Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (42)

Глава 41

11:02 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

 

Просторната всекидневна на Тремон бе пропита от аромата на коледната елха. През прозореца се виждаше кристалното синьо езеро, оградено от наситената зеленина на гората. Близо до огромното огнище Бил Грифин се бе настанил в удобно кожено кресло. От едрото му тяло се излъчваше спокойствие. Както винаги дългата коса се спускаше свободно над якето. Кръстоса крака и запали цигара.

Усмихна се лениво към Виктор Тремон и Надал и спокойно продължи с обясненията си.

— Проблемът е, че всички работим по различен начин върху една и съща задача. Откакто ми възложихте да елиминирам Смит, непрекъснато наблюдавах три места: къщата му в Търмонт, апартамента на д-р Ръсел и форт Детрик. Не е за чудене, че сте имали трудности да установите контакт с мен.

Лъжеше. Досега се бе крил в къщата на една стара приятелка в Гринич Вилидж. Но когато научи новините, че президентът ще удостои Тремон с медал и че първите товари със серума всеки момент ще тръгнат, реши, че е време да се върне и да получи своето парче от тортата.

Там му предстоеше едно оправдание.

— Надавах се да причакам Смит, когато излиза от форт Детрик, но не намерих сгоден случай. След това не се е появявал на нито едно от трите места. Сякаш се бе изпарил. Може би се е отказал и се е покрил. Или се е заврял някъде да тъгува за годеницата си. — Искаше му се да е прав, но дълбоко се съмняваше, тъй като добре познаваше Джон.

Виктор Тремон стоеше изправен и се взираше в прекрасната гледка през прозореца. Гласът му беше замислен.

— Не, не се е оттеглил, за да я оплаква.

Надал ал Хасан приседна в края на стола си и се примъкна до огъня.

— Във всеки случай това вече е без значение. Знаем къде е и скоро ще престане да представлява проблем.

— По дяволите, това е чудесно — широко се усмихна Грифин. После додаде небрежно: — Мадукс ли е по петите му?

Тремон се извърна, отиде до бюрото си и извади цигара от табакерата. Предложи една и на Грифин. Той посочи своята и поклати отрицателно глава. Като праволинеен мюсюлманин Надал ал Хасан не пушеше.

Обвит в ароматните облаци на специалния тютюн, Тремон заговори:

— Всъщност Мадукс е заловил един от приятелите на Смит. Компютърен факир на име Мартин Целербах. Скоро ще го принудим да разкрие къде точно в Сиракуза се спотайва Смит.

— Смит е в Сиракуза? — Грифин изглеждаше разтревожен. Хвърли бърз обвиняващ поглед към Ал Хасан. — Толкова близо до нас? Как се е добрал дотук?

— Проверил е миналото на Ръсел. Къде е учила. Била е студентка в Сиракуза.

— И е била на практика в Перу, докато е учила там?

— Страхувам се, че е така.

— Тогава той вече знае за нас!

— Не съм убеден. Поне засега.

— Но, по дяволите — повиши глас Грифин, — ще го спра! Този път…

— Не се безпокой за това, Бил — прекъсна го Тремон. Имам друга работа за теб. Джак Макгроу си е изправил косите как да организира охраната на президента. Церемонията е този следобед. Честта е голяма, но решението бе взето в последния момент. Народът се тълпи. Плюс неизброимо множество журналисти от всички световни медии. Не искаме да ни развалят купона. Имаш опит с ФБР, затова ще координираш нещата с тайните служби.

— Разбира се — Грифин бе озадачен, — ти си шефът. Но понеже все още се безпокоиш от Смит, мисля, че…

— Не е необходимо — решително се намеси Ал Хасан, — погрижили сме се за всичко.

— Как? Кой? — Грифин подозрително изгледа Ал Хасан, но вътрешно се разтревожи.

— Генерал Каспър успя да вкара агент на ЦРУ в обкръжението на Смит. Сестрата на София Ръсел — Ранди Ръсел. Изпитва към него неизлечима омраза, заради някаква стара обида. Осведомена е, че Смит представлява опасност за страната. Не би се поколебала да го елиминира. — Ал Хасан изучаваше изражението на Бил. — Мисля, че можем да смятаме проблема за решен. За нас полковник Смит е мъртъв.

