Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (17)

Глава 16

10:03 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Смит излезе от метрото на площад Дюпон. Утринното слънце обливаше със светлина и топлина напрегнатия трафик. Огледа наоколо и се включи в потока от бизнесмени и чиновници, запътили се към сутрешното си кафе. Погледът му непрекъснато шареше по кафенетата, коктейл-баровете, книжарниците и бутиците. Магазините тук бяха от по-висока класа от онези в Адамс Морган и въпреки че беше вече октомври, пазаруващи туристи ги изпълваха.

Често изучавайки лицата, усещаше горчиво-сладкото чувство, сякаш току-що бе мернал София.

Тя не беше мъртва.

Беше жива и изпълнена с енергия. На една ръка разстояние.

Ето една брюнетка, която имаше същата вълниста сексапилна походка. Едва се пребори с желанието да се затича и да я спре. Онази жена имаше дългата й руса коса, прибрана в същата опашка, която София връзваше по време на работа. Друго момиче го изпревари и остави след себе си почти същия аромат, който излъчваше парфюмът на София — това направо присви стомаха му.

„Трябва да преодолея всичко това!“ — каза си твърдо.

Имаше да свърши доста работа. И то такава, че би придала някакъв смисъл на трагичната й смърт.

Пое дълбоко въздух и го задържа. Непрекъснато внимаваше за опашка. Тръгна на север по Масачузетс авеню, после зави по Шеридан Съркъл и Ембаси Роуд. Когато преполови Шеридан, направи един последен експеримент. Бързо се шмугна в току-що отворения музей Филипс Колекшън, подмина безлюдните зали, съхраняващи великолепните платна на Реноар и Сезан, и се измъкна през задния вход. Спря, облегна се на стената и за последен път огледа пешеходците и колите.

Вече беше доволен. Никой не го наблюдаваше. Ако е имал опашка, беше я откъснал. Върна се обратно по Масачузетс и стигна до паркирания в една странична уличка триумф.

Откакто научи за смъртта на Кайлбургер, Къртис и обвинението, че самият той е дезертьор, рязко ускори действията си. В Гейтърсбърг, още преди изгрев слънце, Смит се събуди от вътрешния си биологичен часовник на един врял и кипял военен лекар. Бе плувнал в студена пот след мъчителен сън за София. Насили се да закуси обилно. Близо час наблюдава увеличаващото се движение и полицейските хеликоптери, които го контролираха. Изкъпан, обръснат и изпълнен с решителност, около седем вече беше на път.

Обади се на агент Форбс от уличен автомат. Обикаля по улиците дълго преди да паркира колата встрани от Ембаси Роуд, и с метрото отиде до мястото на срещата.

Качи се в триумфа и спокойно го подкара край жилищните сгради между Дюпон и Вашингтон Съркъл, докато стигна до началото на тясна асфалтирана алея с ярка табела „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“. Зад нея прочете и други: „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, „ЗАБРАНЕНО ЗА ПРОДАВАЧИ“, „ЗАБРАНЕНО ЗА ДАНЪЧНИ“, „ЗАБРАНЕНО ЗА РАЗХОДКИ“, „РАЗКАРАЙ СЕ“. Смит не им обърна особено внимание и продължи напред. Зад високия жив плет се криеше малко бяло бунгало. Той паркира пред калдъръмената пътека, която водеше към входната врата.

Когато излезе от колата, чу един механичен глас:

— Спри! Кажете името си и целта на посещение. Ако не успеете да го направите за пет секунди, ще бъдат задействани защитните механизми! — дълбокият тембър сякаш идваше от небето и носеше авторитета на боговете.

Смит се засмя, Собственикът на бунгалото беше електронен гений и бе осеял пътеката към бунгалото с хитроумни капани — от облаци сълзотворен газ до спрейове, обливащи жертвите с гадна миризма. Старият приятел на Смит — Марти Целербах бе съден неколкократно от гневни продавачи, пощальони и рекламни агенти.

Само че Марти имаше две докторски степени и винаги изглеждаше толкова мек и отговорен, даже малко наивен. Освен това бе страшно богат и си позволяваше най-добрите адвокати за защита. Аргументите им винаги бяха страстни и убедителни. Жертвите му не са могли да не видят знаците. Знаели са, че нахлуват в частна територия. Били са помолени да се идентифицират и да информират за целта на визитата — съвсем разумна и оправдана молба от страна на един сакат и живеещ самотно човек. Но те не са поискали да се съобразят с тези предупреждения и молби, още повече, нанесените вреди на така наречените „жертви“ бяха незначителни. Страдаха само от някоя и друга синина, незначителни порязвания, скъсани дрехи и малка уплаха. Така Марти печелеше процесите един след друг. След известно време полицията спря да пристига на повикванията на пострадалите и само съветваше внимателно да се четат знаците и да не навлизат в чуждата територия.

