Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (31)

Глава 30

9:14 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

 

Въздухът в Адирондакските планини бе сладък и свеж. Тази сутрин слънцето хвърляше дълги влажни сенки от високите борови дървета върху огромния комплекс на „Бланчард Фармацевтика“. Джеси Окснард беше впечатлен от вътрешността на тухлената административна сграда. Той и секретарят по здравеопазването и социалните грижи Нанси Петрели бяха приключили обиколката на лабораториите и производствените линии, водени лично от Виктор Тремон, генералът, разбира се, бе чувал за компанията, но тя винаги бе избягвала публичността и той си нямаше представа от гигантските й размери и световното присъствие на продуктите й.

Двамата правителствени чиновници се срещнаха на кафе с ръководството, а по-късно посетиха Виктор Тремон в огромния му кабинет. Едната стена бе остъклена и гледаше към горското езеро, дало името на градчето. Настаниха се в креслата около камината, където дърветата пламтяха успокояващо. Слушаха заинтригувано ентусиазираната реч на Тремон, описващ произхода на обещаващия експериментален серум.

— …нашите микробиолози дойдоха при мен с едно предположение. Тогава бях ръководител на експерименталния отдел, още преди десетилетие. Предсказваха нови и нови болести, изникващи по света, тъй като изолирани доскоро места в третия свят стават достъпни и пренаселени. С други думи все по-малко места ще са ограничени от своята отдалеченост и все по-малки са шансовете за неразпространение на смъртоносните епидемии. Индустриалюираният свят няма ефективно противодействие срещу съвременните чуми като СПИН например. Хората ми се надяваха, че работейки върху малко известни вируси, биха могли да извлекат не само научни знания, но и способи за създаване на серуми срещу иначе нелечими болести. Един от вирусите, върху които бяха концентрирани усилията им, беше смъртоносен за определен вид маймуни, твърде близки в генетично отношение с хората. Създадохме рекомбинативен коктейл от антитела срещу него, както и производствени техники за масовото му производство. — Погледна настойчиво двамата си слушатели. — За това изследване ви телефонирах, секретар Петрели. Може би нашите усилия ще помогнат на света. Поне така се надявам.

Джеси Окснард не бе убеден. Беше едър, набит мъж с масивна челюст и тънки мустаци. Намръщи се.

— Това нещо… серумът… още ли е в стадий на изследване?

По загорялото аристократично лице на Тремон пробяга усмивка на разбиране. Светлината на огъня се отрази в стоманеносивата му коса, когато поклати глава.

— Минахме през тестовете върху животни и примати. Доказахме, че серумът лекува заразените маймуни. И както споменах, с чисто научна цел разработихме техники за масовото му производство. Всъщност вече разполагаме с милиони дози. Това ни накара да вземем патент и да подадем документи за ветеринарно одобрение от Федералния лицензионен департамент.

Нанси Петрели наблюдаваше ефекта от думите му върху генерала, а същевременно се възхищаваше от гладкия изказ на тази изсмукана от пръстите история. За малко сама да й повярва. Което й напомни да внимава с Виктор Тремон. Никога не си позволи да мисли за него като за приятел. Първо той потърси съдействие от нея — за началната инвестиция, след това използва влиянието й като конгресмен, а по-късно и като секретар в кабинета по здравеопазването и социалните въпроси.

Нанси бе реалистка. Поддържаше сребристата си коса къса и винаги в спретнат вид. Носеше женствено, но делово облекло. Никога не залагаше, освен ако не бе сигурна, че шансовете са почти изцяло на нейна страна. Подкрепяше Виктор Тремон в първокласната му игричка, защото вярваше, че ще успее. Осъзнаваше, че ако нещата се размиришат, той ще бъде обявен за масов убиец и затова се пазеше от какъвто и да е намек, че може да знае какви ги вържи. В същото време с цялото си сърце се надяваше той да триумфира и да я направи богата.

Но първо трябваше да прикрие собствените си задни части.

— Маймуните не са хора, д-р Тремон — припомни му тя.

Виктор я стрелна учудено и се съгласи.

— Така е. Но в този случай те са изключително близки генетично и физиологически.

— Чакайте да се уверя, че съм разбрал правилно — подръпна мустаци Окснард, — не сте сигурни, че серумът лекува хора?

