Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (63)

3

Търл работеше с няколко карти на планините. Беше анализирал последните данни, постъпили от автоматичния разузнавателен полет, и се опитваше да открие следи от пътища, минаващи покрай дълбоката пукнатина. Щеше да бъде чудовищно трудна операция. Като си помислеше, че животните ще трябва да направят нещо, което би накарало козината и на най-опитния психлоски миньор да настръхне, пред очите му заиграваха кръгове. Въпросното място просто можеше да бъде достигнато само по въздуха.

Влезе новата му секретарка — Чърк. Тя беше достатъчно глупава, не му създаваше главоболия, а беше и хубавичка. Радваше окото, напиваше се бързо и имаше много други достойнства. Беше много полезна, защото умееше да отпраща посетителите и прехвърляше документацията и административната работа на други. На практика в момента той държеше в ръцете си цялата власт и въобще не се занимаваше с досадни подробности. Мотото му беше: „Товари с колкото се може повече работа смачкания Нъмф!“

— Животното е дошло да те види — изчурулика тя.

Щом я чу да докосва вратата, Търл бързо скри картите, като ги натика в най-горното чекмедже, така че да не се виждат.

— Нека влезе.

Джони пристъпи вътре. Беше с маска и носеше дрехите, ушити от старата чинкоска униформа. В ръцете си държеше дълъг списък.

Търл го погледна. Нещата се нареждаха доста добре. Животното се държеше послушно, макар и на врата му вече да не висеше миниатюрната камера. Бяха сключили споразумение, според което Джони можеше да идва тук на всеки няколко дни, за да носи храна на момичетата и да разговаря с тях.

Джони беше предложил да установят радиовръзка, но Търл се разгневи и остана непреклонен. Никакво радио. Това решение не подлежеше на обсъждане. Ако животното иска да се види с него, ще трябва да си размърда краката и да дойде пеша. Търл знаеше, че в лагера има много приематели и радиовръзката щеше да му върже лапите и да застраши сигурността на плановете му.

— Нося един списък — каза Джони.

— Виждам — отвърна Търл.

— Искам тръби, стари чинкоски платове, инструменти, с които да бъдат разкроени и ушити, няколко помпи, лопати…

— Дай го на Чърк. Май се гласиш да построиш отново цялата отбранителна база. Нещо типично за едно животно. Защо не се захванеш с машината, на която се обучаваше?

— Работя с нея — отговори Джони и това бе истина.

Прекарваше с младежите и учителя по десет часа на ден край машината.

— Ще изпратя Кър — каза Търл.

Джони повдигна рамене. След това отново посочи списъка:

— Има някои неща, които трябва да изясним с тебе. Първо, става дума за чинкоските машини за обучение. В лагера има пет-шест. Пултовете за управление и инструкциите за работа с тях са с надписи на психлоски. Искам да ги взема заедно с всичките дискове и книги, останали от чинкосите.

— Има ли още нещо? — попита Търл.

Джони кимна с глава.

— Второ, искам летящи камиони.

— Нали имаш летящи платформи?

— Мисля, че трябва да разполагаме и с няколко летящи камиона за превоз на персонала. Бях при Зът и видях цял етаж от гаража, пълен с тях.

Подозрителният Търл внезапно бе обзет от усещането, че погледът на животното прониква през плота на бюрото му и вижда картите, прибрани в чекмеджето. Наистина до онова място нямаше никакви пътища. Разбираше, че всичко ще трябва да се пренесе дотам по въздуха, а това нямаше да бъде никак лесно. Летящите товарни камиони, както и тези за превоз на персонал се управляваха по същия начин, както и бойните самолети. Съществуваше твърдо правило чужди раси да не се обучават с тази техника. Но Търл си помисли и за огромния товар за транспортиране дотам. Е, в крайна сметка миньорският камион в никакъв случай не е боен самолет. Още повече че той управляваше тази планета и той определяше правилата.

