часа сутринта. Ела в седем в офиса ми за инструкции.