— Разбира се, че не — отвърна обидено Тремон. — Няма да разберем, докато не го тестваме върху хора. Предвид ситуацията, мисля, че си струва да опитаме.

Генералът се намръщи.

— Това е голяма пречка. Всъщност напълно е възможно да открием, че серумът ви причинява вреда.

Тремон сви пръсти и погледна ръцете си. После вдигна поглед и каза убедено:

— Поне едно нещо изглежда сигурно — милиони ще загинат, ако не открием лекарство срещу този ужасен вирус, — Поклати глава, сякаш агонизира в нерешителност: — Сериозно ли си мислите, че не виждам този проблем? Затова се колебах последните два дни. Трябваше да съм лично за себе си сигурен, че постъпвам правилно. Отговорът беше да. Убеден съм, че съществува голям шанс нашият серум да лекува тази смъртоносна епидемия. Но как да гарантирам, че няма да причини повече вреда отколкото полза, докато не бъде използван?

И тримата се замислиха над дилемата. Джеси Окснард знаеше, че не би могъл да препоръча серума да се използва без подробни изследвания, но, от друга страна, осъзнаваше колко решителен и смел щеше да изглежда, ако действа бързо и спаси милиони хора от сигурна смърт.

Нанси Петрели продължаваше да се занимава само със себе си. Знаеше, че серумът е успешен, но политиката я беше научила по най-трудния начин, че никога не бива да се излага на фронтовата линия. Щеше да остане до последно на позицията на предпазливостта и да се присъедини към малцинството, което накрая, бе уверена, че ще бъде победено в полза на Тремон.

Виктор Тремон се тревожеше за Джон Смит и неговите приятели. Не беше получавал новини от Надал ал Хасан от фиаското в Сиера. Мисълта за това го върна в настоящето. Съществуваше един храбър и отчаян ход в запас, който би убедил Окснард, а чрез него и президента, но трябваше много внимателно да прецени кога да го използва. Наблюдавайки потъналите в размисъл правителствени чиновници, разбра, че моментът е настъпил. Трябваше да блъфира. Ако не успееше да убеди генерала, всичко, за което се бе борил вече десет години, щеше да бъде безвъзвратно загубено. Мислено се похвали за решението. Не можеше да загуби. Нямаше да загуби.

— Изолирали сме малки количества от маймунския вирус. Той е нестабилен, но би могъл да се запази за около седмица — поколеба се, сякаш се бореше с голям морален въпрос. — Има само един начин. И, моля ви, не се опитвайте да ме спрете — твърде много е заложено на една карта. Трябва да мислим за общото добро, не само за индивидуалния риск. — Отново млъкна и пое въздух. — Ще се инжектирам с маймунския вирус и… Окснард го прекъсна:

— Знаете, че е невъзможно.

Тремон вдигна ръка.

— Не, не, моля ви, оставете ме да свърша! Ще се инжектирам с вируса, а после ще взема серума. Маймунският вирус може да не е абсолютно същият като при хората, но вярвам, че е много близък с този, предизвикал епидемията. Така че изпробвайки го върху себе си, ще можем да забележим евентуалните вредни странични ефекти. Тогава ще сме сигурни.

— Това е абсурд — възкликна Петрели, играейки адвокат на дявола. — Знаете, че не можем да ви позволим подобно нещо.

Окснард се поколеба.

— Действително ли бихте го направили?

— Естествено — страстно отвърна Тремон. — Това е единственият начин да убедим всички, че нашият серум може да спре задаващата се ужасна пандемия.

— Но… — започна Петрели, явно с намерението да играе опозиция до край.

Генералът поклати глава.

— Не сме ние хората, които ще решим, Нанси. Тремон прави едно прекрасно хуманистично предложение. Единственото, което можем да направим, е да го уважим и да го предоставим на президента.

Петрели се намръщи.

— Не, по дяволите, Джеси, нямаме сигурност, че двата вируса и серумът ще взаимодействат по един и същи начин в човешкото тяло, — Забеляза как Тремон удивено я поглежда, сякаш се съмняваше, че я е чул добре. — Ако доктор Тремон доброволно иска да стане нашата лабораторна мишка, той трябва да се зарази с истинския вирус или поне трябва да тестваме двата вируса, за да видим дали са идентични.

