Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (43)

Глава 42

13:02 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

 

— По дяволите всичко! — изрева ядосано Питър Хауел, наведен над компютъра. — Във файловете на Бланчард няма почти нищо за ветеринарния серум или за маймунския вирус. Всичко изглежда съвсем законно. — Прокара с отвращение ръка по сивата си коса.

Вятърът свистеше през разбития прозорец на караваната — Смит седеше на канапето до него, скръстил ръце на гърдите и с протегнати напред крака. Докато Питър търсеше нформацията, той леко подремваше. Пистолетът му бе затъкнат в колана — можеше мигновено да го измъкне от там.

— И нищо за тестове върху хора?

— А Ирак? — зад него Ранди се протегна. Тя също спеше, докато гръмогласното проклятие на Питър не я разбуди. Внезапно осъзна, че се намира до Джон, съвсем близо до него. Настани се на пода, за да остави повече място по между им. Автоматът й се намираше под канапето точно до коленете й. Усещаше сигурност в неговата близост.

— Нито дума — изръмжа Питър. — Възможно е да сме попаднали на погрешна следа. Бланчард може да е чиста като планински ручей. Ако всичко е както изглежда и откриването на серума е щастливо съвпадение?

— О, моля те! — невярващо възрази Ранди.

— Това не обяснява първоначалните дванайсет случая — припомни му Джон. — Който и да е започнал този експеримент преди десет години, явно разполага с вируса. Както и със серума, излекувал тримата иракчани миналата година и тримата американци преди седмица.

Настъпи тишина. Замислиха се дали е възможно друго обяснение.

— Трябва да съществуват и тайни записи. — Смит се завъртя и придоби заплашително изражение.

— Може и да не документират всичко — предположи Ранди.

— Това е абсурд! — не се съгласи Джон. — Учените изследователи трябва да съхраняват своите записки, забележки, получените резултати, предположенията си. Пазят и най-маловажното късче хартия — всеки намек, идея или просто проблясък може да ги придвижи напред. Освен това съществуват ръководители на проектите, които трябва да наблюдават развитието на задачата, да поставят нови задания, да следят за изразходваните средства и да водят строга отчетност.

— Но защо трябва да пишат всичко на компютър? — попита Ранди — Могат да го правят и на ръка.

— Не и в днешно време. Компютрите са се превърнали в мощно оръдие на самите изследвания. За проекции, за симулации на някои процеси, за статистически анализи… в противен случай всичко това би отнело години. Не, някъде трябва да има следа от работата им на компютър.

— Убеди ме — саркастично му се озъби Питър. — къде е, а?

— Нужен ни е Марти! — Сега беше ред на Смит да изругае. Тъмните му морскосини очи издаваха раздразнение.

— Тогава да опитаме по друг начин — разумно се намеси Ранди. — Нека отидем до Бланчард, да проникнем вътре и да разгледаме файловете им на място. Ако там открием някой осведомен, ще го убедим да е разговорлив с нас.

— Велико — изсмя се Джон. — Знаех си, че все още не сме нарушили всички закони. Трябваше да има нещо, което сме пропуснали. Нападение с взлом например.

Внезапно по вратата на караваната се чу паническо чукане.

— Май остарявам — порица се Питър, като сграбчи автомата. — Не чух никой да се приближава.

Смит и Ранди светкавично извадиха оръжията.

— Джон! — Гласът отвън беше познат и заповеден. — Отвори проклетата врата! Аз съм!

Смит незабавно скочи и отключи. Закръгленото тяло на Марти извърши истински атлетичен подвиг, като прелетя през прага и се хвърли в ръцете на Смит.

— Джон, най-сетне! — Прегърна го и след това развълнувано отстъпи крачка назад. — Вече си мислих, че никога повече няма да те видя. Къде бяхте, за бога? Ранени ли сте? Бил ме спаси, затова реших да го доведа при вас. Нали така?

— Капан! — излая Питър и насочи автомата си към Грифин, който тихо се беше вмъкнал в колата.

Бившия агент на ФБР се беше облегнал на вратата, а празните му ръце висяха отпуснато от широките рамене. Мускулестото му тяло обаче стоеше изправено и нащрек. Дългата му кафява коса бе мазна, сякаш не беше мита от месеци, а погледът му излъчваше празнота, която вледени Джон.

Ранди незабавно застана зад Хауел с насочено напред своето „УЗИ“.

