Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (32)

Глава 31

20:02 ч.

Багдад

Прегърбената жена бе на една пресечка от магазина за гуми втора ръка, когато чу престрелката. Спря се до един възрастен мъж, седнал по турски на земята и протегнал просеща ръка. Гледаше го с невиждащ поглед, а разумът й я убеждаваше, че не е длъжна да се върне към магазина, за да разбере какво става.

След това отново чу стрелба с автомат.

Когато излезе от магазина, със задачата й бе свършено. Тя се бе уверила, че американецът е установил контакт. В този момент, както се очакваше от нея, напусна. Въоръженото нападение не бе нейна работа. Както и съдбата на мъжа от Америка. Напрегна се. Можеха да я считат за каква ли не, но със сигурност не беше безотговорна към заповедите. Изпитваше огромна гордост от работата си, беше предпазлива, отговорна и почтена.

Още веднъж погледна към просяка. Хвърли няколко динара в ръката му. С развята абая се понесе към магазина.

* * *

Сенките бяха единственото прикритие за Смит, жената и детето. Притисна ги до стената, за да не са лесни мишени. Стрелбата отвътре се бе сляла с обичайните градски звуци. Полковникът не изпускаше от очи дузината републикански гвардейци, които се приближаваха предпазливо с готови за стрелба оръжия. Такива бяха високоплатените убийци на Саддам. Насили се и отправи окуражителна усмивка към жената, която гледаше тревожно под лунната светлина.

— Сега ще се върна — прошепна той. Знаеше, че няма да го разбере, но може би звукът от човешкия глас щеше да й помогне да не изпадне в истерия.

Кръвта пулсираше в слепоочията му. Джон се претърколи наляво и натисна бравата на първата врата. Заключена. Опита втората. Отново заключена. Републиканската гвардия се приближаваше. Промени посоката и се върна към жената. Опита друга врата. Отново заключена.

Ядосан и разтревожен, той поведе жената по-далеч от магазина за гуми към следващата врата на сградата и я притисна надолу, докато тя коленичи ниско до паважа. Не виждаше какво друго може да направи повече — налагаше му се да си пробива път напред с бой.

Стегна се, зареди беретата и продължи да наблюдава сенките, които се промъкваха крадешком към тях. Въпреки хладната нощ дрехите му бяха залепнали към потното му тяло. Стрелбата в магазина бе стихнала. За момент си помисли за Хасан, надявайки се да е оцелял, след това изтри от главата си всичко освен приближаващата се заплаха.

Концентрира се. Единственият шум идваше от ритмичния тропот на бойците. Пое дълбоко въздух, като се успокояваше. Спомни си думите на Джери Домалевски, с които го предупреди, че е по-добре да стреля и да рискува живота си, отколкото да бъде заловен жив с оръжие в ръка. Трябваше да внимава за всеки изстрел, защото освен своя рискуваше и живота на жената и детето. Щеше да открие огън чак когато убийците се приближаха достатъчно близо, за да е невъзможно да пропусне. Трябваше да уцели колкото се може повече от тях, колкото се може по-бързо.

Усещайки приближаването им, той копнееше да разполага с нещо по-сериозно от обикновен пистолет. Вдигна беретата. Точно в този момент детето пронизително проплака. Звуците проехтяха по улицата, въпреки опитите на жената да го накара да млъкне.

Сега гвардейците знаеха къде са. Стомахът на Смит се сви на топка. Моментално прозвучаха изстрели и куршумите са забиха в стената около тях. Жената вдигна побеляло от страх лице. Смит ги прикри с тялото си и в настъпилата тишина отвърна с безразборна стрелба. Внезапно чу:

— Бъдете готови. Не мърдайте, докато не ви кажа!

Беше жена. Гласът дойде откъм задната врата на магазина, която след последната стрелба едва се държеше на пантите си. Преди Смит да успее да реагира, дългата черна абея се плъзна навън, последвана от две бледи ръце, уверено държащи автомат узи. Сляла се с нощта, облечената във фундаменталистка роба жена нагласи сръчно оръжието си. Натисна спусъка и поръси републиканските гвардейци с дълъг смъртоносен откос.

Спасителят им се обърна наляво, за да концентрира огъня си в едната група. Джон беше приклекнал така, че стоеше под куршумите й и продължаваше да прикрива с тяло жената и детето. След това се обърна надясно и свали двама от убийците, които се опитаха да пробягат през улицата. Когато тя се обърна надясно, той се обърна в другата посока, сменяха посоката на стрелбата и така след пет минути и от двете страни на улицата противниците им бяха обезвредени. Някои мъртви, други ранени, трети просто си спасяваха живота с бягство. Между стените ехтяха викове от болка, но не се чуваше тропот или някакво друго движение.

