Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (1)

Въведение

20 март 1944 г., Вашингтон

— Дейвид?

Момичето влезе в стаята и застана тихо, наблюдавайки високия офицер, който гледаше през прозореца на хотела. Валеше мартенски дъжд. Поради вятъра и студа, дъждът се носеше на талази като мъгла над вашингтонския хоризонт.

Сполдинг се обърна. Усещаше нейното присъствие, но не беше чул гласа й.

— Извинявай, каза ли нещо? — попита той, като в същия момент видя дъждобрана, който тя държеше в ръце. Друго, което видя, но в очите й, беше загриженост и… страх, които се опитваше да скрие.

— Свърши се — каза тя тихо.

— Свърши се — отвърна той. — Или по-точно ще се свърши след час.

— Всички ли ще бъдат там? — попита тя, докато се приближаваше към него, вдигнала дъждобрана пред себе си като щит.

— Да. Те нямат никакъв друг избор… Аз самият също нямам избор.

Лявото му рамо беше бинтовано под куртката, а ръката му висеше в широка черна превръзка, препасана през врата.

— Ще ми помогнеш ли да облека това? Дъждът няма да спре.

Джиин Камрън разгърна палтото без желание и го задържа отворено. Изведнъж спря и впери поглед в яката на униформената му риза. След това отмести очи върху пагоните на униформата му.

Всички отличителни знаци бяха свалени.

Единственото, което напомняше за тях, бяха само по-тъмните места върху плата — там, където някога е имало емблеми.

Нямаше отличителни знаци за ранг — от месинг или сребро. Дори липсваха отличителните златни инициали на страната, на която служи.

Или, по-точно, беше служил.

Той видя, че тя забеляза.

— Така започнах — поясни тихо, — без име, без ранг и история. Бях само един номер, следван от една буква. Искам да запомнят това.

Момичето застана тихо и стисна, здраво палтото.

— Ще те убият, Дейвид — прошепна едва доловимо тя.

— Точно това няма да направят — каза той спокойно. — Няма да има убийства, злополуки, няма да има внезапни заповеди за моето отлитане за Бирма или Дар ес Салам. Всичко това вече е невъзможно… Те не знаят какво съм направил.

Той се усмихна нежно и докосна лицето й. Прекрасното й лице. Тя въздъхна тежко и се опита да се контролира, но не й се удаваше. Наметна дъждобрана внимателно върху лявото му рамо. В момента, когато той обличаше десния си ръкав, тя притисна леко лицето си към гърба му.

— Няма да се страхувам. Обещавам ти — каза тя и той усети леко трепване в гласа й.

 

 

Излезе през стъкления вход на хотел „Шорам“ и кимна за поздрав към портиера. Нямаше желание да взема такси. Искаше да се поразходи, да остави отслабващите пламъци на гнева си да угаснат напълно. Нуждаеше се от дълга разходка.

Това щеше да бъде последният път, когато облича тази униформа.

Униформата без отличителни знаци.

Щеше да мине през двойните врати на Министерството на войната, да даде имената си на дежурните военни полицаи.

Дейвид Сполдинг.

Само това щеше да съобщи. Ще бъде достатъчно. Никой няма да го спре или да се намеси.

Щяха да бъдат оставени заповеди от безименни командири, известни само в базата. Чрез тях се осигуряваше безпрепятственото му придвижване по сивите коридори до необозначена стая.

Тези заповеди щяха да бъдат предадени на пропуска, защото съществуваше една друга заповед. Заповед, която никой не може да проследи, никой не разбира…

Така твърдяха те. Възмутени.

Никой не беше толкова възмутен, колкото самият той.

Същите тези безименни и незнайни командири знаеха всичко това.

Хората, чиито имена само преди няколко месеца не му говореха нищо, щяха да бъдат в същата тази необозначена стая. Имената, които сега символизираха една бездна от измами, които го отвращаваха. Той действително помисли, че е изгубил съзнанието си.

Хауърд Оливър.

Джонатан Крафт.

Уолтър Кендал.

Имената сами по себе си звучаха безвредно.

Те можеха да принадлежат на хиляди хора. А имаше нещо толкова… американско в тях.

И въпреки всичко тези имена, мъжете с тези имена го бяха довели до ръба на лудостта.

Те щяха да бъдат там, в необозначената стая и той щеше да им напомни за онези, другите, които отсъстват.

Ерих Ринеман — Буенос Айрес.

Алан Суонсън — Вашингтон.

Франц Алтмюлер — Берлин.

Щеше да им напомни за едни други символи. За други заплахи…

За бездната от измами, в която бе вкаран от… врагове.

Как, за Бога, се беше случило всичко това?

Как можа да се случи?

Беше се случило. Той бе записал фактите такива, каквито ги знаеше.

Записа ги и постави… документите в архив, в депозитна каса на една банка в Колорадо.

Те не можеха да бъдат проследени. Заключени в земята за хилядолетие… защото така беше най-добре.

Освен ако мъжете от необозначената стая не го принудят да направи обратното.

Ако направеха така… ако го принудеха… разсъдъкът на милиони ще бъде поставен на изпитание. Отвращението няма да може да бъде ограничено в националните граници на една страна или да бъде извинено с голямата кауза.

Водачите ще станат парии.

Така, както той бе парий в този момент.

Един номер, следван от буква.

 

 

Той приближи стълбите на Министерството на войната. Потъмнелите каменни колони не излъчваха вече сила в неговите очи. Единственото нещо, което се набиваше в очи, бяха бледокафявите петна.

Те нямаха никакво значение.

Премина през двойните врати и отиде до пропуска, където седяха един подполковник на средна възраст и двама сержанти.

— Сполдинг, Дейвид — съобщи тихо той.

— Моля, дайте си картата за самоличност… — Подполковникът отправи поглед най-напред към раменете на дъждобрана, след което отмести поглед към яката — Сполдинг…

— Казвам се Дейвид Сполдинг, а източникът е Феърфакс — повтори тихо Дейвид. — Проверете документите, войнико.

Подполковникът вдигна рязко и ядосано глава. Постепенно изражението му се промени и стана объркано, докато гледаше Сполдинг. Защото Дейвид не беше се обърнал грубо или неучтиво. Той просто бе изложил фактите.

Сержантът, който стоеше вляво от подполковника, бутна един лист пред офицера, без да го прекъсва. Подполковникът се загледа.

Погледна отново за момент Дейвид и му махна с ръка да мине.

Докато вървеше надолу по сивия коридор с дъждобран, прехвърлен през ръка, Сполдинг почувства върху себе си погледи, разглеждащи униформата му — без отличителни или някакви разпознавателни знаци. Няколко човека колебливо отдадоха чест.

На нито един не беше отговорено.

Едни се обръщаха, други надничаха от вратите.

Това е той… офицерът — можеше да се прочете в погледите им. Те вече бяха чули клюките, които се носеха с приглушени гласове и в затънтени кътчета. Това е този мъж.

А беше дадена заповед…

Мъжът.