— Не! — извика Смит, като застана пред Грифин. — Това наистина е Бил. Свалете оръжията си. — Обърна се към стария си приятел: — Сам ли си?

— Сами сме! — увери го Марти. — Бил каза, че трябва те предупреди. Сега си в по-ужасна опасност отвсякога. Каква опасност?

Все още нащрек, Питър и Ранди леко сведоха оръжията си. В този момент Бил Грифин бръкна в джоба си и измъкна оттам деветмилиметров глок.

— Тя — Грифин насочи смъртоносното желязо към Ранди, а празните му очи се втренчиха в нея. — Тя е от ЦРУ. Изпратена е от генерал Нелсън Каспър да те убие, Джон.

— Какво? — Ранди пребледня от гняв. Яростният й поглед се местеше от Грифин към Джон и обратно. — Това е лъжа! — После фиксира с поглед Грифин. — Как смееш! Работиш за банда масови убийци и идваш да обвиняваш мен?!

Смит вдигна ръка.

— Защо секретарят на началника на Обединените щабове ще иска смъртта ми?

— Защото работи за същите хора, за които работя и аз.

— Тремон и Бланчард Фармацевтика?

Бил кимна.

— Затова те предупредих в парка Рок Крийк.

— Но не предупреди никой друг — изгледа го с презрение Джон. Лицето му гореше. — И те убиха София.

— Такъв е светът, в който живеем, Джон — промълви с горчивина Грифин. — Няма добри момчета. Вече никой не вярва в доброто и злото. Всеки взима, каквото може само за себе си. Сега се опитвам да получа своето. Дължа си го.

Джон погледна настрани, опитвайки се да остане спокоен. София беше мъртва. Не можеше да я върне обратно. Винаги щеше да носи болката, но може би щеше да се научи да я понася по-леко. Насили се да каже тихо:

— Никой нищо не ти дължи, Бил. И ти грешиш за Ранди. Не е възможно да са я изпратили да ме убие. Абсурдно е предвид обстоятелствата, при които се срещнахме. Всъщност тя спаси живота ми — усмихна й се и с огромна изненада видя как лицето на ледената кралица омеква. — Не по-малко от мен иска да спрем Тремон. Кой ти каза, че Каспър й е наредил да ме убие?

Слушайки Джон, Бил Грифин се почувства странно. Сякаш бе изпуснал някакво изключително важно парче в пъзела на живота. Не беше сигурен какво е то, но в момент на прояснение пред него се разкри истинската трагедия на тази загуба. Осъзна, че никога няма да може да се върне и да възстанови загубеното по пътя. Докато гледаше как Смит се бори да запази самообладание, споменавайки София, почувства самота и угризение. Може би беше избързал с решението да се бори само за себе си. Може би трябваше да предупреди и София. Би могъл да предупреди и други…

Тук се спря. Колко далеч би стигнал? Със сигурност не беше призван да спасява света. Но вероятно сега бе настъпил моментът да каже на Смит какво всъщност се крие зад смъртта на годеницата му.

— Зад всичко стои Виктор Тремон. Неговият наемник номер едно е Надал ал Хасан. Те…

Докато произнасяше имената в главата му светна предупредителна лампичка. Спомни си колко празна беше вилата на Тремон, колко лесно и безопасно откри Марти. Колко безпрепятствено избягаха. Пазачите сякаш бяха забравили задълженията си.

Обърна поглед към Марти.

— Тремон или някой от останалите да ти е давал да носиш нещо? Помисли! Копчета, монети, химикалки, например гребен?

— Мислиш, че… — започна Джон.

— Пребъркай си джобовете. Може би са ти подхвърлили нещо, без да забележиш. Който и да е от тях. Например Мадукс.

Първоначално Марти не разбра какво му говорят, но след това всичко стана ясно.

— Страхуваш се да не са ми подхвърлили бръмбар? — Моментално обърна джобовете си върху ниската масичка. — Не помня нищо, но и повечето време бях в безсъзнание, откакто ме удари белязаният тип.

Пухкавите му ръце, толкова сръчни при работа с клавиатурата и толкова безпомощни в ежедневния живот, сега се движеха със завидна бързина. Бившият агент на ФБР го наблюдаваше със засилваща се тревога и му се искаше да го сграбчи и да разкъса всичките му дрехи на парченца, за да се убеди, че е чист. Вместо това нареди:

— Свали си колана, Марти. Бързо!

