Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (41)

Глава 40

10:32 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

 

Марти въртеше глава и зяпаше стаята. Прозорци липсваха, миришеше на влага и единствената мебел бе малката койка. Концентрира се да я види ясно. Привързан с тънко, но здраво въже към някакво кресло, главата му се носеше сред бляскави облаци, сред магическата светлина на абсолютното познание. Обожаваше това чувство, че се рее над останалите, а тежкото му тяло ставаше толкова леко, сякаш направено от пара. Част от него съзнаваше, че е прекарал прекалено дълго време без медикаменти, но останалата част от съществото му не се интересуваше от тази подробност.

— Трябва да осъзнаете, че всичко това е абсолютно смешно и не подхожда на възрастта ви — Марти беше раздразнен. — Игра на стражари и апаши! Уверявам ви, че имам много по-важни неща за вършене, вместо да седя тук и да отговарям на тъпите ви въпроси. Настоявам незабавно да ме върнете в аптеката.

Гласът му бе твърд, даже арогантен. Вързан на стола в Мазето на вилата на Тремон, той се държеше надменно и заповедно. Тези хора нямаше да го уплашат! С кого си мислят, че си имат работа? Тези идиоти, чакали и безмозъчни дрипльовци скоро щяха да разберат колко е неразумно дори опасно да се опитват да му се противопоставят.

— Не си играем игрички, мистър Целербах — студено му отвърна Надал ал Хасан. — Ще узнаем къде е полковник Смит, при това още сега.

— Никой не ще узнае къде е полковник Смит! Светът не може да го побере! Нито мен! Ние прелитаме през различни времена и неизследвани вселени. Вашият смешен свят не притежава достатъчно гравитация, за да ни прикове към себе си. Ние сме безкрайни! Безкрайни! — Марти премигна към арабина. — О, боже, лицето ви! Колко ужасно! Дребна шарка, ако ми позволите да предположа. Късметлия сте, щом сте оцелели. Знаете ли колко хора са загинали през вековете от тази смъртоносна напаст? Колко време и жертви е струвало на света да я изкорени? Все още има две-три епруветки от нея във фризерите. Защо…

Марти се намести, сякаш седеше в удобно плюшено кресло пред студенти и им разказваше историята на вирусологичните болести.

— Сега светът е обхванат от нова епидемия от непознат вирус. Джон ми обясни, че е смъртоносен. Каза, че според него някой го използва, за да убива хора. Можете ли да си представите?

— Какво друго ви каза Джон за вируса?

— О, много неща. Той е учен, нали знаете?

— Вероятно знае у кого е? Какво планират да направят с него?

— Е, мога да ви уверя, че… — Спря и очите му се присвиха. — А, опитвате се да ме подхлъзнете? Мен?! Глупаци, не можете да се мерите със сър Пърсивал! Няма да говоря повече! — стисна здраво зъби.

Вбесен, Ал Хасан измърмори някакво арабско проклятие и замахна с ръка. Виктор Тремон го възпря.

— Не. Не още. Лекарството, което търсеше в аптеката, когато го спипа Мадукс, се нарича мидерал — ново поколение стимуланти на централната нервна система. Доколкото разбрахме от неговия лекар, страда от някакъв вид аутизъм. По поведението му съдя, че е останал без лекарства и сега е ирационален.

— Тогава нищо ли няма да разберем за местонахождението на Смит? — попита Ал Хасан.

— Напротив. Дай му мидерал. След двайсет минути ще е спокоен и ще се изправи пред реалността. Ако наистина има Асперегеров синдром, би трябвало да е изключително интелигентен. Мидералът обаче ще го ограничи, леко ще оглупее. В същото време ще разбере, че е в опасност. Тогава ще можем да измъкнем всичко, от което се нуждаем.

Марти звучно запя. Почти не забеляза кога Ал Хасан отвърза едната му ръка и сложи в нея хапче и чаша вода. Спря се за момент, колкото да преглътне лекарството, и отново запя, докато го завързваха.

Виктор Тремон и Ал Хасан внимателно наблюдаваха как шумната песен затихва, арогантната поза изчезва, а горящите очи помръкват.

— Мисля, че вече можеш да го разпиташ — реши Тремон.

Ал Хасан се озъби във вълча усмивка и се завъртя към Марти.

— Да започнем от самото начало, а мистър Целербах?

Марти погледна арабина. Сви се на стола. Мъжът беше прекалено близо и изглеждаше зъл. Вторият човек стоеше от другата му страна. Бяха близо и заплашителни. Марти можеше да ги помирише. Непознати. Едва дишаше. Искаше му се да ги накара да се махнат. Да го оставят сам.

