Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (95)

7

В мината се работеше денонощно на три смени. Навлизаха все по-навътре в жилата от бял кварц, но злато нямаше.

На шестдесетия ден я изгубиха. Преди хиляди години земен трус я бе изместил нагоре или надолу, наляво или надясно. Пред тях се изправи гола скала. Жилата беше изчезнала.

Предвиждаха и такава неблагоприятна възможност. Седмици наред бяха изпращали разузнавачи, за да търсят скрити запаси от злато навсякъде в обсега на транспортните самолети.

Надеждата, свързана с намерената преди време от Джони златна монета в банковия сейф в Денвър, се изпари. Повечето от тях имаха само нумизматична стойност и бяха от посребрена мед. Откриха само пет златни, а те ни най-малко не ги доближаваха до изпълнението на задачата — един тон злато.

Няколкото украшения, изровени от някогашен бижутерски магазин, прибавиха към общото количество само още петдесет жалки грама.

Очевидно персоналът на древните мини в планината не е държал златото в сейфовете си. В тях имаше само разписки — „Изпратени толкова и толкова унции на Монетния двор на САЩ в Денвър“ или „Доставени толкова и толкова килограма концентрат за претопяване“.

Данълдийн и още двама шотландци предприеха през нощта много рисковано пътуване до едно място на източния бряг, наричано някога Ню Йорк. Надяваха се да не бъдат засечени от разузнавателния самолет по това време. Повечето сгради бяха срутени, а сейфовете — разбити и изпразнени.

Посетиха и открития от историка Форт Нокс, но там също намериха само развалини.

Данълдийн направи безброй снимки с безценна информация — паднали мостове, купчини камъни и бетон, дивеч, диви говеда, цели армии гризачи и нито следа от хора. Когато разказваше за преживяното, на човек можеха да му настръхнат косите.

Но злато нямаше.

Стигнаха до извода, че психлосите са го изровили и отнесли всичкото още преди хиляда години. Сигурно са го задигали дори от труповете по улиците — пръстени, златни зъби, украшения. Може би именно то и вроденият им навик да убиват за удоволствие са станали причина за изчезването на цели народи от лицето на Земята. Откриха доказателства, как веднага след завладяването на планетата хората са били избивани единствено заради златните им пломби. Вече разбираха защо Търл е готов на всякакви рискове, само и само да се сдобие с жълтия метал. За хората той означаваше твърде малко. Те не го използваха за търговия. Беше красив, неръждаем и лесен за отливане, но за тях стоманата имаше много по-широко приложение и следователно беше много по-ценна. Представите им за търговска дейност се свързваха единствено с размяната на полезни предмети.

Всички тези разсъждения обаче не им помагаха да намерят необходимия тон злато. Копаеха като луди, за да попаднат отново на жилата, но безуспешно.

На седемдесетия ден я откриха. При разместването на пластовете се бе отклонила на около седемдесет метра на север и само на десет метра от повърхността.

Избърсаха капките пот от челата си, защото от студа и вятъра на тези височини те моментално замръзваха. Направиха нова площадка за техниката. Изкопаха друга шахта и галерия по протежение на кварцовата жила. Тя беше изтъняла и станала около метър в диаметър. Дълбаеха усърдно. В тъмния тунел на всички страни хвърчаха люспи кварц. Беше задимено.

Джони отново се зае с изучаването на военните сводки и рапортите, получени от бойните самолети. Трябваше да се запознаят най-подробно с тактиката на психлосите. Отново бе озадачен от информацията за нападението над несъществуващия танк в Денвър. Накрая намери точното му местоположение върху избелелите сателитни снимки. Те бяха продължили да пристигат дълго след смъртта на президента. Да, на тях ясно се виждаше силуетът му.

Бяха проучили всяко местенце в Денвър. Както можеше да се очаква, Търл нямаше намерение да преработва златото си в Монетния двор на САЩ. Беше подготвил помещение в мазето под останките на една леярна, разположена на няколко минути път с кола от двора. А него щеше да използва само като приемателен пункт.