— И обувките — допълни Джон.

Докато Марти сваляше колана, прилив на ярост обхвана Бил Грифин. Въпреки това неутралният му глас едва-едва потрепваше.

— Те са ме излъгали. Били са убедени, че ще се опитам да те предупредя. След това са ми позволили да освободя Марти, а той да ме доведе до вас. И бездруго нищо не са успели да научат от него. Два заека с един изстрел. Сигурно ме подозират още от Рок Крийк. Трябваше да…

Отвън прозвуча рязко единично излайване.

Бил замръзна. Лицето му помръкна.

— Те са тук. Ал Хасан и хората му.

— Откъде знаеш? — Ранди се плъзна до стената към здравия прозорец. Внимателно заоглежда околността.

— Кучето — сети се Джон. — Твоят доберман от парка.

— Самсон — кимна Бил. — Дресиран е за бой, разузнаване и за охрана.

— Виждам ги — прошепна Ранди. — Май че са четирима. Крият се зад колите отсреща. Единият е висок арабин.

— Ал Хасан — гласът на Бил Грифин беше гробовно тих.

Питър цъкна с език и промърмори:

— Ето как са ни открили. — В ръката си държеше малък трансмитер, изваден от кухия ток на обувката на Марти. — Красиво малко бръмбарче, нали? — С отвращение изхвърли машинката през прозореца и здраво стисна автомата.

Ранди все още гледаше през прозореца.

— Не виждам полиция или военни…

— Какво значение има! — ядно извика Бил Грифин. — Довел съм ги тук, при вас. Глупак! Какъв глупак съм!

— Едва ли — спокойно каза англичанинът. — Ще трябва доста да се потрудят и кръв да пролеят, за да ни заловят.

— Той се протегна към един електрически ключ и натисна бутон от едната му страна. Чу се скърцащ звук и два панела от пода се раздвижиха и се плъзнаха бавно встрани. — Никога не си оставям само един-единствен изход. Джон, ще ми направиш ли честта да бъдеш пръв?

Джон скочи в дупката.

— Ти си следващият, моето момче — Хауел се обърна към Марти.

Марти надзърна в отвора и скочи върху асфалта. Големият доберман беше залегнал под караваната, а огромните, тъмни очи сканираха откритото пространство, както и дърветата зад паркираната кола. В непрогледния мрак Марти пропълзя встрани, оставяйки място за Ранди, Бил и Питър. Доберманът вдигна нос към Марти, подуши го и успокоен, продължи да охранява караваната. Целербах се примъкна към него и прокара ръка по меката козина. Странно, не чувстваше никакъв страх. Вдигна поглед и огледа редицата коли и дънерите на дърветата в недалечната гора. Не видя следи от човешко присъствие и за момент си помисли, че Ал Хасан и хората му са се отказали и са се прибрали в къщи.

Бил Грифин тихо каза на кучето:

— Приятели, Самсон, приятели.

Накара го да подуши всеки един от тях. След това, водени от Джон, всички пропълзяха към единия край на колата, който се намираше най-близо до гората. От безопасността ги деляха само пет-шест метра.

— Натам — кимна към гъсталака Питър. — Ще можем да се скрием и да измислим какво да правим по-нататък. Когато ви кажа „Хайде“, скачате и тичате, сякаш всички дяволи на ада са по петите ви. Ще ви прикривам — потупа уверено оръжието си.

В този момент откъм предните дървета изплуваха сенки.

— Залегнете! — извика Смит и се хвърли по лице.

Останалите го последваха точно преди ураганен огън да прореже откритото пространство. Куршумите рикошираха от двете страни на караваната. Запълзяха назад, търсейки прикритие зад гумите.

— Колко са? — попита Бил Грифин.

— Двама. — Англичанинът беше присвил очи и оглеждаше дъбравата.

— Или четирима — възрази зад него Джон, като дишаше тежко.

— Двама или трима — включи се Ранди, — което означава, че поне двама са от другата страна.

Бил Грифин се огледа наоколо. Долови напрежението и страха по лицата им, но и храбростта, бликаща от очите им. Това беше вярно дори за Марти в неговото странно състояние и още по-странно работещ мозък. Вече не беще същият ревлив, вечно оплакващ се досадник, когото помнеше преди години. Компютърното генийче беше пораснало. Като си го помисли, усети, че дълбоко в него се отвори някаква стара и много болезнена рана. Почувства странна промяна в душата си. Може би причината бе в годините прекарани в служба на хора с извратени мозъци. Или може би никога не беше принадлежал на света, към който се бе стремил. Но най-вероятно вече не му пукаше от нищо и от никого, дори от самия себе си.

