Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (3)

Глава 2

12 октомври, неделя, 9:57 ч.

Форт Детрик, щата Мериленд

 

Намиращ се във Фредерик — малко градче, потънало в зеленината на Западен Мериленд, форт Детрик приютяваше Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести ААМИИЗИБ, наричан още Института. Преди години той беше като магнит за безбройните протестни акции, когато през шейсетте представляваше правителствено предприятие за производство и разработка на биологични и химически оръжия. През 1969 година президентът Никсън нареди прекратяването на програмите и учреждението изчезна от светлината на прожекторите, превръщайки се в център за наука и лечение.

След това дойде 1989 г. В карантинната камера за примати в Рестън, Вирджиния, няколко маймуни се заразиха и умряха от изключително заразния вирус ебола. Лекарите от ААМИИЗИБ — цивилни и военни — бяха призвани да предотвратят възникването на трагична епидемия сред местните жители. Те постигнаха нещо повече. Успяха да докажат, че вирусът в Рестън от генетична гледна точка е с милиметър по-различен от смъртоносната заирска и суданска ебола. Ала по-важното бе, че се оказа напълно безвреден за хората. Вълнуващото откритие изстреля Института към върховете на общественото одобрение. Форт Детрик отново стана център на внимание за нацията, но този път като най-развития в Съединените щати научно-медицински център.

Д-р София Ръсел си припомняше тази история на падение и възход, докато очакваше в кабинета си телефонното обаждане от човек, който би могъл да й даде необходимите отговори, за да се предотврати експлозията на една нова сериозна епидемия. Тя бе професор по клетъчна и молекулярна биология — водещото колело на световната здравна машина, пусната в действие от смъртта на майор Кейт Андерсън.

В ААМИИЗИБ бе от четири години и подобно на учените от 1989 г. бе изправена пред неотложната задача да изолира нов, неизвестен досега вирус. За съжаление заедно със сътрудниците си се намираха в далеч по-сложна ситуация. Вирусът бе фатален за хората. Жертвите бяха три — армейски майор и двама цивилни. Смъртта и на тримата бе настъпила в един и същи ден с разлика от няколко часа. Бяха починали от внезапно развил се синдром на остро респираторно увреждане СОРУ. Не съвпадението във времето, не и самият синдром приковаха вниманието на ААМИИЗИБ — милиони хора от целия свят загиваха всяка година от синдрома на острото респираторно увреждане. Но това не се случваше с млади, здрави хора, без дълга история на болестта, без многогодишни респираторни проблеми или други болестотворни фактори. Не и придружен с главоболие и огромни кръвоизливи в гръдната кухина.

И в трите случая жертвите бяха умрели с идентични симптоми, по едно и също време в различни части на страната — майорът в Калифорния, едно младо момиче в Джорджия и един бездомник от Масачузетс. Директорът на ААМИИЗИБ, бригаден генерал Калвин Кайлбургер, отказа да обяви извънредно положение за целия свят въз основа само на три случая, за които разбира едва вчера. Мразеше да предизвиква излишна паника и се боеше да не го сметнат за параноик. А и никак не искаше да дели лаврите от евентуалния успех с другите лаборатории, особено с най-големия им конкурент — Центъра за Контрол върху Болестите ЦКБ в Атланта.

В същото време напрежението в Института нарастваше, а София и нейният екип трескаво работеха. Тя бе получила първите кръвни проби в събота, някъде към три сутринта и незабавно се втурна към лабораторията, за да проведе тестове. ААМИИЗИБ бе най-добрата „гореща“ лаборатория — термин, използван за лабораториите, в които съществува четвърто ниво на биологична защита. В малката кабина за преобличане София свали дрехите си, часовника и пръстена, който Смит й подари, когато се съгласи да се омъжи за него. Спря се за секунда, колкото да се усмихне на халката и да си помисли за Джон. Привлекателното му лице се появи пред очите й — почти индиански черти, но с наситено сини очи. Точно те я заинтригуваха в началото — представяше си колко ще е забавно да потъне в тях. Бе поразена от въздушната му походка — като на животно в джунглата, което не би понесло ограничения или дом. Обичаше начина, по който я любеше — огъня и възбудата. Всъщност тя просто невъобразимо и страстно го обичаше. Съжаляваше, че й се наложи да прекъсне телефонния им разговор, за да се втурне насам.

„— Мили, трябва да тръгвам. От лабораторията са обявили тревога.

— По това време? Не могат ли да почакат до сутринта? Нуждаеш се от почивка.

Тя се засмя.

— Ти ме събуди. Почивах си, всъщност спях, когато ми звънна.

— Знаех, че ти се говори с мен.

