Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (23)

Глава 22

13:47 ч.

Близо до Ли Вайнинг, Високи Сиери, Калифорния

 

От ниската покрита веранда се появи строен мъж. В ръцете си държеше автоматична карабина „Енфийлд“, английско производство. Думите му бяха отправени към Смит, но погледът му бе втренчен в Мартин Целербах.

— Не каза, че ще водиш някого със себе си, Джон. Не обичам изненадите.

— Ще се радвам да се махна — прошепна Марти.

Смит не му обърна внимание. Питър Хауел не бе като Мартин Целербах. Защитите му бяха смъртоносни и на тях трябваше да се гледа сериозно. Полковникът тихо каза на мъжа:

— Свирни на котката си, Питър и разкарай това оръжие. Познавам Марти много по-отдавна, отколкото теб и точно сега се нуждая и от двама ви.

— Но аз не го познавам — също толкова тихо отговори мъжът. — Тук е опашката на крушката, нали? Сигурен ли си, че знаеш всичко за него и е чист?

— Никой не е по-чист.

Хауел изучаваше Марти една цяла дълга минута. Бледо-сините му очи бяха студени, ясни и пронизващи като рентген. Накрая издаде един груб звук, нещо средно между изсвирване и прочистване на гърлото.

— Марш, Стенли, добро коте. Хайде, върви!

Когуарът се обърна и се запъти към задната част на бараката. От време на време обръщаше глава през рамо, сякаш се надяваше, че ще го извикат все пак да се разправи с неканените гости.

Мъжът наведе пушката.

Очите на Марти блестяха, но не изпускаха отдалечаващото се животно.

— Никога не съм чувал за дресиран когуар. Как го направи? Даже си има име. Колко чудесно! Знаеш ли, че африканските крале са тренирали леопарди за лов? А в Индия…

Хауел го прекъсна:

— По-добре да си приказваме вътре. Никога не се знае чии уши слухтят наоколо.

Пропусна ги да влязат първи. Когато Смит го доближи, англичанинът посочи към Марти и вдигна въпросително вежди. Полковникът кимна утвърдително.

Вътре колибата бе далеч по-просторна, отколкото изглеждаше отвън, и невзрачният й вид бе пълна заблуда. Намираха се в добре поддържана стая, която освен голямата каменна камина в средата нямаше нищо общо с класическото западно ранчо. Обзавеждането представляваше смесица от старомоден лукс на извънградски английски дом, кожени столове, изнесени сякаш от някой джентълменски клуб, и милитаристични сувенири от повечето войни на XX век. Стената не побираше оръжията, полковите знамена, военните снимки и няколкото огромни платна на Де Кунинг, Нюман и Ротко — без съмнение оригинали, които струваха цяло състояние.

Стаята заемаше цялата ширина на колибата, но крилото й скрито от фасадата, продължаваше далеч сред боровите дървета. На практика постройката бе във формата на буквата „L“. Първата врата, водеща зад всекидневната, се оказа кабинет с първокласен персонален компютър.

Марти изпусна радостен вик. Питър Хауел забеляза как се втурна към компютъра, забравил за всичко друго. Тихо попита:

— Какво му има?

— Синдромът на Аспергер — обясни Смит, — Той е гений, най-вече в електрониката, но не понася хора около себе си.

— В момента е без лекарства, нали?

— Тръгнахме от Вашингтон много бързо — кимна полковникът. — Ей, сега ще поговорим, почакай минутка.

Без да обели дума, Хауел се върна във всекидневната. Марти погледна Джон осъдително.

— Защо не спомена, че има генератор?

— Когуарът го изкара от главата ми.

Марти кимна с разбиране.

— Стан — котката е планински лъв. Знаеш ли, че в Китай са дресирани сибирски тигри, за да…

— Хайде за това по-късно. — Смит не бе толкова убеден в безопасността им, колкото уверяваше Марти. — Можеш ли отново да се опиташ да разбереш дали София се е обаждала или е била търсена по телефона? Както и да локализираш Бил Грифин?

— Точно това възнамерявам да правя. Трябва само да се включа към собствения си компютър и софтуер. Ако оборудването на приятеля ти не е толкова примитивно, колкото местоживеенето му, ще съм готов след минута.

