Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (28)

Глава 27

10:05 ч.

Багдад

 

Смит седеше на задната седалка в единствената изправна кола на американското посолство. Гледаше гъмжащия град и с отвращение си отбеляза една от малкото забележителности — портретите на Саддам Хюсени. Бяха навсякъде — от огромните пана по стените на сградите, през билбордовете до малките портрети, висящи от витрините на магазините. Зъбатата му усмивка го следваше от всеки ъгъл. Вдигнал дете. Героично изправен пред изрисувания като джудже президент на Америка. Застанал сред семейства и бизнес групи. Гордо поздравяващ наперените маршируващи войници.

В тази някога легендарна с науката и културата си страна военното положение се бе превърнало в основа на диктаторската му власт. Сега хватката му бе по-желязна отвсякога. Окаяното състояние на народа бе представяно като национална гордост. Докато обвиняваше ембаргото на ООН за смъртта на хиляди хора от недохранване, той и неговите съучастници се ояждаха и трупаха огромни богатства.

Презрението му стана още по-дълбоко, когато навлезе в елегантния квартал Джабирия, където живееха много от Царедворците, подмазвачите и нагушилите се от войната пионки на Саддам. Домалевски караше покрай впечатляващи жилищни сгради, великолепни кафенета и лъскави бутици. По тротоарите бяха паркирани скъпи мерцедеси, беемвета и ферарита. Портиери с ливреи стояха на пост пред хайлайфни ресторанти. Беднотията бе изметена от околността, но алчността бе навсякъде.

— Това е престъпно — заяви Смит.

Домалевски бе облечен в шофьорска униформа с шапка.

— Предвид мизерията в останалите части на Багдад да попаднеш в Джабирия е все едно да се приземиш на друга планета. Много богата планета. Как ли живеят тези хора, без да им пука за останалите?

— Безсъвестно!

— Съгласен.

Полският дипломат спря лимузината пред красива сграда с оцветени в синьо керемиди на покрива.

— Това е! — Обърна се назад със смръщена и тревожна физиономия. — Ще те чакам. Освен, ако не изскочиш оттам с Републиканската гвардия по петите си. Не се притеснявам много, нали ме разбираш? И все пак, ако се случи подобно нещастие, моля те не се обиждай, когато видиш само дима от ауспуха ми.

— Разбирам — тъжно се усмихна Смит.

В сградата се помещаваше кабинетът на д-р Хюсеин Камил — изтъкнат специалист по вътрешни болести. Смит излезе на горещата улица, огледа се предпазливо и се запъти покрай редицата от палми към облицованата в дърво врата. Чакалнята бе прохладна и празна. Забеляза скъпите килими, драперии и мебели. Зачуди се дали е в безопасност и дали ще открие тук някакъв отговор. Въпреки очевидното богатство на лекаря явно не му вървеше особено. Изолацията на иракската икономика се проявяваше в редица дреболии. Пердетата бяха избелели, а мебелите износени. Списанията върху масата бяха от преди пет, десет години.

Една от вратите се отвори. Докторът го посрещна сам. Беше среден на ръст, в началото на петдесетте. Смугло лице, нервни, стрелкащи очи. Носеше бяла престилка, а под нея се подаваха сиви панталони. Нямаше медицинска сестра, персонал, клиенти. Явно бе точно пресметнал времето да се срещне със Смит, така че да не присъстват нежелани свидетели.

— Д-р Камил? — Смит се представи с фалшивата идентичност на Марк Бонет, служител на ООН.

— Имате ли документи? — Лекарят говореше с акцента на английската висша класа.

Джон му подаде фалшивия паспорт. Д-р Камил бе осведомен, че посетителят му е част от международния екип, който се занимаваше с новия вирус. Покани го в кабинета си и започна да изследва документите му със същата прецизност, с която би търсил симптоми на раково заболяване. Докато изчакваше, Джон се огледа: бели стени, хромирано оборудване, два дървени стола и боядисана в бяло маса, върху която се търкаляха остатъци от моливи. Всичко в кабинета подсказваше многогодишна употреба. Беше чисто и изрядно, но повечето полици в шкафовете за лекарства бяха празни. Покривката на масата за прегледи бе протрита и проядена от молци. Част от техниката беше твърде остаряла. Но едва ли това бе най-големият проблем за този лекар, за всички лекари в Ирак. Домалевски му бе споменал, че много от тях са завършили най-добрите университети по света и продължаваха да дават добри диагнози, но пациентите им трябваше сами да си търсят лекарствата. Медикаменти се намираха единствено на черния пазар, и то не за динари. Само срещу долари. Дори елитът срещаше трудности с осигуряването им въпреки астрономическите суми, които предлагаше.