Облечената в черно спасителка им излая:

— Вътре! И двамата!

Джон почувства нещо странно познато в гласа й. Категоричните думи бяха на чист американски английски без от акцент.

Ала това можеше да почака. Поведе жената и детето обратно в склада. Побягнаха след приведената жена, която подмина купчините употребявани гуми, дръпна надупчената от куршумите завеса и влезе в магазина. Кръвта бе оплискала стените и се стичаше на локви по пода. Хасан и още четирима републикански гвардейци бяха мъртви. Във въздуха се носеше миризмата на метал и смърт. Сигурно Хеасан бе застрелял четиримата войници, преди да умре от смъртоносна рана в гърдите.

— Хасан! — въздъхна иракската жена.

Жената в абаята заговори бързо на арабски към жената и детето и същевременно бързо свали робата и забралото си. Изправи се — бе станала с двайсетина сантиметра по-висока. Джон удивено я наблюдаваше как нагласи емблемата на ООН на рамото си, сгъна и прибира в чантата узито и абаята. Приключи с преобразяването си за по-малко от минута, но не прекъсваше разговора си с жената.

Той се вкамени. Лицето й бе най-малкото, което очакваше в този изпълнен със събития ден. Същите златисти коси като на София, но по-къси и с леки къдри около ушите. Същите сексапилни устни, правилен нос, волева брадичка. Същата блестяща порцеланова кожа. Погледът й бе станал строг. Задаваше последните си въпроси към иракчанката.

Смит си пое дълбоко въздух — пред него стоеше сестрата на София, Ранди.

— Исусе, какво правиш тук?

— Спасявам ти задника — тросна се Ранди, без дори да го погледне.

Джон почти не я чу. Сърцето му щеше да се пръсне. Беше забравил колко много си приличаха двете сестри. Гледайки Ранди, по кожата му пробягваха ледени тръпки, но не можеше да откъсне поглед от нея. Сети се за лежащия на пода Хасан и усети, че в него се надига гняв. Премигна. Трябваше бързо да си възвърне самообладанието.

Като получи отговор на последния си въпрос, Ранди се обърна към Смит. Лицето й бе хладно. Като мрамор. Нямаше нищо общо с лицето на София.

— Гвардейците ще получат подкрепление всеки момент. Ще излезем от предната врата. Това е най-опасната част, но е по-безопасно, отколкото отзад. Тя познава заобиколните улички, затова ще ни води. Дръж беретата си под ръка, но скрита. Аз ще пазя гърба. Ще търсят един европеец с две иракски жени, едната облечена в абая. Ще ги разочароваме.

Джон бързо се върна към настоящето.

— Оцелелите отзад ще докладват.

— Разбира се. Ще опишат, каквото са видели. Да се надяваме, че новият ми вид ще разколебае подкрепленията — мразят европейците, но не биха предизвикали с лека ръка международен скандал.

Джон кимна — хладнокръвието му се върна. Измъкнаха се през предната врата в тъмната нощ. Това е просто „задача“, убеждаваше се той, а двамата с Ранди бяха партньори професионалисти. С добре трениран поглед той огледа изпитателно улицата. Веднага забеляза двама от тях. В далечния край видя и една военна кола. Приличаше на руския БТР-2 — бронирана машина с двадесет и пет милиметрово оръдие, сдвоена картечница и противотанкови ракети. Бетеерът се движеше по улицата право към тях. Огромното метално чудовище разгонваше пешеходците по пътя си.

— Търсят ни — промърмори Джон.

— Да вървим — подкани го Ранди.

Жената с детето забърза ход и след двайсетина крачки се плъзна в пространството между сградите, толкова тясно, че човек едва се промъкваше между стените. Смит я следваше с готова за стрелба берета. Лицето му обираше паяжините. Често се обръщаше назад към Ранди, за да се убеди, че е добре. След цяла вечност прекосиха тесния проход и стигнаха до друга широка улица. Ранди скри узито в брезентовата си чанта, а Смит пъхна пистолета под колана на кръста си и го прикри с якето. Жената с детето избърза напред, а двамата с Ранди я следваха на дискретна дистанция. Нямаше нищо подозрително в тях. Просто двама служители на ООН, излезли на вечерна разходка. Джон имаше неприятното чувство, че миналото се е стоварило върху настоящето и го е оставило премазан и кървящ. Продължаваше да се сражава с болката от смъртта на София.