Вътрешно Тремон беснееше. Какво, по дяволите, правеше тя? Прекрасно знаеше, че серумът не е сто процента сигурен — нямаше такова лекарство или ваксина. Но кимна с разбиране и продължи гласно опасната игра:

— Права си, разбира се. Така би било редно. Но сравняването на вирусите ще отнеме прекалено много време. Мога да ви уверя, че съм готов да се заразя с истинския вирус. Нашият серум ще подейства. Сигурен съм.

— Не! — Генералът плясна коляното си в знак на несъгласие. — Не можем да ви позволим това. Семействата на жертвите вече ни проглушават с молби за помощ. По-смислено е да ги попитаме дали ще се съгласят да тестваме серума върху заболелите им близки. Така ще научим, каквото ни трябва, а е възможно и да спасим нечий обречен живот. Междувременно ще наредя на Детрик и Централната епидемиологична лаборатория да сравнят вирусите.

— Федералният лицензионен департамент никога няма да го позволи — възрази Петрели.

— Ще го одобрят, ако им нареди президентът — контрира я Окснард.

— Директорът веднага ще си подаде оставката.

— Възможно е, но ако президентът поиска да се тества серума, това ще стане.

Нанси Петрели се направи, че размишлява.

— Против съм използването на серума преди обичайната серия от внимателни тестове. Но все пак, ако смятаме да продължаваме напред, има повече смисъл да се опитаме да спасим някого, който вече е болен.

Генералът се изправи.

— Ще се обадим на президента и ще го осведомим за двете предложения. Колкото по-бързо започнем, толкова повече хора можем да спасим. — Обърна се към Тремон:

— Откъде можем да се обадим?

— В конферентната стая има отделна линия. През тази врата.

— Нанси?

— Ти се обади. Няма смисъл да го правим двамата. Кажи му, че съм съгласна с всичко.

Окснард излезе и затвори след себе си вратата. Виктор Тремон се завъртя със стола, за да дари със студена гримаса секретаря по здравеопазването.

— Опитваш се да си спасиш задника за моя сметка, а, Нанси?

— Давам на Джес гледна точка, на която да се противопоставя — изстреля в отговор Петрели. — Не помниш ли, че се уговорихме аз да казвам „не“, за да може той да се съсредоточи върху позитивното и да вижда само предимствата?

Гласът на Тремон не издаваше гнева му.

— Добре свършена работа, но ми се стори, че малко прекаляваш със самозащитата си.

— Учих се от майстор — поклони му се Нанси.

— Благодаря. Но това показва шокираща липса на доверие в мен.

Тя си позволи бегла усмивка.

— Не. Боя се единствено от прищявката на случая. Никой не може да изиграе съдбата си.

При тази мисъл Тремон кимна.

— Така е! Но и ние правим всичко по силите си. Стараем се да запушим всички възможни пробойни. Например аз щях да настоявам да проведем тестовете и да обезвредя предварително вируса. Но винаги остава онзи малък риск на случайността. Риск, който е само за мен.

— Всички рискуваме в този проект, Виктор.

Докъде щеше да ги доведе разговорът, Нанси така и не разбра. В този момент вратата на конферентната зала се отвори и при тях се върна огромният като мечок генерал Окснард, върху чието лице грееше усмивка на облекчение.

— Президентът каза, че ще говори с Федералния лицензионен департамент — заяви направо, — но дотогава трябва да започнем търсенето на доброволци сред жертвите. Кастила е оптимист. По един или друг начин ще тестваме серума и ще победим дяволския вирус.

* * *

Виктор Тремон се смя дълго и шумно. Да! Беше го направил. Всички щяха да са богати, но това щеше да е само началото. Седнал зад бюрото си, той пушеше кубинска пура, отпиваше от собствената си марка уиски и се люлееше от радостта на личния си триумф. От дъното на чекмеджето му звънна клетъчният му телефон. Виктор сграбчи слушалката.

— Надал?

Безжичната връзка даде леко забавяне, което означаваше, че обаждането е отдалеч. След това чу доволен глас.

— Открихме Смит.

Какъв прекрасен ден!

— Къде?

— В Ирак.

