Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (45)

Глава 44

Двама технически сътрудници вдигнаха лица. При вида на насоченото към тях оръжие се вцепениха от страх. Един от тях тихо застена. Чувайки този звук, още две жени остваиха работата си и виждайки ги пребледняха. Явно Джон и Ранди изглеждаха доста страховито.

— Не стреляйте! — примоли са по-възрастния от мъжете.

— Умолявам ви, недейте! Аз имам деца! — възкликна млада жена.

— Никой от вас няма да пострада, ако отговорите на нашите въпроси, — увери ги Джон.

— Казва ви истината, — добави Ранди и посочи с дулото на узито към неголямо помещение, нещо като конферентна зала. — Всички в залата. Там ще си поговорим в по-спокойна обстановка.

Четиримата служители в бели престилки покорно заеха местата си в конферентната зала. Бяха на възраст между двадесет и пет и четиридесет и пет години, като съдейки по всичко водеха доста спокоен и умерен живот. Те не принадлежаха към заслепените от дадена идея учени с фанатични погледи. Не, това бяха най-обикновени хора с брачни халки и семейни снимки по работните си бюра. Бяха технически сътрудници, а не учени. С изключение на по-възрастната жена. Тя имаше късо подстригани сиви коси и върху обичайния костюм носеше бяла престилка. От моментта на влизането на Джон и Ранди не беше проронила нито дума и само ги наблюдаваше внимателно. Явно беше някакъв учен или контрольор.

По челото на по-възрастния и леко оплешивяващ мъж изби пот. Погледът му не се откъсваше от зловещите дула. Сега се обърна към Ранди.

— Какво искате от нас? — гласът му трепереше.

— Благодаря, че ме попитахте — каза Ранди. — Разкажете ни за маймунския вирус.

— Както и за серума, който се оказа, че случайно лекува и човешкия вирус — допълни Смит.

— Знаем, че е донесен от Тремон преди дванадесет години от Перу.

— Знаем и за експериментите с дванадесетте войници от Пустинна буря.

— Откога имате серума? — попита Ранди.

— Как започна епидемията?

Въпреки кръстосаните въпроси по-възрастната жена се намръщи, а очите и блеснаха предизвикателно.

— Не знаем за какво говорите. Нямаме нищо общо с маймунски вируси и серуми.

— Тогава по какво работите тук? — попита Ранди.

— Предимно по антибиотици и витамини.

— Тогава защо е цялата тази секретност? — контрира я Смит. — Защо е тази отдалеченост? Лабораторията не фигурира в документите на Бланчард.

— Ние не сме част от Бланчард.

— Тогава върху какви витамини и антибиотици работите.

Контрольорът се изчерви, а останалите изглеждаха ужасени. Тя бе издала повече отколкото трябваше.

— Не мога да ви кажа — отвърна им възрастната жена.

— Добре, тогава ще погледнем във файловете ви.

— Те са защитени. Нямаме достъп до тях. Само нашият директор и господин Тремон имат паролата. Когато се върнат, ще сложат край на това…

Гневът на Джон се усилваше. Съзнателно или не, тези хора бяха помогнали да убият София.

— Никой няма да се върне. Твърде са заети да си получават медалите, а тримата пазачи отвън са мъртви. Мисля, че скоро ще се присъедините към тях.

Контрольорът го изгледа твърдо и запази мълчание.

Ранди също едва се владееше.

— Може би си въобразявате, че понеже досега бяхме учтиви с вас, няма да ви убием? Прави сте. Сигурно няма да го направим. Ние сме от добрите. Но — каза весело тя — нямам никакви задръжки да причинявам болка. За съжаление често се престаравам и стават грешки. Правилно ли ме разбрахте?

Този път успя да привлече вниманието им. Поне на останалите трима, които енергично кимнаха.

— Добре, сега кой от вас ще ми каже името на компанията, за която работите, и паролата.

— Както и да обясните — Джон се втренчи в контрольора — защо ви е необходима „гореща лаборатория“ за производството на витамини и антибиотици?

Лицето на възрастната жена пребледня и ръцете й се разтрепериха, но все така твърдо и заплашително гледаше останалите си колеги. Но най-възрастният мъж я игнорира.

— Не се опитвай, Ема — гласът му бе тих, но решителен. — Ти не командваш повече. Те са силата. — Обърна се към Джон — Как можем да сме сигурни, че после няма да ни убиете?

— Никак. Но можете да бъдете сигурни, че сега е моментът да убиваме. След това ще сме твърде заети да се забавляваме с Виктор Тремон.

