Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (25)

Глава 24

15:15 ч.

Сиера — Невада, Калифорния

 

— О, погледни — извика Марти. — Това е красиво!

Беше се заковал на място в коридора. След секунди обърна несръчното си тяло и потъна в една затъмнена стая, която приличаше по-скоро на пещера. Изпадна в транс, загледан в отсрещната стена.

На около три метра над пода блестяха прозрачни електронни карти. Всяка народност бе в отделен цвят. Малки лампи примигваха, обозначавайки столиците на държавите, а отстрани грееха ярките надписи с имената им. Под картите стената бе заета от първокласно компютърно оборудване. В средата на стаята бе разположен команден пулт, целият в стомана и кожа. От двете му страни имаше по един голям земен глобус и работно бюро.

Смит разгледа картите — Ирак, Иран и Турция. Части от тях образуваха историческата родина на кюрдите. На другите различи Източен Тимор, Колумбия, Афганистан, Южно Мексико и Гватемала, Ел Салвадор, Израел, Руанда. Всички горещи точки на етнически конфликти, племенни разпри, селски въстания, религиозни войни, обществени размирици.

— Командната ти зала, а? — попита Смит.

— Да — кимна англичанинът. — Гледам да съм в течение.

Никой обикновен гражданин не можеше да притежава такова нещо. Очевидно Питър Хауел все още работеше за някого.

Марти се втурна към компютърната инсталация.

— Разбрах, че твоето РС е много по-мощно, отколкото изглежда. Трябва да си го свързал към този Голиат. Страхотен е! Искам такива карти в бунгалото си. Следиш действията в тези страни, нали? Директно ли си свързан с тамошните центрове? Трябва да ми покажеш как го правиш. Как са свързани картите? Как…

— Не сега, Март — Джон се опитваше да бъде търпелив. — Трябва да излизаме. Не помниш ли, че обявихме евакуация?

— Защо трябва да излизаме? Искам да живея в тази стая — мрачното му изражение изчезна. Кръглото лице сякаш се сля с картите отгоре. — Точно това ще направя! Идеално. Целият свят ще дойде при мен. Няма никога да излизам или…

— Излизаме незабавно — твърдо изрече Джон и го повлече към вратата, — Ще ни помогнеш да оправим багажа.

— Докато сме тук, ще си прибера файловете — Питър грабна чанта с дискове. На излизане от стаята натисна един бутон и се чу ясно „щрак“. Нищо обаче не се случи на пръв поглед.

— Вие двамата вземете, каквото си харесате от хладилника. Трябва да ни стигне за ден-два. Ще ни трябва оръжие, муниции и, разбира се, уиски.

— В колата също имаме продукти — добави Смит. — Как, по дяволите, ще пренесем всичко?

— Имай ми доверие.

От командната зала се чу нисък неопределен звук. Марти се бе изплъзнал от хватката на полковника и беше седнал пред пулта. Люлееше се, а погледът му бе запленен от движещите се светлини по прозрачните карти. Започваше да разбира какво означават и как взаимно са свързани. Любопитно! Почти усещаше как светлинките пулсират с ритъма на собствения му мозък…

Джон го докосна по рамото.

— Март!

— Не! — Той подскочи като ударен. — Никога няма да се махна! Никога! Ник…

Джон се опитваше да го удържи някак, докато Марти риташе и се въртеше.

— Трябват му лекарствата? — каза на Питър.

Подивял, Марти размахваше яростно юмруци, крещейки несвързано. Джон се предаде и го хвана в здрава прегръдка, вдигна го на ръце и го понесе далеч от конзолата.

Питър се намръщи.

— Нямаме време за това — пристъпи напред и фрасна Марти под брадичката.

Очите на Марти се разшириха от учудване и веднага след това се отпусна в безсъзнание в ръцете на Смит. Питър забързано излезе в коридора, като каза през рамо:

— Донеси го.

Джон въздъхна. Усещаше, че Марти и Питър няма да се сприятелят. Нарами компютърния гений и последва бившия командос от СВС и агент на МИ-6 през задната врата в кухнята, а оттам влязоха направо в нещо като гараж.

Очакваше ги средна по големина каравана.

— Има и друг път — разбра Джон. — Естествено трябва да има. Не можеш да живееш някъде, откъдето няма втори изход.

— Точно така. Никога не си оставяй само един път за измъкване. Пътят е лош. Няма го на картата и е зле поддържан, но ще стане. Хвърли го в караваната!

Джон настани Марта в едно от трите легла отзад. Останалият интериор на караваната беше традиционен: кухня, трапезария, миниатюрна баня. Всичко бе компактно и малко в сравнение с „всекидневната“. Тя бе сърцето на превозното средство. Представляваше копие на компютърната зала с големите карти, пултовете и малките многоцветни светлини, които сякаш оживяха, щом Смит ги погледна.