— Как въобще се е вмъкнал вътре? — попита обхванат от съмнения Тремон.

— Сигурно с помощта на англичанина от Сиера. Открих, че е невъзможно да се изрови нещо за него. Не е сигурно, че Хауел е истинското му име. Нито, че Романов е фалшиво впрочем. Това ме навежда на мисълта, че много му се иска да живее инкогнито.

— Сигурно МИ-6. Как откри Смит?

— Чрез една моя връзка — д-р Камил. Предположих, че Смит ще се опита да открие нещо за експериментите ни, така че предупредих всички лекари, които познавам. Практикуващите доктори вече не са кой знае колко в Ирак. Камил докладва, че Смит се е интересувал и от оцелелите.

— По дяволите. Не трябваше да му позволяваме да научи за тях.

— Това вече не е от значение. Никога няма да напусне Ирак.

— Но е влязъл вътре.

— Тогава не са го издирвали полицията на Саддам и Републиканската гвардия. Щом разберат, че в страната има американец, ще затворят границите и ще тръгнат на лов. Ако те не го убият, ще го направим ние.

— По дяволите, Надал, направи го този път! — изръмжа Тремон и се сети за другите им проблеми. — Ами Грифин? Къде е той?

Лицето на Хасан стана каменно.

— Следим всички възможни места, но Бил Грифин сякаш е потънал вдън земя.

— Чудесно! — ядно изключи клетъчния телефон, захвърли го в чекмеджето и се загледа с невиждащ поглед през прозореца.

След малко днешният успех върна усмивката на лицето му. Нямаше значение какво е открил Смит в Ирак и въпреки Бил Грифин, проектът „Хадес“ се развиваше по план. Наля си още уиски и усмивката му отново се разля — дори и президентът гребеше в лодката му.

* * *

10:02 ч.

Форт Ървин, Барстоу, Калифорния

 

Мъжът проследи наетия от Грифин пикап марка „Тойота“ още от форт Ървин, след това по двулентовото шосе и накрая по междущатската магистрала 15. Държеше се на безопасна дистанция — нито много близо, нито много далеч. Чакаше го да спре някъде поне за известно време. Място, където щеше да се върне и да преспи. Грифин знаеше, че мъжът би го следвал по целия път до Лос Анджелис, докато не се увери, че Бил ще остане на едно място достатъчно дълго, за да могат да пристигнат подкрепленията.

По-късно, зад завесите на стаята си в един мотел до Барстоу, Грифин видя как мъжът излиза от своя „ландроувър“ и се запъти към рецепцията на мотела. Съвсем обикновен човек с неразличим кафяв костюм и разкопчана около врата риза. Грифин никога не го беше виждал досега. Но веднага забеляза почти невидимата издутина на пистолета, закачен под мишницата му. Щеше да провери дали Грифин или с каквото име там се е регистрирал посетителят от стая 107 ще остане за през нощта. След това щеше да се обади по телефона. Грифин взе една от хотелските кърпи. Качи се на прозореца и по перваза се добра до място, откъдето можеше да наблюдава рецепцията. Преследвачът показа фалшива карта на правителствен служител. Рецепционистът кимна утвърдително и обърна регистрационната книга към мъжа, за да може да я погледне.

Грифин се промъкна до ландроувъра, отвори го с шперц и се настани иа задната седалка. Зачака.

Чу как се отваря и затваря предната врата. Грифин се надигна. В дясната си ръка държеше 6,35-милиметров валтер със заглушител, а в лявата си хавлиената кърпа от мотела.

Човекът набираше номер.

С едно-единствено движение Грифин уви хавлията около главата му и стреля. Човекът се свлече назад. С кърпата Грифин избърса кръвта и мозъка. Внимателно пренесе тялото на съседната седалка и седна зад волана.

Зарови го далеч навътре в пустинята. След това отново влезе в Барстоу, заключи колата и я изостави в една странична улица. Уморен и ядосан се върна в мотела, отписа се и пое по междущатската магистрала. От форт Ървин бе разбрал, че Смит се е интересувал от правителствените „лекари“ на Тремон, както и от службата на майор Андерсън в Ирак. Скоро сви към международното летище на Лос Анджелис. Трябваше да вземе решение, а най-доброто място за това бе източният бряг.