Накрая докторът му върна документите. Не покани Джон да седне, а и самият той остана прав. Стояха в средата на спартанската стая, двама изпълнени с взаимно подозрение непознати.

— Какво точно искате да узнаете? — попита лекарят.

— Съгласихте се да разговаряме. Следователно имате да ми кажете нещо.

Докторът махна с ръка.

— Не бъдете прекалено предпазлив. Аз съм близък с нашия велик лидер. Много от членовете на Революционния съвет са ми пациенти.

Имаше вид на човек, криещ някаква тайна. Въпросът бе Дали Смит ще успее да го убеди да я разкрие.

— Все пак нещо ви безпокои, д-р Камил. Медицински проблем, бих казал. Убеден съм, че той няма нищо общо със Саддам или войната, така че не съществува опасност да го разискваме. Поне за момента — започна внимателно Смит. — Става въпрос за няколко смъртни случая от неизвестен вирус.

Д-р Камил прехапа долната си устна. Очите му издаваха тревога. Огледа се безпомощно, сякаш и стените можеха да го предадат. Все пак бе образован човек. Въздъхна и отговори:

— Преди година лекувах човек със синдром на остро респираторно увреждане и кръвоизлив в белите дробове. Изглеждаше, че се е заразил от тежка простуда две седмици преди да се прояви синдромът.

Джон потисна възбудата си. Същите симптоми като тези в САЩ.

— Пациентът ви бил ли е ветеран от Пустинна буря?

Очите на лекаря блеснаха уплашено.

— Не казваше това — прошепна. — Той е имал честта да се сражава в редиците на Републиканската гвардия по време на Славната война на обединението.

— Някаква възможност смъртта му да е предизвикана от използване на биологическо оръжие? Знаем, че Саддам разполага с такова.

— Лъжа! Нашият велнк вожд никога не би позволил създаването му. Ако е използвано, то е било от нашите врагове.

— Тогава възможно ли е смъртта му да е предизвикана от вражеско биологично нападение?

— Не. В никакъв случай.

— Но пациентът ви се е заразил по време на войната?

Докторът кимна. Тъмното му лице бе развълнувано.

— Вижте, той е стар приятел на семейството. Преглеждал съм го всяка година, откакто се е родил. Пълен медицински преглед. В изостанала страна като нашата трудно можеш да се опазиш в идеално здраве. — Уплашените му очи пробягаха по стаята. Беше обидил страната си. — След като се върна към нормалния си живот, започна да страда от леки симптоми на малки инфекции, които не реагираха на обикновеното лечение, но бързо преминаваха. С годините треските и леките пневмонии зачестиха. После изведнъж разви тежка простуда и умря.

— Имало ли е още смъртни случаи в Ирак от този вирус?

— Още два в Багдад.

— Също ли са били ветерани от войната?

— Така ми казаха.

— Бил ли е някой излекуван?

Д-р Камил скръсти ръце и отговори нещастно:

— Чувал съм слухове — не гледаше към Джон. — Мнението ми е, че просто са преживели треската. Не съществува вирус, който да убива сто процента от заразените. Дори еболата.

— Колко са оцелелите?

— Трима.

Отново трима на трима. Доказателствата бяха налице. Джон отхвърли обзелите го едновременно възбуда и ужас. Информацията потвърждаваше предчувствието му, че става въпрос за експеримент, в който се използваха хора като лабораторни мишки.

— Къде са оцелелите?

При този въпрос докторът отстъпи крачка назад.

— Стига толкова. Не искам да ходите другаде и да проследят следите ви до мен. — Отвори вратата на кабинета, посочи навън и каза: — Напуснете незабавно!

Джон не се помръдна.

— Нещо ви е накарало да говорите с мен, докторе. И това не е смъртта на трима души.

За момент лекарят изглеждаше сякаш ще изкочи от кожата си.

— Нито дума повече! Напуснете! Не вярвам, че сте от Белиз или от ООН! — Гласът му се повиши: — Едно обаждане на властите и…

Ужасеният лекар сякаш щеше да експлодира. Смит реши да не рискува. Излезе през задната врата. С облекчение видя лимузината на посолството.