Лицето на бившия агент на ФБР си остана непроницаемо. Дръпна дълбоко от цигарата си. Кимна доволно, но с леко съмнение, за да изглежда последователен. Заподозряха го още в нощта, когато предупреди Джон. Неуспехът да го премахне задълбочи неверието им. Сега в ръцете им бе Целербах, когото помнеше от училище като гениален, но слаб физически и лесен за сплашване. Рано или късно Марти щеше да се пречупи и да предаде Джон. Освен това бяха вербували сестрата на София. Това бе доста неприятно. Беше чувал Джон да се оплаква колко силно го мрази Ранди. Тя бе способна да го убие. Всеки агент на ЦРУ трябваше да е готов да убива.

С пленяването на Марти и инфилтрацията на Ранди, Тремон и Ал Хасан вече контролираха ситуацията. Или поне така си въобразяваха.

— Звучи като идеална задача за мен. — Бил се изправи. — Веднага ще се заема с нея.

— Добре. — Тремон го освободи с едно кимване. — Използвай черокито. С Надал ще вземем ландроувъра, като си свършим работата тук. Благодаря, че дойде, Бил. Тревожехме се за теб. Срещите с теб винаги ми доставят удоволствие.

* * *

Бил Грифин подкара джипа, но не след дълго отби от пътя и паркира зад гъста стена от дъбове и брези. Докато прикриваше колата с клони от храсти, в главата му се вихреше водовъртеж от терзания. Някак трябваше да открие Джон и да го предупреди за Марти и Ранди. В същото време не искаше да загуби всичко, за което се бе борил от две години насам, когато бе срещнал Тремон и се бе включил към проекта „Хадес“. Искаше своя дял от хубавите неща заедно с останалите крадливи копелета, които управляваха този свят. Особено след годините, прекарани в служба на проклетите неблагодарни лъжци, които владееха Бюрото и страната.

Но нямаше да позволи да убият Джон. Дотам не би стигнал.

Чакаше сред дърветата, наблюдавайки идиличната вила и външните пристройки. Насекомите бръмчаха. Във въздуха се носеше ароматът на затопления от слънцето туф.

След петнайсетина минути чу ландроувъра. Облекчено проследи как подминава и изчезва сред дърветата в югоизточна посока. Тремон и Ал Хасан щяха да стигнат до главния междуселищен път, а оттам да поемат към Лонг Лейк, за да подготвят церемонията. Не му оставаше много време.

Изпълнен с тревога, подкара колата обратно, паркира зад крилото на прислугата и бързо се отправи към тайното скривалище, недалеч от вилата. Отвори вратата и тихо подсвирна. От дървената колиба се появи огромният доберман. Кафявата му козина блестеше на слънчевата светлина. Кучето наостри слух, а интелигентните му очи не се откъсваха от Бил.

Грифин го почеса зад ушите и нежно му каза:

— Готов ли си, приятелю? Време е за работа.

Излезе от заграждението, следван от меките стъпки на кучето, и заедно се отправиха към вилата. Огледаха се във всички посоки. Външната охрана се състоеше от трима души. Не бяха проблем, защото го познаваха, но все пак не искаше да рискува излишно. Стигнал страничната врата, пое дълбоко въздух и се огледа за последно. Къщата бе странно тиха, подобно на дървен ковчег. Почти всички бяха заминали за церемонията в Лонг Лейк, с изключение на неколцината техници в лабораторията на втория етаж. Тремон не би затворил пленник в лабораторията. Домът сигурно бе празен, с изключение на Марти и някой въоръжен пазач. Погали добермана.

— Огледай местността, момчето ми.

Животното изчезна сред коридорите безшумно като мъгла над блато. Грифин чакаше, заслушан в безгрижния разговор на охраната. Мъжете си бяха направили зад прозореца кратка почивка между обиколките.

Изминаха две минути и доберманът се завърна, нетърпелив да му покаже какво е открил. Грифин го последва по коридора с многобройните врати към гостни, някога принадлежали на богаташ от XX век, играещ си на връщане към природата. Кучето не се спря пред нито една от тях. Прекосиха странно тихата кухня, защото готвачите и сервитьорите бяха получили свободен следобед да се повеселят на празненството в Лонг Лейк. Накрая животното спря пред една заключена врата.

Козината по гърба му настръхна. Огромната притихнала и пуста къща бе достатъчна да изнерви всекиго, но сега Грифин се канеше да отвори врата, през която никога не бе влизал. Огледа се. Извади от джоба на сакото малка връзка ключове и шперцове. Започна да ги пробва и четвъртият отключи с тихо прищракване.