Отчаяно му се искаше нещата отново да придобият значение. Най-сетне разбра защо бе рискувал толкова много, за да предупреди Джон. Опита да спаси нещо добро в себе си. Кръвта му сякаш потече по-бързо, така както преди години, когато двамата със Смит бяха млади и бъдещето беше пред тях.

Знаеше какво трябва да направи.

Знаеше го всяка частица от тялото му. Единственото, което щеше да го спаси.

Без предупреждение бързо пропълзя изпод караваната, скочи на крака и се втурна напред към залегналите в гората убийци. Доберманът го последва.

— Бил! — изкрещя Джон — Недей!

Но вече бе твърде късно. Дългата му коса се развяваше, а краката го носеха към дърветата. Стреляше със своя глок и чувстваше такава свобода и облекчение, че не даваше пукната пара за живота си. Доберманът се хвърли върху един от наемниците вляво.

След секунда Джон, Ранди и Питър скочиха с оръжие в ръце и го последваха. Когато Джон го настигна, Бил лежеше сред тревите точно пред дървета, а от гърдите му течеше кръв.

— Исусе! — въздъхна Питър.

Бръснещият му поглед не преставаше да търси нови неприятели сред гората и на паркинга. На три метра от тях лежеше ниският набит мъж, който водеше атаката срещу Смит в Джорджтаун. Втори се беше проснал мъртъв с куршум в главата. Гърлото на третия беше прегризано, а доберманът бе изчезнал в храстите и дебнеше за други жертви.

— Не се виждат следи от мъжа, наречен от Бил Ал Хасан бързо отбеляза Питър. — Трябва да е бил с останалите отпред.

— Ако е останал сам, едва ли ще посмее да предприеме нещо — съгласи се Ранди, здраво стиснала автомата. Гласът и омекна и се обърна към Джон: — Как е той?

— Помогни ми.

Докато Питър стоеше на пост, Ранди и Смит пренесоха Бил под закрилата на дърветата, където го положиха на постеля от паднали листа.

— Бил, проклет негоднико — каза нежно Джон. — За какво се мислиш. Заедно щяхме да се справим с тях.

— Не… бъди толкова… сигурен… — Хвана приятеля си за яката и го придърпа към себе си. — Този път… можеше да те убият. Ал Хасан е някъде там… чака подкрепления… бягайте!

Хватката му беше здрава, но по устните му изби розова пяна.

— Успокой се, Бил. Само ще погледна раната ти. Ще се оправиш и…

— Глупости! — Грифин му отправи неуверена усмивка.

— Вървете във вилата… Езерото Магуа… Ужасно… ужасно — затвори очи, а дишането му стана почти недоловимо.

— Не говори! — разтревожено му каза Джон и разпра ризата.

Бил отново отвори очи.

— Няма време… Съжалявам за София… съжалявам за всичко — очите му се разшириха, сякаш се взираше в безкрайността.

— Бил! Бил! Не го прави!

Главата му клюмна назад. В смъртта лицето му изведнъж стана някак си по-младо, по-невинно. Чертите, които толкова лесно се променяха в зависимост от ролите, които Грифин играеше, сега се отпуснаха и разкриха една волева физиономия, изпълнена с болка. Някъде запя птица. Бръмчаха насекоми. Слънчевата светлина ги сгряваше.

Смит опипа каротидната артерия. Нищо. Сложи ръка на кървавените му гърди. Нямаше дори намек за пулс. Приседна до приятеля си. Обзе го онази толкова добре позната болка. Първо София, сега и Бил.

Внезапно от дърветата изникна доберманът. Застана на пост до Бил. Наведе глава и го близна по лицето. От гърлото му се чу нещо като тихо оплакване. Марти промърмори нещо и погали кучето по гърба.

Смит затвори очите на стария си приятел.

— Мъртъв е!

— Трябва да тръгваме Джон. — гласът на Питър беше мек, но настоятелен. Подаде му кърпа от колана на униформата си. Джон обърса ръцете си от кръвта.