— Колко искаш? — попита и се пресегна за списъка. — Хей! Тук пише двадесет! И триколесни земеходи… три…

— Заповедта гласи, че трябва да ги обуча да работят с техниката. А как бих могъл да го направя, ако не разполагам с нея?

— Но това са цели двадесет броя!

Джони повдигна рамене.

— Те са много ентусиазирани и никой не иска да изостава в обучението.

Смехът на Търл приличаше на джавкане. Той си спомни как животното замалко щеше да скочи с булдозера в пропастта. Това наистина го развесели.

Извади една от подписаните от Нъмф празни бланки и прикачи списъка на животното над подписа.

— С колко време разполагам? — попита Джони.

Намеренията на Търл бяха толкова потайни, че не желаеше да се ангажира с никакви срокове. Краят всъщност съвпадаше с датата за телепортиране на персонала и телата на мъртвите психлоси. Той бързо пресметна. Всичко на всичко девет месеца. Може би три ще са необходими за обучението на тези животни. Телепортирането ставаше на всеки шест месеца. Значи три за обучение и още шест, за да изкопаят златото до началото на идната пролет. По-добре да го пришпори.

— Имаш два месеца, за да ги обучиш — каза Търл.

— Това е ужасно малко.

Търл извади кутията с дистанционното управление от джоба си, потупа я и отново я прибра. След това се разсмя.

Джони се намръщи. Маската скри опасните пламъчета, които заиграха в очите му.

Направи върховно усилие да овладее тялото и гласа си.

— Бих могъл да използвам Кър, за да превозим всичко.

— Кажи на Чърк.

— Също така — продължи Джони — имам нужда да набера малко опит за работа в тези планини. Въздушните течения са много коварни, а през зимата ще станат още по-опасни. Затова не искам да си мислиш, че има нещо нередно, ако отида там предварително.

Търл постави лапите си върху бюрото, сякаш за да скрие от погледа му прибраните вътре карти. Внезапно осъзна, че се държи глупаво. И все пак колкото по-скрити са нещата, толкова по-малка е вероятността животното да надуши нещо. Напрегна въображението си, за да измисли как да обясни на другите, защо животното лети само из планините.

— Изглежда знаеш повече, отколкото трябва — каза той намръщено.

— Всичко съм научил от теб — отговори Джони.

— Кога?

— Чувал съм го много пъти. Например когато бяхме в Шотландия.

Търл замръзна. Това беше вярно. Ето докъде води дори минималната непредпазливост. Тъпоумното животно беше запомнило всичко…

— Ако разбера от Кър или от друг, че някой е научил за проекта — той потупа пулта за управление в джоба си, — главата на по-малката женска ще хвръкне във въздуха.

— Зная — отвърна Джони.

— А сега изчезвай — нареди Търл. — Имам прекалено много работа, за да си губя времето с теб.

Джони накара Чърк да направи копие на списъка с подписа и я помоли да каже на Кър, че ще трябва да му помогне при транспортирането на техниката.

— Готово, животно — изчурулика тя, когато свърши и му подаде копието.

— Казвам се Джони.

— А аз Чърк — обади се тя и примигна с гримираните си костни клепачи. — Вие, животните, сте малко смешни, но много сладки. Не виждам какво удоволствие им доставя на някои служители да ви преследват и убиват. Вие определено не изглеждате опасни. Дори не ставате за ядене. Ненормална планета! Нищо чудно, че Търл я мрази толкова. Догодина, когато се приберем у дома, ще си имаме огромна къща.

— Огромна къща ли? — попита Джони, като гледаше с недоумение тази бръщолевеща глупачка.

— О, да! Ще бъдем много богати! Така казва Търл. Тра-ла-ла, Джони. Следващия път, когато искаш да ти направя услуга, ще трябва да ми донесеш подаръче.

— Благодаря за всичко и няма да забравя — каза Джони.

Излезе с огромния списък в ръце и веднага се захвана за работа. Осъзнаваше, че е разгадал още едно от неизвестните в мозайката, която Търл редеше. Той нямаше намерение да остане на планетата повече от една година. Искаше да се прибере у дома, и то „богат“.