Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бойно поле Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Battlefield Earth I, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 59 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БОЙНО ПОЛЕ ЗЕМЯ: ЕДНА САГА ЗА 3 000 ГОД. ЧАСТ 1. 1993. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: от англ. Камен Каменов []. Формат: 18 см. Офс. изд. Страници: 561. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-422-018-6 (многотомно изд.). ISBN: 954-422-019-4 (ч. 1).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

9

Търл беше щастлив като бебе психло, хранено само с кербанго. Въпреки че денят преваляше, той вече беше на път!

Насочи земехода Марк II надолу по рампата, през въздушния шлюз и навлезе в отровната земна атмосфера.

Върху таблото пред мястото на водача имаше предупредителен надпис:

„БОЙНАТА ГОТОВНОСТ ДА СЕ ПОДДЪРЖА ПОСТОЯННО!

Независимо от това, че този танк е херметично затворен, личните дихателни средства и системи трябва да бъдат на местата си. Предприемането на бойни действия без заповед и по лична инициатива е строго забранено.

Подпис: Политически отдел на Междугалактическата минна компания, заместник-директор: Сот.“

Търл се усмихна на надписа. Ако на една планета, която няма собствена политика, липсват политически офицери и военен отдел, шефът на службата за сигурност изпълнява и двете функции. А че тук въобще можеше да се намери такъв танк, означаваше, че той е безкрайно остарял и е попаднал на нея като част от стандартното техническо оборудване на филиалите на компанията. Служителите в канцелариите на Планета 1, Галактика 1, не винаги бяха съвсем наясно, когато спускаха безбройните си директиви и заповеди за най-забутаните и отдалечени подразделения на търговската империя. Търл хвърли дихателната маска и бутилката с газ на седалката до себе си и потърка доволно грубото си лице с лапа.

Какво удоволствие! Старата кола вървеше като добре смазан минен екскаватор. Малка, не по-дълга от девет метра и висока около три, тя се носеше над земята като ниско летяща птица без крила. С помощта на прецизни математически изчисления й бе придадена такава форма, че всеки вражески снаряд би се плъзнал по бронята й, без да причини вреда. През покритите с непробиваемо стъкло амбразури можеше да се наблюдава цялата околност. Дори дулата на лъчевите оръдия бяха умело защитени в ниши. Тапицерията, макар износена и напукана на места, имаше чудесен лилав оттенък.

Търл се чувствуваше прекрасно. Разполагаше с реактивно гориво, дихателен газ и хранителни дажби в пакети по пет килограма за пет дни. Беше разчистил документацията си, без да завежда нова преписка за „извънредни произшествия“. Взе „назаем“ една професионална видеокамера за работа под земята, която можеше да се използва и за други цели, и щеше да направи чудесни снимки на повърхността. Той пътуваше към целта си!

Какво чудесно разнообразие в скучния живот на шефа на сигурността на планета, където нищо не се случва! Планета, която не беше склонна да предостави никаква възможност на един амбициозен шеф да получи повишение и да напредне в кариерата.

Заповедта, с която го изпращаха на Земята, беше за него страхотен удар. Веднага се зачуди какво бе направил, кого от големите бе засегнал, без да иска. Но го увериха, че няма нищо такова. Беше млад. Един психло живее около сто и деветдесет години, а когато Търл получи назначението си, беше само на тридесет и девет. Изтъкнаха, че малцина могат да станат началници на служба за сигурност на тази възраст. И в досието му завинаги ще бъде отразено, че е получил този пост. Нищо, ще видят те какво може, когато срокът му изтече и той се върне! Сладката привилегия да служиш на планета, на която можеш да дишаш без маска, получаваха обикновено по-възрастните психлоси.

Не можаха да го излъжат. Никой от отдел „Личен състав“ на служителите на сигурността на Планета 1, Галактика 1, не искаше да има нищо общо с този пост. Вече си представяше интервюто преди следващото му назначение.

— Последно място на работа?

— Земята.

— Къде?

— Земя, третата планета на периферна звезда във второстепенната Галактика 16.

— О-о! Какво постигнахте на този пост?

— Всичко е записано в досието ми.

— Да, но в досието няма нищо.

— Трябва да има. Може ли да го погледна?

— Не, не. Досието ви принадлежи на компанията и е секретен документ.

И накрая ужасът:

„Служителю Търл, по някаква случайност имаме едно свободно място в друга периферна звездна система в Галактика 32. Това е спокойно място, никакъв организиран политически живот, няма атмосфера и…“

Или още по-лошо:

„Служителю Търл, трябва да ви уведомим, че напоследък работите на Междугалактическата не вървят добре и имаме нареждане да се стремим към икономии на всяка цена. Опасяваме се, че досието ви не позволява договорът ви да бъде подновен. Не ни се обаждайте! Ако имаме нужда от вас, ние ще ви потърсим!“

Той вече подозираше нещо. Преди месец бе получил съобщение, че срокът на службата му е удължен, за връщане обратно не ставаше и дума. Тогава го бе обзел ужас. Видя се на 190 години — как едва се влачи наоколо, отдавна забравен от приятели и роднини, как завършва дните си като изкуфяла отрепка, която накрая спускат в тесния гроб, и служителят, без дори да се интересува от лицата на клиентите си, отбелязва името му в погребалните архиви.