— Какво, по дяволите, правиш в Багдад, Джон? — изръмжа Ранди.

Направи гримаса. Същата стара Ранди. Деликатна и тактична като кобра.

— Същото като теб очевидно. Работя.

— Работиш? — повдигна руса вежда — Върху какво? Не съм чувала скоро за болни американски войници, наоколо които да ти се налага да доубиваш.

— Значи си агент на ЦРУ. Ето защо все те няма в къщи или в твоя международен резервоар за мозъци.

— Все още не си ми обяснил какво правиш в Ирак — ядоса се Ранди. — Армията знае ли, или си на някой от твоите лични кръстоносни походи?

Реши да говори полуистини.

— В ААМИИЗИБ има нов вирус, върху който работим. Смъртоносен е. Имаше сведения и за наличието му в Ирак.

— И армията е изпратила теб да разследваш нещата?

— Не се сетиха за друг по-добър. — Ранди явно още не бе научила, че са го обявили за ОВС и го търсят за разпит по смъртта на генерал Кайлбургер. Вътрешно въздъхна облекчен. Сигурно не е чула и за смъртта на София. Но сега не беше времето да й казва.

Улиците отново се стесниха, а над тях надвиснаха остъклени балкони, осветени от свещи. Магазинчетата представляваха просто дупки, пробити в древните дебели стени на постройките. Във всеки вход седеше по един продавач, пробутващ на минувачите жалките си стоки.

Накрая жената с бебето свърна към задния вход на една западнала, но сравнително модерна сграда. Беше неголяма болница. По стените на входното помещение висяха люлки, в които лежаха и плачеха деца. Жената, понесла болното от треска дете, ги преведе през претъпканата с родители приемна.

Намираха се в педиатрична болница и доколкото можеше да прецени Смит, навремето е била съвсем добре поддържана и в крак с модерните технологии. Ала в момента бе притисната от липсата на резервни части, а апаратурата се намираше в състояние на разруха.

Може би тук трябваше да се срещне със световно известния педиатър. Той лично не го познаваше, тъй като се занимаваха в различни области на науката. Обърна се към Ранди.

— Къде е д-р Махук? Хасан трябваше да ме срещне с него. Той е специалист педиатър.

— Знам — тихо му отвърна Ранди. — Затова бях в магазина за гуми. Да се уверя, че Хасан безопасно ще се срещне с агент под прикритие, явно с теб. Д-р Махук е жизненоважен член на нелегалната съпротива. Надявахме се да се срещнете в магазина на Хасан. Мислихме, че ще е по-безопасно.

Жената с бебето пристъпи в един кабинет с маса за прегледи в средата. Нежно положи върху нея детето. Джон се вмъкна след нея, а Ранди се задържа около прага и огледа предпазливо претъпкания коридор, огласян от детски гласове и плач. Последва ги в кабинета и затвори след себе си вратата. Отправи се към втората врата на кабинета като трудно прикриваше тревогата си. Отново огледа навън, затвори плътно, извади узито и облегна гръб на вратата. Но веднага щом срещна погледа на Джон, лицето й стана непроницаемо — истински професионалист. В момента се грижеше за безопасността не само на жената с детето, но и за неговата.

Смит никога не бе виждал Ранди в такава светлина. До този ден я смяташе за една напълно независима жена с отвратително самочувствие. Когато се срещнаха за пръв път преди седем години, му се стори красива, интригуваща. Бе се опитал да поговорят за смъртта на годеника й, за вината, която чувстваше, но се оказа безсмислено.

По-късно, когато Смит я посети в апартамента й във Вашингтон, за да се извини за смъртта на Майк, откри при нея София. Никога не успя да преодолее гнева и мъката на Ранди, но любовта му към София измести това на заден план. Сега трябваше да й съобщи за смъртта на сестра й и дори не се опитваше да гадае как Ранди ще приеме тази вест.

Въздъхна. Искаше да си върне София. Всеки поглед към Ранди усилваше копнежа му. Иракчанката се усмихна на Джон, когато той й помогна да развие одеялото около бебето.

— Нали ще простите малката измама? — чу я да казва на перфектен английски. — Когато ни нападнаха, се уплаших да не ви заловят. Тогава бе по-добре да не знаете, че аз съм човекът, когото търсите. Аз съм д-р Радах Махук. Благодаря ви, че помогнахте да спасим малката.

Жената се усмихна на детето и се наведе, за да го прегледа.