— Никой не може да се справи по-добре от теб — Смит го потупа по рамото и отстъпи, наблюдавайки как приятелят му се потапя в собствения си компютърен свят.

Марти си мърмореше.

— Как може тази мижава машина да има такава мощ? Добре, де. Това е само началото.

Смит се върна в гостната и завари Пигър Хауел пред огнището. Чистеше черен автомат. Зад него огънят хвърляше оранжеви езици. Гледката бе домошарска, като се изключи оръжието в ръцете на англичанина.

Хауел заговори, без да вдигне поглед.

— Вземи си стол. Онзи със старата кожа е много удобен. Купих го от любимия си клуб, когато у дома станах неудобен и реших, че ще е по-мъдро да се скатая някъде, където не ме познават и мога да си пазя гърба.

Хауел беше под метър и седемдесет, извънредно слаб, но жилав. Носеше обичайната си синьозелена риза и армейски панталони в цвят каки, напъхани в черни войнишки ботуши. Кожата на издълженото му лице беше обрулена от вятъра и слънцето. Имаше остър, но непроницаем поглед. Гъстата му някога черна коса беше изцяло посивяла.

— Разкажи ми за твоя приятел Марти.

Джон Смит потъна в креслото и го осведоми как са живели заедно с Марти, трудното му детство и откриването на Аспергеровия синдром.

— Това промени всичко. Лекарствата го дариха с независимост. С тях изкара курсовете и те му позволиха да се справи с черната работа, необходима за два доктората. Когато е натъпкан с тях, е в състояние да върши отегчителните действия, нужни за собственото му оцеляване. Сменя крушки, пишка в тоалетната и готви. Разбира се, има много пари и може да наеме прислужници, но непознатите го нервират. Така и така трябва да взема хапчетата, защо тогава да не се грижи сам за себе си.

— Не го обвинявам. Каза, че действието на лекарствата отминава?

— Да. Можеш да го разбереш — започва да говори с удивителни знаци, след всяко изречение. Дрънка, обяснява, почти не спи и побърква всички наоколо. Ако остане твърде дълго без хапове, потъва в някаква вълшебна страна, излиза извън всякакъв контрол и става опасен за себе си и за околните.

— Съжалявам за младия ти приятел. Не ме разбирай погрешно.

— Не си прав. На Марти му е жал за теб. Както и за мен. Всъщност го прави, защото никога няма да научим това, което знае той. Ние не можем да концептуализираме онова, което той разбира. Чиста загуба е, че се е концентрирал само върху компютрите, въпреки че, доколкото знам, експерти от цял свят се консултират с него. Обаче никога лично — само по и-мейл.

Хауер продължи да чисти оръжието си — „Хеклер и Кох MP5“. Изглеждаше толкова смъртоносно, колкото си бе всъщност.

— Но след като е механичен и бавен с лекарства, ако е без тях, как успява да свърши нещо изобщо?

— Това е трикът. Научил се е да живее известно време без хапове и да работи, но без да преминава границата. Прекарва по няколко часа в денонощието в това междинно състояние и тогава е в рая. Новите идеи му идват една след друга. Остроумен, вдъхновен и непобедим.

— Непобедим при компютрите, а? Е, това все пак е нещо — очите на Хауел само за миг проблеснаха, но той продължи да си чисти невъзмутимо оръжието — изборът на британските специални десантни части.

— Винаги ли си чистиш оръжието, когато имаш гости?

— Смит притвори очи, уморен от дългото шофиране.

— Чел ли си Артър Конан Дойл? — изсумтя в отговор Хауел. — „Бялата команда“? Чудесна книга. Като момче ми харесваше много повече от Шерлок Холмс. Странно, там има един стар стрелец — Черния Саймън. Една сутрин героят го пита защо винаги си остри меча, когато отрядът не очаква сражение. Черния Саймън му отвръща, че преди битките при Поатие и Креси^[1] е сънувал червена крава. Същият сън го споходил и тази нощ. Така че се подготвял. Естествено, както предсказал, по-късно през деня испанците ги нападнали.

Смит се засмя и отвори очи.

— Означава ли, че щом се появя, се подготвяш за неприятности?

— Така е.