Но намерените в мините фактури за изпратено злато бяха толкова много, че на Джони му се струваше невъзможно да изчезне цялото количество. Все някъде беше останала част от него. То им беше нужно, в случай че от жилата не получат нищо. Може би несъществуващият във военните сводки танк е охранявал двора?

Без да губят време, заедно с Данълдийн се насочиха към него. Увериха се, че в късния следобед наоколо не преминават самолети и земеходи. Кацнаха в парка, скриха самолета под клоните на огромните дървета и безшумно влязоха в сградата.

Там цареше пълна тишина. Шотландците вече бяха идвали тук на разузнаване, но решиха да претърсят мястото още веднаж, в случай че психлосите са пропуснали някой секретен сейф. Не намериха нищо.

Нощта се бе спуснала и те обикаляха обезкуражени в тъмнината. Данълдийн с удоволствие се ровеше в купчините метал, представлявали някога коли. Опитваше се да си представи как ли са изглеждали, когато са били в движение. Джони си мислеше за снимките на улицата и сградите, показани му от Търл. Заобиколи постройката и освети с миньорската си лампа околността, но така, че светлината да не може да се забележи отдалеч.

Изведнаж се оказа пред една купчина, по-голяма от другите. Хрумна му, че може би това е танкът, унищожен от бойния самолет. Несъществуващият танк.

Повдигна няколко чима, тъй като целият беше покрит с пясък и трева. Изряза ги много внимателно, за да ги постави после обратно и да не личи чуждата намеса. Това нещо не беше обикновена кола. Стоманата беше толкова дебела, че дори многогодишната ръжда не бе успяла да я разяде. Там, където бяха попаднали бомбите, металът се беше огънал. Никога не бе виждал подобно нещо. Имаше тесен отвор, през който можеше да се стреля, но това бе единствената прилика с истински танк. Прозорците бяха с решетки като на клетките в зоологическата градина. За какво ли е служило това чудо? Отвори с миньорския лост една от вратите и влезе. Вътрешността бе почерняла от експлозията, а металните листове на пода — нагънати. Повдигна един от тях.

Само няколко секунди по-късно Джони имитираше чуруликането на птичка — уговорения с Данълдийн сигнал. Не след дълго шотландецът се появи.

Както можеше да се предположи, при атаката на психлосите Монетният двор на САЩ е потърсил начин да евакуира съдържанието на сейфовете си.

ЗЛАТО! И то в какво количество!

Изключително тежките кюлчета бяха прекарали тук повече от хиляда години. Никой не ги бе открил, защото всички са смятали, че е най-обикновен танк.

Силно развълнувани, двамата мъже се опитваха да ги претеглят с ръце. Ентусиазмът им изведнаж помръкна.

— По-малко от една десета от тона — каза Данълдийн. — Достатъчно ли ще е за Търл?

Джони беше убеден в обратното. Дори за собствения му план нямаше да е достатъчно.

— Все пак парче хляб е повече от нищо — обади се Данълдийн.

Качиха седемдесетте килограма злато на самолета, покриха отново „танка“ с чимове и заличиха следите си по снега.

Вече разполагаха с около сто килограма злато.

Трябваше им тон.

Положението щеше да ги принуди дори да прибягнат до услугите на алхимията — легендата за възможността оловото да се превръща в злато. Така смяташе историкът. И наистина той прекара цялата нощ в безплодни опити да разреши този проблем.

Пасторът посети селото на Джони, за да предупреди хората за вероятността да им се наложи да дойдат в отбранителната база. Предаде на Джони много поздрави от леля Елен. Тя го била предупредила да внимава, когато обикаля всички тези непознати места. Джони усети, че пасторът не е безразличен към леля му, и тайничко в себе си му пожела успех.

Чувствуваха се много зле, защото нямаха възможност да предупредят и останалите хора на планетата.

Ако не успееха, човекът наистина щеше да изчезне.