За да избегне тази съдба, трябваше да действува, да действува бързо и решително.

Понякога дори и през деня му се присънваха по-добри възможности — как чака в огромна приемна, а униформените служители са застанали мирно и си шепнат един на друг:

„Кой е този?“

„Как, не го ли познаваш? Това е Търл!“

После се отваря една голяма врата:

„Президентът на компанията ви очаква, господине. Оттук, ако обичате…“

Според геоложките проучвания някога на север от това място е имало древна автострада. Търл превключи на автопилот и разгърна една голяма карта. Ето я автострадата, разположена по оста изток-запад. Отиваше точно на запад. Сигурно е разнебитена и обрасла с трева, може би дори не може да се различи откъде е минавала. Но поне няма стръмни наклони и води право към планините. Търл беше заградил крайната си цел с огромен кръг.

Пред него се показа автострадата.

Той отново превключи на ръчно управление и колата се залюля. Не беше карал такова нещо от времето, когато посещаваше училището за подготовка на кадри за сигурността, и неувереното му управление леко отклони машината от курса й.

Той бързо набра височина, за да премине над един крайпътен насип, изключи двигателя и натисна спирачките. Колата се приземи и около нея се вдигна облак прах. Намираше се точно в средата на пътя, който търсеше. Спирането беше рязко, но не беше лошо, изобщо не беше лошо. Ще се научи да го прави още по-добре.

Надяна маската и монтира бутилката с дихателен газ. После натисна бутона за декомпресия, за да могат резервоарите да всмучат газта без загуби. За момент се получи вакуум, който не беше особено приятен за ушните кости, и след това светна надпис, че отровният въздух вече е нахлул във вътрешността.

Отвори горния люк, застана прав върху седалката и се показа през него. Под тежестта му танкът се разклати и заскърца. С незащитените си от маската части на лицето усети хладния вятър.

Огледа се наоколо и изпита отвращение. Равнината очевидно нямаше край. Беше и пуста, единственият звук, който можеше да долови, бе шепотът на вятъра. И тишина, пълна тишина. Дори чуруликането на птичките се чуваше на километри.

Почвата бе жълтеникавокафява. Тревата и редките храсти зеленееха. Небето беше чисто синьо, тук-там се виждаха бели пухкави облачета. Доста странно място. Когато се върне у дома и започне да разказва, никой няма да му повярва. Никъде не можеше да се забележи дори едно пурпурно петънце.

Внезапно Търл бе обхванат от ентусиазъм, наведе се, бръкна в колата и взе видеокамерата. Пусна я, завъртя я в кръг и я остави да снима. Ще изпрати на познатите си цяла касета с такива пейзажи. Нека тогава не му вярват, когато им разказва за тази дяволски гадна планета. Може би дори щяха да му съчувствуват.

— Ето какво виждам всеки ден — каза той в микрофона, след като направи пълен кръг с камерата. Думите изкънтяха в маската и прозвучаха тъжно.

Но все пак имаше и нещо пурпурно. Точно на запад се издигаха планини, които бяха обагрени в пурпурно. Той остави камерата и им се усмихна. Нещата не изглеждаха толкова зле. Нищо чудно, че хората живееха в планината. Тя беше пурпурна. Може би човекът наистина беше разумно същество? Търл искаше да е така, но не залагаше особено много на това. По всяка вероятност то щеше да е проява на прекален оптимизъм. Но все пак тази мисъл подслаждаше не особено ясните му планове.

Докато гледаше на запад, погледът му улови нещо, което се намираше между него и планината. В далечината, на фона на залязващото слънце, ясно се очертаваше силует. Той завъртя един лост на маската си, за да получи увеличен образ. Хоризонтът изведнаж се приближи. Да, беше прав — пред него се намираше тънещ в развалини град. Картината беше замъглена и неясна, но високите сгради се виждаха добре. Градът се бе разстлал на доста голяма територия.

Вятърът заплющя в картата, докато я изучаваше. Древната автострада водеше право на запад към града. Той се пресегна надолу и взе от купа върху седалката до мястото на водача един огромен том и го отвори на отбелязаната страница. Там имаше рисунка, която по всяка вероятност бе направена от някой културолог преди няколко века.

За изследване на културата на планети с такава атмосфера на времето компанията използвала чинкоси, които дишали въздух. Те бяха жители на Галактика 2, високи колкото психлосите, но тънки като конец и много крехки. Бяха много древна раса и психлосите не обичаха да си признават, че това, което знаеха за културата, го бяха научили от тях. Тъй като били много леки, транспортирането им не представлявало проблем независимо от факта, че трябвало да им се осигурява кислород. А и поддържането им не струвало скъпо. Но вече ги нямаше дори на Галактика 2. Бяха се опитали да вдигнат бунт и Междугалактическата компания ги бе унищожила. Това се случило много отдавна, след ликвидирането на Отдела за култура и етнология на Земята. Търл никога не бе виждал жив чинко. Сигурно са били особени същества, щом са рисували картинки като тази, дори цветни. А защо ли е трябвало да рисуват?