— Както винаги. Нуждая се от помощ и вероятно ще бъде опасно.

— За какво друго може да ти притрябва една дива патица и пустинен плъх?

Смит го бе срещнал за пръв път в скуката на Пустинен щит, когато в болницата прекарваха дълги дни в подготовка и очакване на военните действия. Тогава се появи Питър Хауел. През нощта, сякаш изникнал като призрак от мрака и пясъка. Имаше треска и беше обезводнен. Някои лекари се кълняха, че чули хеликоптер или малка наземна машина, която го е докарала до лагера. Как се бе добрал до тях или кой му бе помогнал си остана загадка.

Смит моментално разбра, че непознатият пациент в окъсан британски пустинен камуфлаж без пагони и каквато и да е идентификация е ухапан от отровна змия. Спаси живота му чрез незабавно лечение. През следващите дни, докато Питър се оправяше, те се опознаха и спечелиха взаимното си уважението. Едва тогава Смит научи името му и разбра, че е бил дълбоко в Ирак на някаква неназована мисия. Това бе всичко, което Питър бе признал. Очевидно бе твърде стар, за да е обикновен парашутист от десантните части. Историята си имаше и продължение, но минаха години, преди Смит да проумее нещо от нея и тя все още си оставаше мъглява.

Казано накратко, Питър бе от ония ненаситни и необуздани британци, които през последните два века си пъхаха носа във всеки конфликт по света, бил той голям или малък, от едната или другата страна. Образован в Кеймбридж и Сандхърст^[2], лингвист и пътешественик, той се бе включил към Специалните въздушно-десантни сили още по време на войната във Виетнам. Когато битките затихнали, се записал доброволец към МИ-6 и военното разузнаване. Работел ту за едните, ту за другите в зависимост дали войните бяха горещи или студени, а понякога и за двете. Докато не остарял за едните и не надживял полезността си за другите.

Тук, в тази отдалечена и слабо населена част на Сиера, бе открил място, в което да се оттегли. Или поне така изглеждаше. Смит подозираше, че „оттеглянето“ му е същата мистерия, както и целият му живот.

Сега като ОВС Смит се нуждаеше от помощ, която можеха да му предоставят само СВС и МИ-6.

— Трябва да отида в Ирак, Питър. Тайно, но с контакти.

Хауел започна да сглобява автомата.

— Това не само е опасно, момче. Чисто самоубийство си е. Няма начин — нито за янки, нито за брити. Такова е положението тези дни. Не става.

— Убиха София. Трябва да стане.

Хауел издаде звук, подобен на онзи, с който отпрати котето си.

— Така значи. А каква е тази ОВС безсмислица?

— Знаеш, че съм ОВС?

— Опитвам се да бъда в час. И аз съм бил няколко пъти ОВС. Обикновено с някоя хубава история в задния си джоб.

Смит му разказа за всичко, случило се след смъртта на майор Андерсън във форт Ървин.

— Имат власт, Питър които и да са те. Манипулират армията, ФБР, полицията, вероятно цялото правителство. Каквото и да планират, решили са, че си струва да убиват за него. Искам да разбера защо са убили София.

Автоматът беше почистен, смазан и сглобен. Хауел си напълни лулата. Някъде отзад се чуваха възбудените викове на Марти, който се сражаваше с киберпушки срещу киберпризраци.

— С този вирус и без лекарство против него типовете могат да държат цялата планета за заложник — заяви Хауел, бавно подръпвайки от лулата. — Трябва да е някой като Саддам, Кадафи или Китаеца.

— Пакистан, Индия, всяка страна, по-слаба от Запада — Допълни Смит. — Или пък не е държава. Може би е за пари, Питър.

Питър се замисли сред ароматния пушек.

— Да те вкарам в Ирак ще струва много повече от моя живот, Джон. Ще се провали цялата съпротива. Опозицията в Ирак е слаба, но съществува. Печели време, докато моят и твоят народ й помогнат да се доизгради. Ще те приемат, ако ги помоля, но няма да рискуват цялата си мрежа. Ако попаднеш в сериозна беда, ще бъдеш оставен сам. Американското ембарго изстисква силите на всички освен на Саддам и бандата му. Убива деца. Малко можеш да очакваш от съпротивата и нищо от иракския народ.