— Ей сега ще дозаредя батериите — каза Питър, когато Джон излезе от колата и отново се озова в гаража. Временно британецът беше свързал колата с кабел към електроинсталацията на къщата.

През следващия час двамата пренасяха храна, уиски, оръжие, муниции. Джон се зае да подреди багажа, а Питър изчезна за последно из къщата.

Марти изстена и махна с ръка, В същото време Джон чу шума от ниско летяща машина. Извади беретата си и се втурна в къщата.

— Успокой се — каза му Питър.

Излязоха и огледаха ясното небе. Около бараката обикаляше едномоторна „чесна“. Малка стоманена тръба излетя от самолета и падна на разчистеното място пред нея. След секунди Питър я държеше в ръце.

— Лекарствата за твоя човек.

Вътре в колата Джон помогна на сумтящия Марти да седне и му подаде хапчето с чаша вода, Марти пое медикамента, без да спира със стенанията си. След това отново се излегна и се загледа в покрива на караваната. Той рядко говореше за своята болест, но понякога Смит го хващаше в подобни моменти на беззащитност — как втренчва поглед нанякъде, питайки се какво ли чувстват и си мислят другите хора и какво всъщност е това чудо, наречено „нормалност“.

Лицето на Питър се появи до прозорчето. Беше мрачен.

— Имаме си компания.

— Лежи ниско, Март! — Джон потупа приятеля си и излезе бързешком от колата.

Около врата на Питър висеше бинокъл, в едната си ръка държеше почистената и смазана НК МР-5, а с другата подхвърли на Смит пушката помпа. Изсеченото му загоряло лице сякаш излъчваше вътрешно сияние — като че най-неочаквано се бе изпълнило онова, което Хауел наистина харесва и кара кръвта му да кипи.

Джон пое въздух и усети прилива на вълнение и страх, за който толкова копнееше навремето. Вероятно убийците пристигаха. Беше готов да ги посрещне. Очакваше ги с нетърпение.

С Питър начело двамата прекосиха къщата и излязоха на закритата веранда. Прикриха се зад храстите пред нея и огледаха стоманения мост и петте фигури отсреща, които се занимаваха с наетата от Джон кола.

Питър насочи към тях бинокъла.

— Тримата са от хората на градския шериф. Другите двама са с костюми и шапки — май те водят парада. Нямат вид на убийци.

Джон пое бинокъла и го фокусира. Тримата определено бяха някакви униформени лица. Другите двама се държаха, сякаш полицаите не съществуват. Единият от тях посочи бараката.

— ФБР — предположи Джон. — Едва ли ще започнат да стрелят. Аз съм само ОВС.

— Освен, ако не са в комбина с твоите приятелчета или ситуацията не се е променила. Да не поемаме излишни рискове. Нека да им дадем храна за размисъл.

Питър изостави Джон и се скри в къщата. Полковникът продължи да наблюдава как агентите на ФБР инструктират ченгетата да останат назад, докато самите те напредват. И петимата извадиха оръжията си. Цивилните поведоха към моста.

Спряха изненадани на няколко стъпки от него. Джон премигна — не вярваше на очите си, преди една секунда мостът си беше там, сега го нямаше. Чу се звук от падане и от цепнатината се появи облак прах.

Нападателите зяпнаха. Погледнаха надолу, после нагоре. Две от ченгетата се наведоха над ръба. През бинокъла Джон видя как се подсмихват и гледат одобрително стръмната цепнатина. Майтапът бе на гърба на ФБР и полицаите се засмяха. Питър се появи на прага на къщата.

— Как ти се удаде да го направиш? — попита Джон удивено.

— Ловкост на ръцете плюс електричество. От нашата страна моста се крепи на масивни шарнири. Единственото, което направих е да го откача от противоположната страна и цялото съоръжение се свлича надоло. Повторното поставяне на моста е трудна задача, но за целта си имам приятели със съответното оборудване. — Той се изправи в цял ръст. — А за да дойдат при нас, на тези типове ще им е нужен не по-малко от половин час. Трудно е да се спуснат, а и качването след това е проблемно. Да не губим повече време, да тръгваме!

Пресякоха кухнята и отидоха в гаража. Марти седеше на стъпенката на фургона. Най-после изглеждаше притихнал и успокоен.

— Привет Джон! Държах ли се безопбразно?

— Държа се чудесно, но за съжаление хора от ФБР ни откриха. Намериха колата и са напът насам, трябва спешно да тръгваме.

— А какво ще правя аз? — обади се Марти.