— Къде е приятелят ти Смит?

— Иирррак? — смотолеви Марти.

— Добре. Бил е в Ирак. В момента е в Щатите. Къде ще отиде сега?

Марти премигна, когато те нетърпеливо се наведоха още повече към него. Спомни си, че остави съобщение за Джон в Интернет. Може би вече го е прочел и се е отправил към караваната. Горещо се надяваше да е така. Зъбите му скръцнаха. Не! Няма да им каже.

— Нннезнам!

Арабинът отново изруга на арабски и замахна. Марти изкрещя от страх, главата го заболя, погледа му се замъгли и утихна след удара.

— По дяволите! — ядно удари стената с юмрук Виктор Тремон. — Изпадна в безсъзнание.

— Не съм го ударил силно — оправда се Надал.

— Ще трябва да го изчакаме да се свести — намръщи се с отвращение Тремон. — Тогава ще опитаме нещо без физическа сила.

— Има си начини.

— Но с него ще бъде истинско изкуство да не го убием. Видя ли колко лесно се възбужда?

Ядосани, стояха и гледаха Марти. Главата му безжизнено бе клюмнала напред, а тялото се държеше само от въжето.

— Или… — Тремон отново се усмихна. Спря се, докато острият му ум разработи новата идея. — Имам много по-добър начин да изтръгнем всичко, от което се нуждаем. О, много по-добър.

* * *

10:35 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

 

Питър Хауел свали якето и отдолу се показа екипировката му на командос. Опипа с поглед вътрешността на изранената от куршуми хай-тек каравана. По лицето му пробяга лека тъга, но бързо се смени с пълна концентрация.

— Какво се случи с Марти? — Джон гледаше гърба на англичанина, който се бе заел да проверява уредите пред шофьорското място. — Знаеш ли къде са го отвели?

— Забелязах ги до една аптека на няколко преки оттук. Бяха трима — жилавото тяло на Питър пращеше от енергия. Върна се в помещението. — Същият водач, онзи нисък, набит тип, когото забелязахме при засадата край черния път в Сиера.

— Това означава, че е в ръцете на хората с вируса.

— Така е. — Лицето на Смит се изкриви. — Горкият Марти.

— Ще проговори ли? — попита Ранди.

— Ако го е направил, щяха вече да са тук — заяви Питър.

— Но рано или късно ще пропее, нали?

— Не е от твърдите — Джон им описа синдрома на Аспергер.

— Малкото копеленце е много по-твърдо и по-умно, отколкото някой може да си представи — обади се Питър. Ще намери начин да не ни изпее.

— Но не задълго. Никой не би издържал. Трябва да го измъкнем.

— Знаем ли къде може да са го отвели — попита Ранди.

Питър поклати със съжаление глава.

— Лошото е, че се движех пеш и нямаше как да проследя колата, в която го вмъкнаха.

— Как разбра къде да го откриеш? — полюбопитства Джон.

— Открих караваната по съобщението преди около час.

Питър им разказа как като тях попаднал на празната кола. Но в компютъра забелязал фалшиви лекарски рецепти за медикаментите на Марти. — Когато се разделихме, лекарствата му бяха почти на привършване.

Накрая им описа и престрелката в парка.

— Как мислиш, че са ви открили? — попита Джон.

— Сега съм убеден, че са ни проследили още от форт Детрик и просто са подбирали най-удобния момент за атака. Тогава бях сигурен, че съм се освободил от евентуална опашка, но явно са много добри. — Погледът му са спря върху дупките по картите на стената, после тръсна глава.

— Потърсих най-близките аптеки. Стигнах до третата, точно в момента, когато Марти излизаше, а типовете се нахвърлиха отгоре му.

— По колата личеше ли кои са?

— Страхувам се, че не.

— Значи единственият начин да го намерим е да намерим тях.

— Точно така. Сериозен проблем. Може би разполагам с решение, но първо ме осведоми за събитията в Ирак.

Смит накратко разказа най-важното от разследването си в Багдад, преди нападението на Републиканската гвардия в магазина за гуми. Англичанинът разтегли устни в широка усмивка, а бръчките му весело трепнаха. Огледа от горе до долу одобрително Ранди.

— ЦРУ повишава качеството на агентите си, мис. Вие сте добре дошла промяна сред намусените гибони, облечени в триредни сака. Е, не забравяйте, това е само мнение на един стар бърборко.

— Благодаря. И вие не сте за изхвърляне — отвърна на усмивката му Ранди. — Бъдете сигурен, че ще лобирам за вас пред директора.