Смит се стегна, но все пак сви рамене.

— Трябва да поема риска.

— Тогава се заемам за работа. Ще ти осигуря цялата защита, която мога. Бих искал да дойда с теб, но би било глупаво. Там всички ме познават.

— По-добре да отида сам. А тук имам друга работа за теб.

Хауел грейна.

— Наистина? Чудесно, почнах да се отегчавам. Храненето на Стенли като забавление си има граница.

— И още нещо — добави Смит. — Марти трябва да си вземе лекарството, иначе скоро ще е безполезен. Ще ти дам празните флакони, но той не може да се свърже с лекаря си във Вашингтон.

Хауел взе опаковките и изчезна нанякъде.

Смит седна, заслушан в индианските викове на Марти. Отвън вятърът свистеше през магическите борови клони. Звукът бе успокояващ — сякаш земята дишаше. Отпусна се уморено в креслото. Забрани си да тъгува по София, да се тревожи дали ще открие, каквото му е необходимо в Ирак и дали въобще ще оживее там. Ако някой можеше да го вкара в тази военизирана страна, това бе Питър. Беше сигурен, че отговорите се криеха някъде там. Ако не сред жертвите, то сред онези, които бяха оцелели.

* * *

17:05 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

 

В огромната стая на разхвърляното бунгало на Марти Целербах компютърният експерт Ксавиер Бекер наблюдаваше с възхищение как Марти се включва към мощния си „Грей“ от някакъв отдалечен персонален компютър. Как пробива защитите на телефонната компания с деликатността на умел хирург. Партньорът на Тремон не бе виждал нищо подобно на кракващия софтуер, създаден от странния аутист. Красотата и изчистената прецизност на работата му почти го караха да забрави за какво всъщност се намира в бунгалото му.

Всичко, което можеше да стори, бе да е на една стъпка преди Целербах и да го оплита в лъжливи позитивни резултати. Целта бе да го държи достатъчно дълго он-лайн, за да може полицията далеч на север в Лонг Лейк да го проследи по лабиринта от релейни станции по света. Ксавиер се потеше от ужас да не би изплъзващият му се противник да излезе от мрежата или да смени релейната поредица, което би означавало да го изгубят. Не разбираше неговата гениалност. Целербах беше прикрил удивително умело местоположението си не защото се боеше да не го открият, а защото му се струваше, че така е правилно. Затова не си правеше труда да се изключи.

В слушалките прозвуча напрегнат глас:

— Още няколко минути, Ксавиер. Задръж го!

Джак Макгроу звучеше сякаш се потеше не по-малко от Бекер. На два пъти за малко да го пипнат, докато Ксавиер го бе оплел в подвеждащи данни за адреса на Бил Грифин. Последно влезе в системата на ААМИИЗИБ, за да провери напредъка в работата по вируса. Винаги се движеше прекалено бързо, за да го хванат. Но не и сега. Може би лъжливите данни на Ксавиер бяха станали по-добри или Марти се бе уморил и загубил концентрацията си. Каквото и да бе, само две-три минути и…

— Пипнах го! — изтрещя гласът на Макгроу — он-лайн е от някаква барака в Калифорния до Ли Вайнинг. Ал Хасан е близо до Иосемити. Веднага ще го предупредя.

Ксавиер изключи. Не чувстваше триумфа, който изпълваше шефа на сигурността. Наблюдаваше с възхита как геният проследява фалшивата следа, която се надяваше да го изведе до телефонния разговор на д-р Ръсел с Тремон. Въображението на Целербах беше прекрасно. Жалко, че бе саботирано от обикновена разсеяност. Ксавиер се чувстваше тъжен и объркан. Целербах бе подведен от собствения си ентусиазъм и наивното неведение за съществуването на Бекер и Тремон в този свят.

* * *

14:42 ч.

Близо до Ли Вайнинг, Високи Сиери, Калифорния

 

Смит влезе в компютърната стая и яростта на Марти го посрещна като ядрен взрив.

— Буф, буф, буф! Къде си, древногръцка химеро? Никой не ще победи Марти Целербах, чу ли? Знам, че си там! Майката ти ще…

— Март? — Смит никога не го бе чувал да псува. Трябва да е преминал границата. — Март! Спри! Какво става?