* * *

В офиса си д-р Камил потрепваше от страх и яд. Беше вбесен, че се е поставил в такава позиция, и се ужасяваше от перспективата да бъде заловен. В същото време положението му предлагаше възможност и той реши да прояви смелост, като се възползва.

Наведе глава, скръсти ръце и се опита да преодолее треперенето. Трябваше да спаси многобройно си семейство, страната му се разпадаше пред очите. Трябаваше да мисли за бъдещето. Беше уморен да е беден на място, в което богатството бе задължително.

Накрая взе телефона, но не набра номера на властите.

— Да, тук е д-р Камил. Говорихме за един определен човек. Току-шо напусна кабинета ми. Носи документи на служител на ООН от Белиз. Името му е Марк Бонет. Сигурен съм, че той е мъжът, за когото ме предупредихте. Да, вирусът от Славната война за обединение… Да, пита ме и за това. Не, не каза къде отива, но беше много заинтригуван от оцелелите. Разбира се. Много съм признателен. Ще очаквам парите и антибиотиците утре.

Постави слушалката на вилката и се облегна назад. Въздъхна и се почувства по-добре. Толкова по-добре, че си позволи лека усмивка. Рискът беше голям, но с малко късмет възнаграждението си струваше. Само с едно обаждане щеше да се превърне в безценна рядкост за Багдад. Щеше да има собствени антибиотици.

Потърка ръце. Оптимизмът се разля във вените му.

Богатите щяха да лазят пред него, когато те или децата им заболеят. Ще го заринат с пари. Не с динари, които бяха безполезни в тази помръкнала страна, откакто глупавите американци започнаха войната и ембаргото. Не, боледуващите богаташи щяха да се бръкнат за долари. Скоро щеше да събере достатъчно за едно успешно бягство оттук и нов живот някъде другаде. Където и да е другаде.

* * *

19:01 ч.

Багдад

 

Нощта падаше бавно над екзотичния Багдад. Една жена, обвита от глава до пети със своята абая, се промъкваше като черен паяк под осветените от свещи втори етажи и балкони над тесните павирани улици. В летните жеги те предлагаха сенки за жителите на по-старите квартали. Но сега бе прохладна октомврийска вечер и звездите мъждукаха в тесния процеп между сградите.

Жената бе толкова концентрирана в очакващите я задачи, че само веднъж погледна нагоре. Изглеждаше стара. Ходеше ужасно прегърбена, вероятно не само от възрастта, но и от недохранване. Носеше опърпана брезентова торба. Лицето й бе напълно закрито от традиционното бяло наметало. Виждаха се само очите, които зорко се вглеждаха в мрака.

Забързано минаваше покрай прозорци — „машрабиях“, които позволяваха да се гледа отвътре навън, но не и обратно. Накрая сви и излезе на ветровитото пазарно площадче, осветено от старинни улични фенери и изпълнено с хорска глъчка. Продавачи се надвикваха в опит да продадат мижавата си стока, потенциални купувачи упорито стискаха мизерните си динари, босоноги хлапета тичаха насам-натам и крещяха.

Пазарът бе обзет от последния си изблик на жизненост преди традиционния час за затваряне — осем вечерта.

Внезапно се появиха трима от стряскащата Републиканска гвардия. Бяха облечени в добре различимите зелени камуфлажи с кръстосани върху гърдите презрамки и готово за стрелба оръжие.

Жената се напрегна — войниците се приближаваха. Отляво стоеше някакъв селянин, който предлагаше на сергия плодовете си, докарани от провинцията. Около него се бе скупчила тълпа купувачи, които обсъждаха, избираха стоката и предлагаха на висок глас цена. Тя моментално измъкна пари от робата си и се присъедини към групата, а гласът й се сля с останалите.

Сърцето й биеше лудо. Следеше войниците с крайчеца на окото си. Тримата се спряха да позяпат. Единият направи някаква забележка, а другият му отвърна. Чувстваха се уверени заради оръжията и осигурено си съществуване. Скоро се засмяха и заподхилкваха.

Жената се изпоти от напрежение. Продължаваше да моли селянина за плодове срещу някаква по-разумна цена. Около нея хората нервно се заоглеждаха през рамо. Докато повечето продължаваха гълчавата, някои тихо се измъкнаха.