— Направете го. — Питър се обърна към Джон. — и какво се случи после?

Лицето му веднага стана делово, докато слушаше обясненията на Джон какво бе научил от д-р Махук в педиатричната болница. Смит продължи със залавянето им от багдадските полицаи, наети от хората, до които искаха да се доберат.

— Значи трима са били излекувани и в Ирак? — Питър изруга. — Дяволски експеримент! Не искам да си мисля какви пари и власт са били необходими да се извърши подобно нещо в онази затворена страна. Разбира се, пътуването ти потвърди идеята, че историята се корени във войната в Залива. — Направи пауза и продължи: — Сега е мой ред. Имам парченце информация, която отмества леко похлупака от цялата тази гадост. Мисля, че разбрах какво е открила София в доклада на Жискар от института „Принц Леополд“ в Белгия.

— Какво? — нетърпеливо попита Джон.

— Перу! Все пак е било Перу.

Питър описа практиката на София в Амазония преди дванадесет години като студентка по антропология в Сиракуза. Заради тази тънка нишка се свързал с бивш колега, живеещ в Лима, който му предоставил списък с учените, преброждали речните джунгли през същата година.

— У теб ли е списъкът? — попита Смит.

— Лисицата има ли опашка? — хитро се подсмихна Питър. — Елате, деца.

Той се приближи до кухненската маса и измъкна от джобовете на екипа си два сгънати листа хартия. Разтвори ги, запали централното осветление и тримата бързо прочетоха имената.

— Имало е много повече посетители на Амазония, през годината, но отделих само тези били там, когато там е била и София.

Четиринадесетото име накара Джон и Ранди да подскочат.

— Той е — промълви Ранди. — Виктор Тремон.

— Най-важната клечка в Бланчард Фармацевтика намръщено добави Смит. — Президентът се кани да го награди с медал, че е спасил света със серума си. Великият хуманист пришпорва компанията си да работи денонощно и да произведе достатъчно количество, но го продава само за да покрие разходите си.

— Мамка му — възкликна Питър. — Повярвай в това и после ще вземеш да повярваш, че ние, британците, сме създали империята си само за да подарим цивилизацията на невежите туземци.

— Вече знаем, че серумът е в Бланчард — намеси се Ранди, размишлявайки. — Сега разбираме, че Тремон лично е докарал вируса от Перу.

— И тъй като е учен, веднага е съзрял печалбата от серум срещу толкова смъртоносен вирус — съгласи се Джон.

— После някак си е успял да зарази няколко души по време на Пустинна буря. Трябва да е знаел, че не е много заразен и остава латентен в човешкото тяло в продължение на много години, подобно на СПИН.

— Боже господи — въздъхна Питър. — Значи е започнал експериментите си над хора още, когато не е бил сигурен, че ще успее да създаде серум, за да ги излекува, стигнели се до смъртоносния стадий. Чудовищно!

— Може би е и по-лошо. Моментът е много подходящ за възникване на епидемията. — Очите на Джон станаха леденосиви. — Някак я е предизвикал, така че да спечели от лекарството.

Шокирани, и тримата се умълчаха. Смит бе изказал общото мнение. Но това бе истината и думите увиснаха във въздуха като добре наточена брадва.

— Как? — обади се накрая Ранди.

— Не знам — призна Джон. — Трябва да проверим файловете на Бланчард. По дяволите, как бих искал Марти да е тук!

— Може би ще успея да го заместя — предложи Питър. Аз самият съм запознат с компютрите, а и по цели дни съм го гледал как използва собствените си програми.

— И аз се опитах, но той е използвал парола.

Питър се ухили.

— Знам. Типичното странно чувство за хумор на МарТи. Паролата му е „Стенли котката“.

* * *

10:58 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

 

В дълбоките кътчета на съзнанието, където се криеха оцелялото достойнство и чест, Мерсер Халдейн подозираше онова, което Тремон не признаваше. Виктор някак си бе причинил пандемията. Сега, загледан от високия прозорец на кабинета си в платформата и гигантския телевизионен екран, който монтираха за днешната церемония, той повече не можеше да мълчи. Боже господи, президентът пристигаше лично да изпрати първия товар от серума, сякаш Бланчард и Виктор бяха Майка Тереза, Ганди и Айнщайн, взети заедно.

В продължение на дни водеше смъртна битка със себе си.

Някога бе достоен мъж и се чувстваше изключително горд със своята честност. Но някъде по времето, когато изграждаше от Бланчард Фармацевтика гигант от световна класа, той осъзна, че се е изтубил. Резултатът бе, че Виктор Тремон щеше да получи медала на Свободата за най-кръвожадния акт, извършван някога на планетата.