— Знаеш какво трябва да направим. Трябва да открием откъде идва вирусът, как да го лекуваме, у кого се намира, какво смятат да правят с него и кой уби София.

— И как да ги спрем — мрачно допълни Питър.

— Най-вече как да ги спрем. — Една дълбока дупка подхвърли тримата нагоре и ги разтърси до костите. — Всяка „гореща“ лаборатория в света работи върху вируса, така че не сме съвсем сами. Но остава един голям въпрос. Всъщност всички въпроси се обединяват в един. У кого е? Отговорът на някой от останалите вероятно ще ни доведе и до решение на главния. Смятам Ирак за най-добрия шанс да открия откъде идва и какво планират да правят с вируса.

— Ако открием кой е убил София, ще разберем и останалото — заключи Питър. — Това е моята задача, нали?

— Да, както и на Марти. — Смит се обърна назад. — Опитай се да проследиш липсващите телефонни разговори и намери Грифин. Но този път удряй и бягай. Не стой твърде дълго на една и съща линия. Превключвай релетата. Много е важно!

— Съжалявам, Джон — виновно каза Марти.

— Знам. Трябва да имаме връзка помежду си.

— По Интернет — бързо предложи Целербах. — Но не по нормалния и-мейл.

— Прав си — съгласи се Питър. — Но сигурно има място, където да си оставяме съобщения.

— Сещам се къде — усмихна се Смит. — Точно под носа им. Там, където никога няма да се сетят да проверят. В уебсайта на синдрома Аспергер.

— Велико, Джон! — кимна ентусиазирано Марти — Идеално!

Продължиха да дискутират сайта и какви кодирани съобщения да си оставят. Внезапно Питър извика:

— Дръжте се! Пирати на хоризонта!

Караваната рязко изви надясно и за кратко застана на две колела. От гората изтрещя автоматичен откос. Метал и стъкло се разлетяха из колата. Марти изкрещя.

— Март? — Джон се обърна.

Марти се беше свил на пода на тресящото се превозно средство. Държеше се за левия крак. С усилие се удържаше да не се търкаля насам-натам като чувал брашно. Окървавено брашно! Джон видя нарастващата локва кръв под крачола на своя приятел. Марти се усмихна безсилно и каза с треперещ глас:

— Добре съм, Джон.

— Вземи кърпата, сгъни я и я притисни здраво към раната. Ако кървенето не спре, ме извикай.

Смит трябваше да остане в кабината, за да използва английската карабина Енфийлд, в случай че някой нападател се опита да им препречи пътя. Питър бе твърде зает с управлението и не можеше да използва оръжие. Държеше уверено кормилото, а леденият му поглед преценяваше околността. Необузданата каравана излетя извън пътя сред дърветата и храстите. По чудо не се удариха никъде — Питър кормуваше с прецизността на астронавт, скачващ се към космическа станция. На два пъти вкара огромната машина в планински потоци, изхвърляйки фонтани от вода. Караваната опасно се килваше от камъните, скрити под повърхността.

На пътя излязоха двама мъже с карабини, които се опитаха да се прицелят, но непредвидимите подскоци и завои на колата ги объркваха. Уцелваха само скалите и клоните. Един сив джип започна да маневрира по тесния път, за да се присъедини към преследването.

Когато оставиха противниците си далеч назад, Джон забеляза точно пред тях една дълбока пропаст и извика:

— Питър! Внимавай!

— Опа-а-а! — Питър удари спирачки и изви кормилото на деветдесет градуса. Тежката машина за малко да се преобърне странично, блъсна се и търкулна два големи камъка, накрая спря на сантиметри от бездната.

Преследвачите им бяха още далеч по пътя, но бързо се приближаваха. В далечната сивият джип почти беше завил.

Напрежението в караваната можеше да се докосне. Джон погледна надолу към пропастта и изтри потта от челото си.

— Тръгваме! — Питър запали двигателя и огромното чудовище подскочи напред.

Движеха се успоредно на пропастта право към пътя. Джон видя двамата убийци, които се опитаха да секат напряко и сега спринтираха сред дърветата.

— Приближават се!

Питър хвърли бърз поглед към тичащите. Пропастта остро завиваше и той излезе от дърветата и отново пое по пътя. С усмивка на облекчение насочи тежката си машина надолу по склона, вдигайки зад себе си плътни сиви облаци прах.

Изпратиха ги с последен откос. Куршумите се забиха в стволовете на дърветата около летящата кола. Джон си позволи да поеме дълбоко въздух и да отпусне хватката около оръжието. Погледна в страничното огледало. Към двамата се бе присъединил и трети. Стояха ядосани и объркани по средата на прашния път с увесени на раменете оръжия. Смит разпозна ниския, набит мъж, който се бе появил последен.