Марти се потеше и не преставаше да трака бясно по клавиатурата. Заби нос в монитора, без да чува и да забелязва Смит.

— Март! — Смит го разтърси за рамото.

Марти се обърна озлобен като диво животно. Видя Смит. Внезапно нещо се срина в него и той се отпусна безжизнено на стола. Загледа се в екрана с омраза.

— Нищо! Нищо! Нищо не открих. Нищо!

— Голяма работа, Марти — успокои го Смит. — Какво не откри? Адреса на Бил Грифин?

— Никаква следа, бях близо, Джон. След това нищо. Също и с обажданията. В своя компютър съм, използвам собствения си софтуер. Само още една стъпка. Там е, знам! Толкова близо…

— Знаехме, че стреляме напосоки. А нещо за вируса? Нещо ново във форт Детрик?

— О, това ми отне минути. Официално досега има петнадесет мъртви и трима оцелели в Америка.

Смит подскочи.

— Още мъртви? Къде? И оцелели? Колко? С какво лечение?

— Няма подробности. Трябваше да разбия съвсем нова защита. Пентагонът е засекретил всички данни освен за мен, разбира се — изхихика. — Никаква информация да не се подава освен чрез армията.

— Затова не съм чул за оцелелите. Можеш ли да разбереш къде са?

— Не открих и следа къде се намират и кои са. Съжалявам, Джон.

— Дори в Детрик и в Пентагона?

— Не, никъде. Ужасно. Мисля, че тези бандити не вкарват информацията в системата си.

Смит бързо се замисли. Първият му инстинкт бе да открие оцелелите, да се опита да се срещне с тях и да ги разпита. Изглеждаше като най-директният и най-лесен начин.

Сигурно правителството бе скрило информацията, за да не паникьосва хората — стандартна процедура, — а ситуацията явно се влошаваше. Учените сигурно денонощно изследваха оцелелите за вероятните отговори. Което означава, че са впрегнати всички възможни ресурси за охраната им.

Вътрешно въздъхна. Нямаше начин нито той, нито дори Питър Хауел да се промъкне до тях.

Освен това за ФБР, полицията, армията и убийците оцелелите ще са най-логичната примамка, която могат да му подхвърлят. Там го очакваха. Тръсна ядосано глава. Нямаше избор. Единствените оцелели, до които можеше да се добере, бяха в Ирак. В тази затворена страна не го очакват, а и не разполагат с технологичното магьосничество на американското правителство.

Най-добрият начин да разбере какво се крие зад всичко, беше да отиде там, в пустинята.

Марти нареждаше възбудено:

— Тук! Почти го пипнах! Само минута.

Смит излезе от транса си и го погледна как се пени и ръкомаха над монитора като ловец, забелязал плячката си само на крачка пред себе си.

Страх стегна гърдите му. Внезапно осъзна какво всъщност прави Марти.

— От колко време си свързан с компютъра си във Вашингтон?

Хауел се появи на прага.

— Той е он-лайн чрез своя собствен компютър?

— От кога, Март? — настоя напрегнат Смит.

Марти излезе от транса си. Премигна и погледна електронния часовник на десктопа.

— Час, може би два. Но всичко е в ред. Използвах система от релета по целия свят. Както винаги… с моя си компютър…

Смит изруга.

— Те знаят къде е твоят компютър! Може да са в бунгалото, вътре в твоята машинария и да те залъгват! Първия път, когато кракна телефонната компания, видя ли тази следа?

— Не, по дяволите! Днес открих чисто нова пътечка. Открих такава и за Бил Грифин, но не ме заведе доникъде. Тази в телефонната компания непрекъснато отваря нови входове. Знам, че мога да…

Гласът на Хауел бе остър като стомана:

— Дали имат свои хора в Калифорния?

— Бих си заложил фермата, че имат.

— Лекарствата му пристигат. Вашите убийци могат да проследят линията до Ли Вайнинг и мен. Не под истинското ми име, разбира се. Ще трябва да открият къщата на картата, да намерят пътя и да пристигнат. Ще стане най-малко за час. С късмет за два. Ще постъпим мъдро да се изнесем за по-малко от час.