Мерсер Халдейн не можеше да го понесе. Няма значение какво щеше да се случи с него… въпреки че положително щеше да поеме голяма част от вината… Тъй да бъде! Трябваше да спре този трагичен фарс. Някои неща са по-важни от парите и успеха. Хвана телефонната слушалка.

— Мисис Пендрагон? Моля ви, свържете ме с кабинета на началника на армейската медицинска служба във Вашингтон. Надявам се, имате номера.

— Разбира се, сър. Веднага ще ви свържа.

Мерсер Халдейн се облегна назад в очакване. Отпусна глава върху кожената облегалка и покри очи с ръце.

Връхлетя го нова вълна от съмнения. Шокиран, си припомни, че ще отиде в затвора, ще загуби семейството си, положението си, богатството. Лицето му се изкриви.

От друга страна, ако си замълчи, Виктор Тремон щеше да го засипе с купища пари.

Поклати побелялата си глава. Глупак. По-зле, сантиментален стар глупак. Какво значение имаха всички тези безлики милиони същества? Така или иначе щяха да умрат — по един или друг начин. И в повечето случаи животът им щеше да се прекъсне не по естествен път, а от болести, глад, войни, революции, земетресения, тайфуни, катастрофи или разгневени любовници. И бездруго имаше прекалено много хора особено в третия свят, чиято пренаселеност се увеличаваше в геометрична прогресия всяка година.

В резултат природата щеше да отвърне на удара, както е правила винаги — с глад, чума, война, космическа катастрофа.

Какво значение има дали Виктор ще забогатее от труповете на милиони?

Въздъхна, защото истината бе… че за него имаше значение.

Личността управлява своята съдба. Спомни си думите на един прусак. „Ценността на човешкия живот започва от готовността му да умре за своите принципи.“

Мерсер Халдейн беше възпитан да отстоява принципите си. Ала в един момент ги бе загърбил. Ако все още му беше останал минимален шанс да спаси душата си, трябваше да спре Виктор Тремон.

Вътрешно продължаваше тази борба, затворил очи и отпуснал глава върху високата облегалка. Колкото по-ожесточен ставаше конфликтът, толкова по-слаб и нещастен се чувстваше. Но накрая бе сигурен, че ще разкаже всичко на генерал Джеси Окснард. Длъжен бе! Щеше да плати всяка цена, за да е спокоен, че е действал правилно.

Когато чу да се отваря вратата, отвори очи и завъртя стола.

— Проблем ли има с връзката, мисис Пендрагон?

— Какво, нервите ли си изпусна, Мерсер?

Виктор Тремон стоеше в кабинета. Изглеждаше внушително в скъпия бизнес костюм и с лачените обувки. Гъстата металносива коса блестеше на светлината на лампата, а изразителното му лице бе смръщено. Излъчваше такова самочувствие, че командваше борда с лекотата на маестро, дирижиращ оркестър от световна класа.

Халдейн вдигна уморени очи, за да погледне бившето си протеже.

— Открих чувството си за съвест — отвърна с равен глас. — Не е твърде късно да възстановиш и твоето, Виктор. Нека да се обадя в армейската медицинска служба. Тремон се засмя.

— Мисля, Шекспир бе написал, че съвестта е лукс, който прави от нас страхливци. Грешал е. Тя прави от нас жертви, Мерсер. И губещи. А аз нямам намерение да бъда което и да е от двете. — Направи пауза и се намръщи. — Човекът е или вълк, или агне, а аз възнамерявам да обядвам.

Халдейн вдигна ръце с дланите си нагоре.

— За бога, Виктор, ние помагаме на хората. Целта ни е да облекчаваме страданието. Първо: „не прави зло“, нашият бизнес е лечението…

— Майната му — грубо го прекъсна Тремон. — Ние сме в бизнеса за пари. Печалби. Само това се брои.

Халдейн вече не се сдържаше и избухна.

— Ти си егоистичен мутант, Виктор. Вампир! Ще разкажа на Окснард всичко… Ще…

— Нищо няма да направиш — сряза го Тремон. — Никога няма да му се обадиш. Мисис Пендрагон избра печелившия отбор. — Отметна сакото си и извади от джоба си смъртоносен деветмилиметров глок. — Надал!

Старото сърце на Халдейн затуптя силно. По тялото му изби пот. Висок, обезобразен от шарка арабин влезе в кабинета. Той също държеше пистолет.

Парализиран от страх, Халдейн безмълвно местеше поглед от единия към другия.