Гвардейците най-сетне си избраха жертва. Един хлебар с висока купчина от самуни в ръце се опитваше да скрие лицето си зад тях и си пробиваше път сред хората. Жената не го познаваше. С решителни погледи тройката извади оръжията и обгради човечеца. Единият блъсна хлябовете, а другият го удари с пистолета през лицето.

В брезентовата й торба имаше оръжие. Всяка частица от тялото й я подтикваше да го изтегли и да застреля бруталните войници. Лицето и почервеня от ярост. Прехапа устни — отчаяно й се искаше да действа.

Но имаше задача. Трябваше да остане незабелязана.

На улицата настъпи тишина. Хлебарят падна, но останалите извърнаха погледи и се отдалечиха. Всички, предизвикали вниманието на ужасните гвардейци, се сблъскваха с „неприятности“. От лицето на нещастника течеше кръв. Двама от войниците го подхванаха и го повлякоха нанякъде.

Публичното му арестуване можеше да бъде и просто грабеж. Нямаше как да се узнае. Семейството му трябваше да продаде и последната си дреха, ако искаше да го спаси.

Мина една цяла безкрайна минута. Подобно на затишие пред пустинна буря въздухът беше тежък и зловещ. Малко бе утешението, че този път бяха избрали другиго. Следващия път…

Животът продължаваше. Скоро се възстанови обичайният шум. Хората отново се стълпиха около продавачите. Селянинът взе пари от жената и й подаде портокал. С трепет тя го постави в брезентовата торба до пистолета и се забърза, непрекъснато оглеждайки се за други патрули, но в мислите си все още виждаше разкривеното от ужас лице на горкия хлебар.

Накрая сви по улица Садун, която представляваше просторен бизнесцентър с много по-високи сгради от минаретата на отсрещния бряг на Тигър. Но магазините около широкия булевард предлагаха малко качествени стоки на още по-малобройните купувачи, които можеха да си ги позволят.

Разбира се, туристите вече не посещаваха Багдад, затова когато влезе в модерния хотел Цар Саргон, единственото, което я посрещна, бе пустотата. Някога великолепното фоайе, облицовано в обсидан и хром, сега бе западнало и безлюдно. Хотелът бе проектиран от западен архитект, съчетал културата на древните царства с най-модерните удобства на Запада.

Високият портиер с големи очи и мустаци а ла Садам Хюсеин се караше на отегченото пиколо:

— Какво направи за нас великият ни вожд, Рашид? Кажи ми как геният от Такрит унищожи чуждестранните дяволи и ни направи богати?! — Гърдите му се издуха от ярост: — Толкова богати, че сега с моя докторат съм щастлив да нося тази окъсана ливрея в хотел, в който никой не идва. Децата ми ще имат щастието да живеят един дълъг живот без бъдеще.

Пиколото тъжно отвърна:

— Ще оцелеем, Балшазар. Винаги го правим, а и Саддам не е безсмъртен.

Едва тогава забелязаха старицата, застанала безшумно пред тях. Тя се бе появила толкова тихо — като струйка дим, че за момент пиколото се почувства объркан. Как не я видяха по-рано? Той кръстоса поглед с тъмните очи над забралото. Жената бързо сведе поглед в присъствието на мъже и без съпруг до себе си.

Намръщи се.

Преправи гласа си и сега той прозвуча треперещ и глух, ала арабският бе перфектен.

— Хиляди извинения. Пратиха ме да закърпя Судун.

Почувствал страха й, пиколото си възвърна нормалното презрение към този пол и махна с ръка към сервизния вход.

— Не бива да влизаш във фоайето, старо! Следващия път мини през кухнята. Отзад ти е мястото.

Жената промърмори още извинения, мина покрай портиера. С невидимо движение на ръката тя подпъхна сгъната бележка в изтъркания джоб на ливреята му.

Портиерът не реагира. Вместо това отново се обърна към пиколото.

— Ами електричеството? Защо трябва да го изключват утре? — несъзнателно постави ръка върху джоба си.

Докато се промъкваше навън през сервизния вход, жената дочу как се издигат и спадат гласовете на мъжете във фоайето. Вътрешно въздъхна от облекчение. Беше приключила с първата си задача успешно. Но опасността още далеч не бе преминала. Следващите й действия бяха от критична важност.