— Хайде, Марти — весело и силно се провикна Смит, — тук е старият ти приятел Джонатан.

Отвърнаха му изненадано след кратко колебание:

— Приближи се към предната врата, без да се отдалечаваш от тухлената пътека. Не стъпвай в тревата. Това може да активира отбранителното устройство.

Машинката млъкна и Смит чу вече по-мекият и леко шеговит глас на Марти:

— Внимавай, Джон, не искам като влезеш вътре да ми вони на скункс!

Смит изпълни инструкциите на Марти и внимателно премина по тясната пътека водеща към вратата. Невидими лазерни лъчи прорязваха всичко наоколо. Една невнимателна стъпка, да не говорим за нахлуване, биха активирали бог знае какви хитри механизми.

Ето, че накрая стигна до вратата.

— Тук съм, Марти, прибери охраняващите кучета и отвори вратата.

Някъде отвътре отново прозвуча металният глас:

— Такива са правилата, Джон! — и възвръщайки нормалния си тембър добави: — Застани пред вратата, отвори кутията отдясно и постави ръката си върху стъклото.

— Ох, по дяволите! — усмихна се Смит.

Чифт опасно изглеждащи метални резета се плъзнаха, откриха отворите на две тръби, които можеха да са всичко — от безобидни пръскалки, пълни с боя, до ракетомети. С годините, Марти така и не загуби любовта към различните игри и забавления, които са така близки на детското сърце. Смит се подчини и застана пред входа, отвори кутийката и постави послушно ръка върху стъклената пластина. Познаваше рутинната процедура. Видеокамерата прави фотоснимка на лицето му, моментално суперкомпютърът щеше да превърне лицевите му белези в колони от цифри. В същото време стъклената пластина записваше отпечатъците от пръстите му. След това електрониката сравняваше данните с тези, които Марти пазеше за всеки свой познат.

Изкуственият глас обяви:

— Вие сте полковник-лейтенант Джонатан Джаксън Смит. Следователно можете да влезете.

— Благодаря, Марти, Вече се чудех кой, по дяволите, съм всъщност.

— Много смешно, Джон!

Последва серия от драматични прищраквания и стоманената, облицована с дърво врата се отвори със скърцане. Ако поддръжката не бе от приоритетите на Марти, то що се отнасяше до театралността — нямаше равен на себе си. Смит влезе в нещо, което би било най-обикновено антре, но имаше една малка подробност. Една дебела метална решетка му попречи да продължи навътре. Щом вратата зад него се затвори, Джон се оказа в клетка.

— Здрасти, Джон! — някъде отпред се чу провлачения, но отчетлив глас на Марги. — Хайде, идвай! — Решетката се вдигна и той се появи пред Смит. Очите му блестяха дяволито.

Беше дребен и закръглен, движеше се несръчно, сякаш никога не се бе донаучил как да управлява краката си. Смит го последва в просторната компютърна стая, където цареше безобразна бъркотия. Огромното и скъпоструващо компютърно оборудване заемаше почти изцяло стените и по-голямата част от пода. Останалата мебелировка, изглежда, бе изхвърлена като непотребна дори от „Армията на спасението“^[1]. Стоманени решетки закриваха прозорците.

Дясната ръка на Марти се движеше безцелно, докато лявата пое ръката на Смит, а погледът му си остана вторачен наляво към компютърната техника.

— Отдавна беше. Радвам се, че те виждам.

— Благодаря, И аз. — Засмя се скромно, зелените му очи се фокусираха за момент и погледът му отново се замъгли.

— На лекарства ли си, Марти?

— О, да. — Не изглеждаше щастлив от това. — Седни, Джон. Искаш ли кафе и бисквити?

Мартин Джоузеф Целербах беше клиент на чичо му Тед, клиничен психиатър. Смит и Марти учеха заедно в гимназията. Много по-добре ориентиран и социално зрял, Джон прибра Марти под крилото си. Защитаваше го от жестоките закачки на децата и някои учители. Марти не беше глупав. Всъщност според тестовете той бе гений още от петгодишна възраст. Смит винаги го намираше за забавен, приятен и интелектуално стимулиращ. С годините Марти стана още по-умен и по-изолиран. Той влетя сред академичните кръгове, но нямаше концепция или интерес към другите хора. Обземаше го мания след мания и всяка една бе по-завладяваща от предходната. Знаеше отговорите на всички въпроси и за да убие скуката по време на курсовете, объркваше състудентите и преподавателите с безумни идеи и фантазии. Никой не можеше да повярва, че толкова умен тип не стои зад повечето неприятности в колежа, и често го изпращаха в учителската стая. Смит трябваше многократно да се бие с другите момчета, които си мислеха, че Марти им се присмива или „забива“ гаджетата им.