— Съжалявам Джон, знам че си разстроен и че е бил добър приятел, но скоро ще се появят още от онези — напомни му Ранди.

Джон не реагира и Марти се сопна.

— Джон! Хайде да вървим! Плашиш ме!

Смит се изправи и огледа разбитата каравана и сгърчените тела на земята. Пое дълбоко въздух, за да усмири гнева и болката. Още веднъж погледна към Бил Грифин.

За много неща имаше да отговаря Виктор Тремон.

— Ще се промъкнем през гората обратно към колата.

— Добра идея — каза Ранди и тръгна начело.

— Хайде, Самсон — подвикна Марти.

Кучето вдигна глава. След това побутна рамото на мъртвия си господар. Издаде ниско и жално скимтене и още веднъж близна тялото на Бил. Когато не последва реакция, му хвърли последен поглед, сякаш се сбогуваше, и тихо пое след останалите.

Високото тяло на Ранди проправяше път между храстите и бодлите. Зад нея вървяха Джон и Марти. Ариергардът се състоеше от добермана и Питър, който размахваше оръжието си към сенките на гората.

— Знаеш ли нещо за тази вила, за която спомена Бил? — обърна се към Марти Смит. — Езерото Магуа говори ли ти нещо?

— Там е стаята, където ме заключиха.

— Знаеш ли къде е?

— Разбира се.

Внезапно Питър прекъсна разговора им.

— Те са след нас. Ще ги задържа. Бързайте напред.

— Не без теб — отказа Смит.

— Не ставай глупав. Трябва да приключиш с Тремон. Аз мога да се грижа за себе си.

Зад тях се чуха приближаващи стъпки. Големият доберман се закова и погледна Питър. Англичанинът тихо му заговори, а после се обърна към Смит.

— Вървете! Веднага. Със Самсон ще прикрием следите ви и ще ви спечелим време. Бързайте! — Наведе се към кучето: — Разбираш ли сигнали с ръка, момчето ми? — Протегна длан и махна встрани. Самсон моментално се втурна на разузнаване. Питър кимна доволно: — Ето, виждате ли? Няма да бъда сам.

— Прав е! — съгласи се Ранди. — Това искаше и Бил.

За секунда Джон стоеше като вцепенен. Очите му зловещо се бяха втренчили в горските сенки. Едрото мускулесто тяло се бе напрегнало, готово за скок. Бил току-що загина, а сега и Питър се излагаше на смъртна опасност, това бе прекалено много. Джон се бе посветил на спасяването на живота, не на неговото отнемане. А сега обстоятелствата го бяха привързали към безнадеждната примка на смъртта.

Погледна обветреното и загоряло лице на Питър. В проницателните очи се четеше едно послание: „Остави ме. Това е моя работа.“

Смит кимна.

— Добре. Марти, следвай ме. Успех, Питър.

— Чудесно! — англичанинът се обърна и решително се насочи към горските сенки, сякаш целият му живот се бе съсредоточил в този момент.

Джон, Марти и Ранди бързо потънаха сред дърветата. Зад тях се чу дълъг откос, последван от нечий предсмъртен вик.

— Питър ли беше? — разтревожено попита Марти. — Дали не е ранен? Може би трябва да се върнем?

— Това беше неговият хеклер и кох — увери го Смит, въпреки че самият не беше сигурен.

Марти неубедено кимна, спомняйки си безкрайните дни в близост с отровното чувство за хумор на англичанина и дразнещите му навици.

— Надявам се, че си прав. Аз… май започнах да го харесвам.

Продължиха да вървят. Гората беше тиха и само от време на време я раздираше някой изстрел. Всеки път този звук сякаш пронизваше Джон. След това настъпи пълна тишина. Така стана по-зле. Питър може би лежеше, облян от собствената си кръв. Може би някъде умираше в самота. Накрая излязоха на една тиха алея, паралелна на шосе 5. Бързо прикриха оръжията си под дрехите и свиха по улицата, където Джон и Ранди бяха паркирали колата си.

Преди да я приближат, предпазливо се разпръснаха.

Наоколо бе пусто и никой не се опита да ги спре. Марти въздъхна облекчено и се качи на задната седалка. Джон седна на шофьорското място. Ранди се настани до него и постави автомата в скута си. След час пристигнаха на летището в Орискани — Утика. Наеха малък самолет и полетяха към обширната пустош на щатския парк Адирондак.