— Така е. Искам да си говоря с теб ден и нощ. Липсваш ми през цялото време, откакто си в Лондон. Радвам се, че ме събуди, за да мога да ти го кажа.

Беше негов ред да се засмее.

— И аз те обичам, скъпа.“

Стаята за преобличане — всъщност един миниатюрен космически шлюз — се изпълни с въздишката й. Затвори очи, опитвайки се да изгони образа му от съзнанието си. Имаше работа.

Бързо се облече в зелената стерилна престилка. Боса, с усилие отвори вратата към биозащитното ниво две на лабораторията. В него се поддържаше по-ниско налягане, за да не се разнесат евентуални болестотворни агенти. След като премина през сух душ, обу приготвените чисти бели чорапи. В ниво три сложи на ръцете си латексовите хирургически ръкавици и ги прилепи към ръкавите на престилката. Извърши същата процедура и с чорапите. Когато приключи, облече приличащото на яркосин скафандър биозащитно облекло. Внимателно провери херметическия си костюм за дупки и сложи гъвкавия пластичен шлем на главата си. След като всички закопчалки и ципове бяха запечатани, извади и прикрепи към себе си един яркожълт въздушен шланг. С тихо свистене въздухът изпълни масивния й костюм. Почти приключила, откачи шланга и тръгна по металната пътека към стоманената врата на шлюза към ниво четири.

Отвори я и се озова в ниво четири — горещата зона.

Тук бе невъзможно да се бърза. Единственото средство за оцеляване бе ефективността на движенията. Колкото по-рационална бе, толкова по-бързо щеше да се измъкне оттук. Затова вместо да се наведе и да се бори с тежките защитни обувки пред нея, тя експертно изви глезена си под необходимия ъгъл и с лекота го плъзна в първата обувка. Скъпейки движенията си, повтори операцията с другата.

Забърза се към лабораторията, доколкото това бе възможно в притискащата я към земята броня. Там извади от фризера пробите от кръвта и тъканите и се зае да изолира вируса.

През следващите двадесет и шест часа забрави за храна и сън. Живееше в лабораторията и продължаваше да изследва вируса под електронния микроскоп. За нейна изненада трябваше да отхвърлят роднинството му с еболата, марбурга или с който и да е друг филовирус. Имаше обичайната сферична форма. В първия момент самата тя помисли, че може би е някакъв хантавирус, подобен на онзи, убил атлетите през 1993 г. в Навахо. ААМИИЗИБ беше експерт по хантавирусите. Една от неговите легенди — Карл Джонсън бе първият, който ги бе изолирал и идентифицирал през 1970 г.

Обзета от тази мисъл, София използва принципа на имунното блокиране, за да сравни непознатия патоген с пробите, получени от различни хантавируси из целия свят и съхранявани в ААМИИЗИБ. Той не реагира на нито едно от генерираните антитела. Учудена, тя предизвика полимеразна верижна реакция, за да разкрие поне част от ДНК-веригата му. Не приличаше на нито един познат хантавирус, но за всеки случай записа генетичната картина за по-нататъшни дискусии. Това бе от моментите, когато най-силно желаеше Джон да е близо до нея.

Ядосана, че не е открила задоволителен отговор на загадката, тя си наложи да напусне лабораторията. Екипът й отдавна се беше оттеглил да почива. Затова й се наложи сама да премине през уморителната дезинфекционна процедура, сваляйки един след друг слоевете от защитното си облекло.

След четиричасова неспокойна дрямка — напълно достатъчна, реши твърдо тя — отново бе в кабинета си, за да прегледа записките по време на изследванията. Когато останалите от екипа се събудиха, веднага ги изпрати обратно по лабораториите.

Главата я болеше и чувстваше сухота в гърлото. Взе си бутилка минерална вода от малкия хладилник и се върна на бюрото. На стената висяха три фотографии. Отпи и се облегна назад, загледана в тях. На едната бяха двамата с Джон по бански в Барбадос. Колко хубава бе тяхната първа и единствена ваканция. От втората я гледаше Джон във военната униформа, когато го повишаваха в полковник-лейтенант. Последната снимка бе на един много по-млад капитан с черна коса и пронизващи сини очи, с покрито от прах лице някъде из иракската пустиня.

Почувства се страшно самотна и протегна ръка към телефона, за да му се обади в Лондон, но се спря. Генералът го беше изпратил в Англия, а според него всичко трябваше да се извършва като по книга. Нито ден по-рано, нито ден по-късно. След това се досети, че той може би е вече на път, но тя няма да си е в къщи, за да го посрещне. С усилие потисна разочарованието си.