Необичайното му държане се дължеше на Аспергеровия синдром — лека и рядко срещана разновидност на аутизма. От дете бе получавал много и разнообразни диагнози, но единствено правилната бе дадена от чичото на Смит. Ключовите симптоми на тази болест бяха обсебващите мании, високата интелигентност, липсата на социални и комуникативни умения и проявата на изключителен талант в някоя особена област — в случая електрониката.

Хората, страдащи от леки прояви на Аспергер, бяха класифицирани като активни, но „странни“. Синдромът у Марти бе малко по-сериозен. Въпреки усилията на специалистите да го социализират, той не бе напускал бунгалото си от много години — изключение правеха няколкото кратки пътувания преди години. С много любов, усилия и пари той успя да превърне дома си отчасти в електронен рай, отчасти в гнездо на един самотен ексцентрик — отне му около петнайсет години.

Не съществуваше лечение и единственият изход за хора като Марти бяха медикаментите, обикновено стимулиращи Централната нервна система, като „адерал“, „риталин“, „цилерт“ и съвсем новото „мидерал“. Както при шизофрениците лекарствата помагаха на Марти да функционира с двата си крака, здраво стъпил върху земята. Те ограничаваха фантазиите, ентусиазма и обсебващите го мании. Въпреки че ги мразеше, Марти ги пиеше, ако му се налагаше да извършва нормални действия — като плащането на данъци например — или щом синдромът заплашваше да го изкара съвсем извън контрол.

Когато бе под влиянието на медикаментите, Марти твърдеше, че всичко е плоско, тъпо и далечно, както и че голяма част от гениалността и креативността му се губят. Затова щастливо прегърна новото лекарство, което бързо го успокояваше, но действаше само шест часа. Следователно трябваше да се взима по-често. Затворен в отшелническото си убежище, той прекарваше много повече време без лекарства, отколкото повечето страдащи от синдрома на Аспергер можеха да си позволят.

Ако се нуждаете от компютърен гений за творческа или не дотам легална работа, то заповядайте при Марти Целербах, но когато не е на лекарства. После само от вас зависи да го държите в правия път и да усетите кога трябва да го върнете обратно на земята, за да не излети направо в орбита.

Това беше причината Смит да цъфне пред непревземаемата му крепост.

— Марти, трябва ми помощ.

— Разбира се, Джон — усмихна се Марти с ръждясало кафяво канче в ръка. — Почти е време за поредната доза. Няма да я взема.

— Надявах се да кажеш това.

Смит му разказа за доклада от института „Принц Леополд“, който сякаш никога не бе съществувал, за телефонните разговори на София, които също бяха заличени, за необходимостта от информация, свързана с новия вирус. Накрая му описа как е проследил историята на трите жертви от заразата до войната в Залива и армейския лазарет.

— Има и още. Трябва да открия Бил Грифин. Спомняш ли си го от училище? И виж дали можеш да откриеш нещо за вируса в Ирак преди десет години.

Марти решително остави канчето на земята, седна на стола пред апаратурата си и ентусиазирано се усмихна:

— Ще използвам новите си програми.

— Връщам се след час — каза Смит и се изправи.

— Чудесно! — засмя се Марти — Ще бъде много забавно!

Смит го остави да работи с дебелите си несръчни пръсти по клавиатурата. Влиянието на медикаментите беше почти изчезнало и той знаеше, че скоро мисълта на Марти щеше да пробие реалността, да се зарее из неизследваните от никого кътчета на творчеството. После идваха лудостта и необходимостта от нова доза „мидерал“.

Джон бързо се вмъкна в своя триумф. Шумният трафик погълна цялото му внимание и не забеляза как един хеликоптер увисна във въздуха над автомобила, след това се ускори, направи завой и последва успоредно колата, която пое по Масачузетс Авеню.

* * *

Звукът от роторите и вятърът, нахлуващ през отворения прозорец, бяха оглушителни. Надал ал Хасан почти прилепи микрофона на радиопредавателя до устните си:

— Мадукс? Смит посети едно бунгало близо до площад Дюпон. — Той направи справка в картата на града и описа точното място на скритата пътека. — Виж кой живее там и какво е искал полковникът.

Изключи микрофона и се загледа в стария класически триумф, носещ се към Джорджгаун. За пръв път Ал Хасан бе обхванат от тревога. Това не бе чувство, което би споделил с Тремон, но реши да се държи по-близо до този Смит. Страхуваше се, че Бил Грифин нямаше да се справи сам, дори ако можеше да му се има доверие.