Грифин приготви пистолета и натисна бравата. Пантите на вратата бяха добре смазани — отвори се безшумно. Усети едва доловим мирис на мухъл. Заопипва стената, откри електрическия ключ и светна лампата. Точно пред него започваше стълба, водеща надолу, дълбоко в избата. Грифин махна на животното с ръка и затвори след него вратата. Доберманът се стрелна по стълбите, а ноктите му зачаткаха по дървото.

Грифин зачака напрегнато, вперил поглед в тъмнината, където се губеше края на стълбището. Кучето се върна само след секунди и отново даде знак на господаря си, че може да го последва.

Докато слизаше, Грифин пипнешком попадна на още един електрически ключ. Запалените многобройни лампи осветиха пред него просторна изба с много открити ниши, пълни с безброй кашони. Всеки беше с изрядно надписан етикет, който съдържаше имена, дати, източници — историята на един учен и бизнесмен. Но интересът на кучето бе изцяло съсредоточен върху единствената заключена врата и неспокойно обикаляше около нея.

Със заредено оръжие Грифин прилепи ухо. Не чу нищо и го погледна.

— Мистерия някаква, а момчето ми?

Кучето вдигна муцуна, сякаш искаше да изкаже съгласието си. В момента играеше ролята само на разузнавач и наблюдател, но по заповед на Бил веднага щеше да се превърне в убиец. Грифин отключи по същия начин и тази врата, но не я отвори. Мазето приличаше на гробница. Това засилваше безпокойството му. Кръвта му пулсираше и нетърпеливо го подканяше да действа, но опитът го бе научил никога да не се доверява на очевидното. Не знаеше какво го очаква от другата страна — въоръжен отряд, някакъв луд или просто празно помещение.

Отново се ослуша. Накрая прибра връзката с ключове, решително стисна оръжието си и отвори вратата.

Озова се в мрачна килия без прозорци. Светлината отвън хвърляше светъл четириъгълник на пода. Отпред се виждаше неясна фигура, полегнала върху единствената мебел — малка кушетка, закрепена за стената. От дупката на пода се носеше неприятната миризма на урина. Цялото място навяваше тъга и чувство за опасност. Грифин даде знак на добермана да охранява вратата и бавно се приближи към леглото. Под вълненото одеяло се бе свил и спеше малък топчест човек.

— Целербах? — прошепна Бил.

Марти отвори очи.

— Какво? Кой? — говореше бавно, движенията му бяха сковани.

— Добре ли си? Ранен ли си? — Грифин го подпря за раменете, докато се приповдигне. За момент си помисли, че Марти е бит, а после, че вероятно е дезориентиран от съня. Но след като разтърси главата и потри очи, Грифин си спомни стария Марти от училището. Той беше другият близък приятел на Джон — лудото високомерно копеле, което непрекъснато вкарваше Смит в боеве и спорове. Не ненормален и арогантен, както разбраха по-късно, а просто болен. Някакъв вид аутизъм.

Тихо изруга. Можеше ли Целербах да му каже каквото се надяваше да научи? Направи опит.

— Аз съм Бил Грифин, Марти. Помниш ли ме?

Марти се сви в сенките. Кушетката проскърца.

— Грифин? Къде беше? Търсих те навсякъде. Джон иска да говори с теб.

— И аз искам да говоря с него. От колко време си тук?

— Не знам. Струва ми се отдавна.

— Какво им каза?

— Да им кажа? — Марти си припомни въпросите. Ударът и после мрака. — Беше ужасно. Тези хора са извратени. Наслаждават се на чуждата болка. Бях… в безсъзнание… — Сърцето му заби лудо, спомняйки си за неприятното преживяване. Стори му се, че се е случило само преди минута. Но събитията бяха леко мъгляви. Объркани. Разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Знаеше, че голяма част от проблема се състоеше в лекарствата.

— Не мисля, че съм им казал нещо.

— И аз смятам така — кимна Грифин. Ако им беше казал, вече щяха да са заловили и убили Джон. Но Ранди Ръсел можеше вече да го е елиминирала. — Ще те изведа от тук, Марти. А ти ще ме заведеш при Джон.

— Не съм сигурен, че знам къде е — отбеляза с тъжно лице Марти.

Грифин изруга.

— Почакай! Добре, помисли. Къде би могъл да е? Трябва да си определил някакво място за среща. Ти си гений. Гениите винаги обмислят всички подробности.