София се бе посветила на науката, но някак си я бе споходил невероятен късмет. Не бе предполагала, че някога ще се омъжи. Да се влюби, може би да. Но да се омъжи? Не. Малко мъже биха пожелали жена, обсебена от работата си. Но Джон я разбираше. Всъщност даже го вълнуваше фактът, че тя може да дискутира с него видяното през електронния микроскоп. От своя страна тя се възхищаваше на неутолимата му любознателност. Като деца на игралната площадка те откриха един в друг идеалните партньори — подхождащи си не само професионално, но и по темперамент. И двамата бяха целеустремени, чувствителни и обичащи живота. Тя никога не си бе представяла такова щастие и затова трябваше да е благодарна на Джон.

Нетърпеливо махна с глава и се обърна към компютъра си, за да прегледа записките. Не откри нищо важно.

И все пак, когато започнаха да пристигат още данни за генетичната верига на вируса, у нея се породи странно чувство.

Беше виждала този вирус — или някой много приличащ на него.

Напрегна мисълта си. Зарови се в спомени. Не се сещаше за нищо. Накрая прочете доклада на един от членовете на екипа, който предположи, че вирусът може да е свързан с Мачупо — една от първите кръвоизливни трески, открити също от Карл Джонсън.

Африка не й говореше нищо. Но Боливия…?

Перу!

Пътуването й като студентка по антропология и…

Виктор Тремон!

Да, това беше името. Биолог, тръгнал на пътешествие из Перу, за да събира растения и всякакви боклуци за потенциални лекарства… за коя компания? Някаква фармацевтична компания… Бланчард!

Тя се обърна отново към компютъра, влезе в Интернет и потърси информация за Бланчард. Почти веднага откри седалището й — Лонг Лейк, щата Ню Йорк. В момента Виктор Тремон бе изпълнителен директор на компанията. Протегна се към телефона и набра номера.

Беше неделя сутрин, но големите компании често оставяха телефонните си линии отворени в случай на важни обаждания. Бланчард беше една от тях. От другата страна се чу мъжки глас и София попита за Тремон. Гласът й каза да изчака. Тя барабанеше нервно по бюрото, опитвайки се да успокои раздразненото си нетърпение.

Накрая прещракванията в слушалката бяха прекъснати от друг мъжки глас.

— Мога ли да ви попитам за името и какво желаете от мистър Тремон?

— София Ръсел. Кажете му, че е свързано с едно пътуване в Перу, където се запознахме.

— Моля изчакайте. — Последва тишина, а след това: — Мистър Тремон ще говори с вас.

Още една минута тишина, след това…

— Мисис… Ръсел — очевидно се консултираше за името й, — с какво мога да ви бъда полезен? — Гласът му бе нисък и любезен, но заповеднически. Човекът явно бе свикнал да командва.

— Всъщност вече съм д-р Ръсел — каза тя меко. — Не си ли спомняте името ми, д-р Тремон?

— Страхувам се, че не, но вие споменахте Перу. Спомням си пътуването, беше преди дванайсет или тринайсет години, нали не бъркам? — Той вече разбираше за какво го търсят, но не се издаваше в случай, че тя си търсеше работа или се шегуваше.

— Тринайсет, много добре си спомням. Интересувам се от времето, когато сте били край река Караибо. Присъствах там с група студенти антрополози от университета в Сиракуза. Вие събирахте потенциални медицински материали. Обадих се за да ви попитам за един вирус, който открихте в онези изолирани племена, които останалите туземци наричаха народа на маймунската кръв.

В големия офис от другата страна на линията Виктор Тремон почувства студената хватка на страха. С усилие на волята го преодоля. Обърна се и се вгледа в езерото, блестящо като живак под лъчите на утринното слънце. Раздразнен, че е успяла да го изненада с подобни опасни спомени, обърна гръб на природата. Гласът му си оставаше приятелски.

— Сега си спомням за вас. Настойчивата млада русокоса лейди, отдадена на науката. Чудех се дали сте станали антрополог.

— Не, защитих докторат по клетъчна и молекулярна биология. Затова се нуждая от помощта ви. Работя в армейския институт за заразни болести във форт Детрик. Попаднахме на вирус, който много прилича на открития от вас в Перу — неизвестен вид, предизвикващ главоболие, треска, нещо като пневмония. След това прераства в синдром на остро респираторно увреждане и убива за часове напълно здрави хора. Води до обилен кръвоизлив в областта на белите дробове. Всичко това не ви ли говори нещо, д-р Тремон?

— Наричайте ме Виктор. Сега си спомням, че първото ви име беше Сюзън… Сали… нещо подобно.

— София.

— Да, разбира се, София Ръсел. Форт Детрик… — каза той, сякаш си записваше. — Радвам се, че продължавате да се занимавате с наука. Понякога и на мен ми се иска да бях останал в лабораторията, вместо да кисна в офиса. Е, това беше толкова отдавна — в слушалката се чу престорен смях.