Възрастният мъж ги гледаше изпитателно. Накрая кимна намръщено.

— Аз ще ви кажа.

— Е, нещата почвата да се уреждат — каза Смит. — Ще отида да извикам Марти.

Ранди се усмихна и още по-силно стисна насоченото към лаборантите оръжие. Мислите й се бяха върнали към София. Приближаваше се към убийците й. Щеше да ги накара да си платят.

— Говорете — подкани тя възрастния техник. — Говорете бързо!

* * *

Марти седеше до едно дърво, а в скута му лежеше пушката. Лекичко сумтеше. Наслаждаваше се на играта на слънчевите лъчи, танцуващи върху жълтите листа по земята и дърветата. Както се беше излегнал по гръб, с опънати крака върху килима от борови иглички, спокойно можеше да бъде взет за джудже от някоя приказна страна, далеч от проблемите на света. Освен ако не го погледнеш в очите. В тях бе насочил вниманието си Смит, докато се приближаваше тихо и незабележимо. Зелените очи бяха уплашени и разтревожени.

— Някакъв проблем?

Марти подскочи.

— По дяволите, Джон. Следващия път настъпи някоя клечка — разтри очите си, сякаш го боляха. — Щастлив съм да докладвам, че не видях никого и не чух нищо. Пленниците също мируваха. Но те и не са в състояние да направят кой знае какво, като се има предвид как сте ги овързали, все пак не мисля, че съм създаден за пазач. Твърде много досада и отговорност, които не са по вкуса ми.

— Разбирам проблема ти. Какво ще кажеш за малко компютърно разбойничество?

Марти грейна.

— Най-сетне! Откога чакам.

— Да влезем вътре. Искам да прегледаш файловете на Виктор Тремон.

— Аха, този, който стои зад всичко — Целербах потри нетърпеливо ръце.

Прекосяваха коридора, когато Джон чу някакъв шум откъм редицата затворени и заключени врати. Намираха се на почти същото място, където Ранди си помисли, че е доловила нещо. Спря и хвана приятеля си за ръката.

— Не мърдай. Слушай. Чуваш ли нещо?

Двамата се заковаха на място и въртяха глави, сякаш това щеше да изостри слуха им.

— Какво беше това?

— Струва ми се, че някой вика — намръщи се Марти.

Отново дочуха звука. Беше човешки глас, но приглушен и идващ отдалеч.

— Оттук е. — Джон притисна ухо в една от вратите. Изглеждаше по-дебела от останалите, а на ключалката висеше тежък стоманен катинар. От другата страна някой викаше за помощ.

— Отвори я! — нетърпеливо му каза Марти.

— Дай ми помпата. — Полковникът стреля с голямокалибреното оръжие в катинара.

От лабораторията долетяха ужасени викове. Двамата предпазливо отвориха вратата. Почти веднага следваше втора врата. Смит разби и нейната ключалка и двамата се озоваха в просторна и богато обзаведена стая. Зад една арка видяха кухня, официална трапезария и мокър бар. Отстрани имаше коридор, водещ към спалните. Вече много по-ясен, звукът идваше оттам.

— Стой зад мен и ме прикривай, Март.

Марти не си направи труда да противоречи.

— Ще направя всичко по силите си.

Джон предпазливо тръгна по коридора. Викащият явно беше разбрал, че някой се приближава, защото от третата врата се чу бумкане по стена. Полковникът натисна бравата й, но се оказа заключена.

— Кой е там? — извика той.

— Мерсер Халдейн! — отговори му един яростен глас.

— Вие полицията ли сте? Арестувахте ли Виктор?

— Пазете се! — Ключалката беше съвсем обикновена и този път Джон използва пистолета си, за да я разбие.

Вратата се разтвори с трясък и пред тях се откри гледката на един възрастен мъж с разрешена бяла коса, гъсти вежди и гладко обръснато холерично лице. Беше окован за креслото, но устата му не беше запушена.

— Кои, по дяволите, сте вие? — извика старецът.

— Полковник-лейтенант Джонатан Смит, военен лекар. Онзи, когото от толкова време се опитвате да убиете.

— Убиване? Защо по… — мъжът се спря. — А, да. Виктор! Знаех, че се тревожи за… Военен лекар ли казахте. Не, не ми обяснявайте, сам ще отгатна: ЦЕЛ? ФЛД?

— ААМИИЗИБ.

— Ясно, форт Детрик. Заловихте ли вече копелето?

— Опитваме се.