— Те са — ядно възкликна. — Хората, които се опитаха да ме убият. — Погледна към Питър и предупреди: — Ще има и други.

— Естествено. — Англичанинът не откъсваше поглед от черния път, по който подскачаше и дрънчеше колата. — Стратегия на изплъзването. Познаване на терена. Надявай се врагът да надцени елемента на изненадата.

Джон се прехвърли при Марш, като се опитваше да се задържи, за каквото намери. Този път Марти беше прав — раната беше повърхностна. Джон я обработи с антибиотик и превърза крака с бинт. Един от прозорците беше строшен, а на три места личаха дупки от куршуми, но нищо важно не беше повредено. Компютърът, на който толкова държеше Питър, си беше изправен. Смит се върна отново отпред. След около пет минути чуха шума на трафика. Изпитателно оглеждаше прашния път, виещ се между дърветата.

— Как мислиш? Дали ще ни причакват там, където се слива с магистралата?

— Или още по-наблизо. Да ги разочароваме!

Вляво се виждаше пътека. Свиха по нея. Беше още по-тясна, колата изпълваше цялата и ширина. Осеяна бе с корени и камънак, но все пак си оставаше някакъв път. Питър поясни:

— Пожарникарски пътища. Няма ги на картите, а цялата гора е пълна с тях. Знаят ги само лесничеите и пожарните команди.

Клоните плющяха по предното стъкло. Шумът беше постоянен и изнервящ. След петнадесет минути, когато Смит вече си мислеше, че ще полудее, видяха края на черния път.

— Това ли беше? — попита с надежда.

— Какво? Да спрем това приятно пътешествие? — Питър подкара колата по друг път, досущ като предния. — Забеляза ли, че вече се спускаме надолу? Не остана кой знае колко. Сложи си колана, момче!

Клоните отново задраскаха и заудряха по ламарините. Джон въздъхна и притвори очи, опитвайки се да забрави за сърбежа по кожата. Поне Марти не се оплакваше. Но пък нали сега е на лекарства. Най-сетне, за бога.

Когато най-сетне достигнаха магистралата, Смит застана нащрек. Питър спря колата в края на дърветата. Ужасяващото драскане спря и сега само шумът на преминаващите коли смущаваше тихата красота на гората. Джон погледна навън.

— Някакви следи от тях?

Движението по широката двулентова магистрала беше по-усилено, отколкото очакваше.

— Това не е 120-а, нали?

— Щатска магистрала 395. Най-голямата от тази странана планината. Ще свърши работа. Забелязваш ли някой да дебне?

Смит се огледа на всички посоки.

— Не.

— Добре. И аз не виждам нищо съмнително. Накъде?

— Как можем да стигнем по най-бързия начин до Сан Франциско?

— Надясно и обратно към 120-а през Йосемити.

— Тогава надясно и към 120-а.

— Шегобиец си ти.

— Последното нещо, което биха очаквали, е да се върнем по същия път. А и всички каравани си приличат.

— Освен, ако не са запомнили регистрационния й номер.

— Свали го.

— По дяволите, момче. Трябваше да се сетя. — Питър измъкна отвертка и табела с регистрация в щата Монтана.

Джон грабна беретата си и го последва навън. Стоеше и наблюдаваше, докато приятелят му смени номерата. В спокойната дъбрава се чуваха само птичите песни и бръмченето на насекомите. След по-малко от две минути двамата се върнаха в кабината.

Марти седеше до компютъра.

— Всичко ли е наред?

— Напълно — увери го Джон.

Питър запали мотора и ентусиазирано извика:

— Да дръпнем котката за опашката!

Подкара тежката машина към магистралата, а после пое на юг. Когато стигнаха разклона на 120-а, зави по нея и отново се заизкачваха нагоре. Четвърт миля по-нататък забелязаха два джипа, паркирани от двете страни на черния път, водещ към дома на Питър.

В един от тях седеше висок мъж с белези от дребна шарка. Носеше черен костюм и говореше по уоки-токи. Изглеждаше ядосан и се взираше с неприязън в планината. Почти не погледна към очуканата каравана с монтански номера, която профуча край него.

— Арабин — бе категоричен Питър. — Изглежда опасен.

— И аз така мисля — гласът на Джон бе гробовен. — Да се надяваме, че ще открия някакви отговори в Ирак, а вие ще успеете да проследите Бил Грифин или да откриете нещо за смъртта на София. Тези заличени телефонни обаждания сигурно са от критична важност.

Питър пусна радиото. Предаваха новините на неподозиращия какво го очаква свят, а мракът хвърляше зловещи сенки над белите върхове на Сиера.