— Как ме откри? — внезапно стана подозрителен Марти. Никога не бе харесвал Бил. Беше устат и всезнайко, докато в очите на Марти — поне в училище — в най-добрия случай бе малко над средното ниво. Освен това му бе съперник за вниманието на Джон. Притисна се до стената. — Ти може да си един от тях.

— Аз съм един от тях. Джон вече го знае. Но той е в много по-голяма опасност, отколкото си мисли, а аз не искам да го убият. Трябва да му помогна.

Марти също искаше да помогне на Смит, а това означаваше, че трябва да се довери на Грифин. Но можеше ли? Сигурен ли бе?

— Виж, ще те измъкна оттук. Тогава ти ще ми повярваш и ще кажеш къде трябва да се срещнеш с Джон. Тръгваме заедно.

Марти вдигна глава. Погледът му стана проницателен и аналитичен. Всичко беше от просто по-просто, реши той. Ако прецени, че Бил е ненадежден, щеше да излъже.

— Добре — промълви накрая.

— Тогава да тръгваме.

— Не мога, прикован съм към стената — Марти унило показа ръцете и десния си крак. Краищата на тънки, но здрави вериги бяха закрепени за халки в стената, а ключалките не изглеждаха от лесните.

— Трябваше да се сетя, щом не са оставили никой да те охранява пред вратата.

— Неприятно е — отбеляза Марти.

— Обзалагам се, че е така. — Грифин отново извади инструментите си и бързо го освободи.

Докато Марти търкаше китките и глезена си, Бил свирна на добермана. Кучето дотърча с вдигната муцуна.

— Приятел — каза Грифин, като докосна Марти. — Добър. Защитавай.

С удивително спокойствие обичайно нервният Марти протегна крака от кушетката и седна, а огромното животно подуши дрехите, ръцете и краката му. Щом то отстъпи, Марти попита:

— Имали си име?

— Самсон.

— Подхожда му — реши Марти. — Сигурно ти е добър приятел.

— Такъв си е. Наблюдавай — заповяда Бил.

Самсон изскочи навън, огледа се на всички посоки и зави към стълбището.

— Хайде — поведе Бил.

Грифин подкрепяше Марти, докато излизаха от стаята, но след това той го отблъсна. Двамата почти тичешком се изкачиха по стълбите, прекосиха пустия коридор и излязоха от задната врата, където беше паркирана колата на бившия агент. Мозъкът на Марти работеше на пълни обороти. Изпитваше смесени чувства към Бил, но все пак той го бе измъкнал от ужасната тъмница. Когато Грифин се спря на прага, Марти го хвана за ръката.

— Виж, движеща се сянка! — посочи към малкия страничен прозорец.

Доберманът протегна напред глава. Грифин махна на кучето да спре. Същевременно притисна Марти надолу.

— Просто един от охраната. След три минути ще завърши обиколката си — забързано му прошепна той. — След това тръгваме, нали?

— Не е необходимо да искаш позволението ми — сопна се Марти. Определено се чувстваше по-добре.

Грифин повдигна вежда. Погледна през прозореца и кимна към Целербах.

— Да тръгваме.

Бил го задърпа напред. Кучето се втурна покрай тях към джипа. Грифин отвори вратата и доберманът се настани в колата. Застана зад волана, а Марти зае седалката до него. Запали мотора и заповяда:

— Легни долу.

През последните дни животът му бе изпълнен с толкова преживелици, че Марти вече не спореше, когато някои по-добре запознат с бездънния свят на насилието му кажеш да направи това или онова. Сви се на пода. Самсон гордо се настани на седалката. Марти протегна ръка към него и когато кучето завря нос в нея, го потупа по влажната муцуна.

— Добро куче!

Грифин караше бързо. Друг пазач му махна с ръка, когато напускаше двора, и той го поздрави в отговор. Минаха по-малко от двайсет минути, откакто се бе върнал, и се надяваше да са забравили предишното му заминаване. Сега насочи вниманието си към следващата си цел. Да открие Джон, преди Ранди Ръсел да го убие.

— Добре, вече сме вън от опасност. Сега накъде?

— В Сиракуза. Ще ти кажа останалото, като стигнем.

— Трябва да летим, там ще наемем кола — реши Грифин.

Но в бързината бе забравил за третия пазач, скрит в гората. Мъжът изгледа изчезващото по пътя чероки и тихо каза по клетъчния телефон:

— Мистър Тремон? Той захапа въдицата. Измъкна онзи Целербах и запрашиха с колата. Да, сър. Вече инсталирахме проследяващото устройство. Летището е подсигурено, а друга група го чака на междуградския път.