— Гледайте да го правите по-бързо. В пет часа ще получи проклетия си медал. Минута по-късно и милиардите долари. В шест часа ще е напълно неоткриваем. Добре го познавам.

— Тогава е по-добре да ни помогнете.

— Само кажете как.

— Мислите ли, че той е предизвикан епидемията?

— Разбира се! Толкова ли сте тъп? За това ме заключи тук. Не знам само как е успял да го направи.

— Ще разберем. Пазете се. Ще стрелям във веригата.

— Надявам се, че сте точен. — Мерсер Халдейн се сви от страх. — Искам да живея достатъчно дълго, за да видя Виктор Тремон на колене.

Смит прекъсна веригата и помогна на стареца да се изправи.

— Другият ми сътрудник е в лабораторията. Опитваме се да открием научните записки на Тремон.

— Трябва да ги е скрил много добре. Не успях да ги намеря.

Смит потупа Марти по рамото.

— Не сте имали тайното ми оръжие.

* * *

Джон и Марти влязоха в лабораторията. Развял бялата си грива и с червено от гняв лице ги следваше възрастният мъж. Ранди ги очакваше. Беше заключила четиримата техници в конферентната зала.

— За какво беше тази стрелба? За малко да получа сърдечен удар.

Полковникът представи Мерсер Халдейн и попита:

— Какво ти казаха техниците?

— Работят за Тремон и съдружници. Паролата за компютъра им е „Хадес“.

Марти се втурна към най-близкия терминал, следван по петите от Халдейн. Лицето му грееше от щастие, че се връща отново в света, който толкова добре познаваше. Без да се обръща, той хвърли пушката си към Мерсер, разкърши пръсти и се зае за работа. Халдейн премести един стол и се настани до него. Джон бързо му отне оръжието. Все още не чувстваше особено доверие в бившия президент на Бланчард. После тихо обясни на Ранди:

— Мерсер Халдейн е бившият президент и председател на борда на „Бланчард Фармацевтика“. Предишната седмица Тремон го е отстранил и е седнал на мястото му.

— Как е успял?

— Старомодно изнудване според него. Аз си мисля, че го е купил. Обещал му е парче от тортата. Името на операцията с вируса и серума е „Проект Хадес“. Тремон го е крил от ръководството на Бланчард повече от цяло деситилетие.

— Подходящо име за ужаса, който причиняват. Какво друго научи?

— Всичко е както предполагахме. Тремон е открил вируса в Перуанска Амазония и го е донесъл в Бланчард заедно с необработеното лекарство: кръвта на маймуни, преживели болестта. Някакви индианци я пиели и антителата в нея спасявали много от тях всяка година. Тремон събрал таен екип от служители на компанията и отклонявайки пари, успял да изолира вируса, както и да създаде серум. Просто е клонирал гените на маймуните, за да създаде антителата. Копелето използвал ДНК-ензими, за да предизвика фини мутации във вируса. Така прогресивно намалявал латентния му период.

— Само това ли ти каза? — разочарова се Ранди.

— Да, но е сигурен, че Тремон е предизвикал по някакъв начин епидемията.

От лабораторията се чу яростен вик.

— Не става! Тук няма нищо! — Марти беше вбесен. — Във файловете на Тремон и съдружници няма абсолютно нищо. Само някакви глупости за антибиотици, витамини и боя за коса. Техниците са ни лъгали.

— Не — сети се Халдейн, — виновен е Виктор. Тези хора са обикновени служители, а компанията служи за параван. Те са убедени, че работят за Тремон и съдружници. Паролата Хадес е шега, в случай че някой проникне в компютъра.

— Нормално е за човек, който е в състояние да провежда експерименти върху хора. Истината обаче се крие някъде тук. Марти, продължавай да разбойничиш. Трябва да разберем.

— Ще се опитам — обезкуражено обеща Марти. Медикаментите му още действаха. — Ох, как ми трябва моята собствена…

Чуха внезапен звук откъм прозореца на лабораторията. В пълен синхрон Джон и Ранди се хвърлиха към него. По планинския път се приближавате кола.

— Марти! Халдейн! Наблюдавайте техниците — извика Джон.

Двамата с Ранди прекосиха лабораторията, слязоха по стълбите и се спряха на площадката. Рамо до рамо залегнаха и насочиха оръжието си към коридора. Ранди се обърна към партньора си.

— Сега какво?

— Скоро ще разберем. — Не я погледна. Не му беше и нужно. Усещаше приятелското й присъствие до себе си.

Чуха затръшването на двете врати на колата. Забързани стъпки приближиха къщата. Прозвуча нисък и настоятелен глас.