— Спомняте ли си за вируса?

— Не. Не си спомням. Скоро след Перу се прехвърлих в областта на продажбите и мениджмънта, сигурно, затова случаят се изплъзва от паметта ми. Но доколкото разбирам от молекулярна биология, навярно грешите. Сигурно си мислите за цяла серия различни вируси, които сме разглеждали. По време на пътуването не изпитвахме недостиг на нови агенти, това поне си спомням много добре.

Ядосана, тя силно притисна слушалката към ухото си.

— Не, уверена съм, че ставаше дума за един отделен вирус, който открихте при изследванията си върху народа на маймунската кръв. Тогава не обърнах голямо внимание. Но по това време не предполагах, че ще се занимавам с молекулярна биология. Все пак вирусът беше толкова странен, че веднага ми направи впечатление.

— Народът на маймунската кръв? Колко дивашко. Сигурен съм, че щях да запомня племе с такова колоритно име.

Неспокойството изпълни гласа й.

— Слушайте, д-р Тремон, това е от критична важност. Вече имаме три жертви на смъртоносен вирус, който ми напомня открития от вас в Перу. Туземците имаха лек, който действаше в почти осемдесет процента от случаите. Те пиеха кръвта на някакъв вид маймуни. Доколкото си спомням, това най-много ви беше удивило.

— Подобна история би ме удивила и сега — съгласи се Тремон. Паметта й го изваждаше от равновесие. — Примитивни индианци с лекарство срещу смъртоносен вирус? За съжаление нищо не знам по въпроса. Ако е както го описвате, би било невъзможно да го забравя. Какво казват колегите ви? Може би някой също е работил в Перу?

София въздъхна.

— Исках първо да се посъветвам с вас. Много пъти сме се сблъсквали с фалшиви тревоги, а наистина Перу беше твърде отдавна… Е, ако действително не си спомняте… — гласът й трепна, чувстваше огромно разочарование. — Убедена съм, че имаше такъв вирус. Ще се обадя в Перу. Може би там пазят някакви доклади за необичайните лекове на индианците.

— Може и да не е необходимо. Пазя дневниците от своите пътешествия. Бележки за растенията и евентуалната им фармацевтична полза. Може да съм отбелязал нещо за вируса.

София подскочи при това предложение.

— Ще съм ви много признателна, ако ги прегледате. Веднага.

— Охо — Тремон топло се засмя. Тя беше в ръцете му. — Тетрадките са някъде в дома ми. Може би на тавана. Може би в мазето. Ще ги потърся и ще ви се обадя утре.

— Задължена съм ви, Виктор. Може би не само аз, а и целият свят. Нека това да е първата ви работа утре. Нямате представа колко сериозно е положението. — Тя му даде телефонния си номер.

— О, мисля, че ви разбирам — увери я той. — До утре сутрин най-късно.

Отново се обърна към искрящото езеро и планините зад него, които неочаквано му се сториха по-близо и застрашително надвесени. Стана и отиде до прозореца. Беше висок, добре сложен мъж с изразително лице, с което природата си бе изиграла една от любимите си шеги: от невзрачен младеж с прекалено голям нос и щръкнали уши, той се бе превърнал в добре изглеждащ привлекателен мъж. Сега караше петдесетте и чертите му бяха придобили аристократичен вид. Бронзовата кожа и металносивата коса привличаха вниманието където и да се появеше. Но Тремон великолепно разбираше, че не красотата му впечатляваше хората, а изключителното му самочувствие. Всяка частица от него излъчваше сила и по-неуверените хора намираха това за заплашително.

Въпреки даденото обещание, не тръгна към усамотения си дом. Стоеше вгледан в планините и се бореше с яда и раздразнението.

София Ръсел. О, боже, София Ръсел. Кой можеше да си го помисли? Той дори не успя веднага да разпознае името й. Изобщо не си спомняше имената на студентите в тази маловажна група младежи. Беше убеден, че никой не помни неговото. Явно подробностите имаха значение за нея. Тръсна ядосано глава. На практика тя не представляваше проблем. Само досадна пречка. И все пак трябваше да се занимае с нея. Тремон отключи тайното чекмедже на бюрото си, извади оттам клетъчен телефон и набра номер.

Отговори му лишен от емоции глас с лек акцент.

— Да?

— Трябва да говоря с теб — заповяда Виктор Тремон.

— В моя офис. След десет минути.

После затвори, върна телефона в чекмеджето и го заключи. Взе слушалката на нормалния апарат.

— Мюриъл? Свържи ме с генерал Каспър във Вашингтон.