Той сравни силуета в далечината със скицата. Времето бе оставило следи, но рисунката съвпадаше с това, което виждаше.

Текстът към нея гласеше: „На изток от планините се намират останките от един човешки град, който е забележително добре запазен. Хората го наричали Денвър. Той не бил толкова красив, колкото градовете в средната или източната част на континента. Стандартните малки врати почти нямат орнаменти или не са украсени изобщо. Помещенията са малко по-големи от детски къщички за игра. Вероятно архитектите са ги проектирали да бъдат практични и удобни, а не красиви и изящни. Има три катедрали, очевидно построени в чест на различни езически божества, което показва, че културата не е била монотеистична, въпреки че някои вярвания доминирали. По всяка вероятност всички са били обединени от почитането на един общ бог, наречен «банка». Хората имали и библиотека със забележително голям книжен фонд. Културният отдел запечата някои от нейните помещения, след като предаде на архива само ценните издания — отнасящите се до минната индустрия. Тъй като не бяха открити данни за наличието на рудни залежи под града и местното население не е използвало ценни материали при построяването му, това селище на хората е много добре запазено, което отчасти се дължи на сухия климат. Направено е официално искане за реставрацията му.“

Търл се разсмя. Не се учудваше, че чинкосите вече не съществуват — в глупостта си стигаха дотам, да искат средства за реставрацията на един човешки град. Представи си реакцията на директорския съвет. Членовете му са били готови да смажат с лопата черепите на типове, които толкова много държат на изкуството.

Все пак информацията, събрана от тях, можеше да му помогне. Кой знае?

Той се залови с по-важните неща. Пред него се простираше автострадата. Намираше се точно в средата й. В тази точка беше широка петдесетина метра и можеше ясно да се различи, макар че беше покрита с около половин метър пясък. Следователно неговият курс беше пълен напред между двата реда растителност отстрани на пътя.

Търл отново се огледа. В далечината виждаше няколко диви говеда и стадо коне. Не си струваше да стреля — никой психло не можеше да яде месото им при техния тип обмяна на веществата, а и нямаше никаква опасност, която да го раздразни или предизвика. Ето това беше истински лукс — разполагаше с толкова време за лов, беше чудесно екипиран, но можеше да си позволи да не ловува.

Той се спусна надолу, седна на мястото на водача и натисна копчето за затваряне на горния люк. Отровният въздух беше изсмукан от кабината и заместен с дихателен газ. Въпреки инструкциите свали маската от лицето си и я пусна на седалката до себе си. Пурпурната кабина поотпусна нервите му.

Тази проклета планета! Та тя изглеждаше отвратително дори през пурпурните стъкла на амбразурите.

Той пак заразглежда картата. Настъпваше неговият час. Не бива да се качи в самата планина заради урана — разузнавателните полети бяха регистрирали наличието му там горе. Данните, получени от тях, гласяха, че човешките същества понякога слизаха и в равнината в подножието на планината, а там Търл можеше да бъде в относителна безопасност.

Обмисли плана си още веднаж. Той беше чудесен. Щеше да му даде власт и богатство. От автоматичните разузнавателни полети бе получил информация, с която другите не разполагаха. Анализите, направени от въздуха, бяха регистрирали залежи от почти чисто злато. Златната жила се бе оголила в резултат от свличането на земни маси, след като компанията бе завършила проучванията си на рудните залежи на планетата. Една прелестна, невероятно богата златна жила, за която компанията дори не подозираше! Данните за нея бяха съвсем нови и Търл унищожи записите, така че да не попаднат пред чужди очи. Колко смешно — Зът сам предложи да се прекратят автоматичните разузнавателни полети!

В района, който го интересуваше, уранът беше в огромно количество и никой психло не можеше да отиде да копае там горе. Дори няколко прашинки можеха да взривят дихателния газ на психлосите.

Търл отново се усмихна, възхитен от своята гениалност. Трябваше му само едно човешко същество, а после още няколко. Те можеха да копаят в опасната зона, уранът да върви по дяволите! Ще измисли някакъв начин да пренесе златото у дома, дори вече имаше някои идеи как да стане. А после — после богатство и власт! Край на мъките в това проклето място.

Шефът на сигурността просто трябваше да не допусне у другите да възникнат съмнения за това, което върши в действителност, трябваше да може винаги да изтъкне някаква разумна причина за странното си поведение. Търл беше много опитен в това отношение.

Ако имаше късмет, можеше да хване някое човешко същество в тази част на равнината. Не разполагаше с много време, за да дебне улова си. Но чувствуваше, че този път ще има късмет.

Беше тръгнал късно и слънцето вече залязваше, но той можеше да влезе в града и да преспи в колата.

Марк II се понесе по древната автострада.