Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (72)

4

Джони пълзеше към платото край клетката. Луната се беше скрила, нощта беше тъмна. Далечният вой на вълците се сливаше с воплите на ледения вятър. Въпреки шума той успя да чуе как нещо от екипировката на часовия изтрака.

Тази нощ нещата просто не вървяха. Първоначалният план беше изоставен, в последния момент се наложиха някои промени. Целия следобяд в равнината пасеше стадо от бизони и диви говеда, идеално разположено от тактическа гледна точка.

Когато се очакваше тежка зима, бизоните се спускаха на юг от широките северни равнини, а може би имаше и друга причина за тяхната миграция. С тях идваха и вълци, сиви, с издължено тяло, различни от живеещите по тези места.

Вълците все още бяха там, но бизоните и дивите говеда си бяха отишли. Планът беше стадото да се насочи към лагера, за да предизвика суматоха. Такива неща се случваха от време на време и никой нямаше да заподозре нищо. Точно когато акцията щеше да започне, на стадото изведнаж му хрумна да тръгне на изток и се оказа много далеч от лагера. Това беше лошо предзнаменование. Затуй сега трябваше да нападнат, без да могат да отвлекат вниманието. А това беше опасно.

Двадесет шотландци, сред които и Данълдийн, се бяха разпръснали в равнината. Всички бяха покрити — както и Джони — с топлоизолиращи наметала и качулки. Бяха намазани със смес от стрита трева и смола и по този начин инфрачервените детектори нямаше да ги различат от тревата, в която се криеха. Дори визуално се бяха слели с нея.

Шотландците трябваше да се приближат към склада за дихателен газ от всички страни, всеки поотделно да вземе няколко сандъчета с бутилки под налягане и да се върне обратно в базата.

Целта беше да се атакува врагът, а той да не разбере, че е нападнат. В лагера не трябваше дори да подозират, че хората могат да бъдат опасни или враждебно настроени. Нападение, което не прилича на нападение. Шотландците не биваше да крадат никакво оръжие, да влизат в сблъсъци с часовите и да оставят следи.

Някои запротестираха срещу намерението на Джони да отиде до клетката. Той им обясни, без сам да си вярва, че по този начин остава зад гърба на часовите, които ще се насочат към склада, ако забележат нещо и се вдигне шум.

Стисна боздугана и се запромъква към платото. Там го очакваше втората неприятна изненада.

Конете ги нямаше. Може би заради вълците или пък бяха отишли някъде другаде да търсят по-хубава трева. Миналата нощ видя и двата през бинокъла.

Имаше намерение да пропълзи последните метри, прикрит зад тях. Бяха обучени при команда да ритат с предните си копита. И ако часовият забележеше нещо и се наложеше да бъде обезвреден, щеше да изглежда, че е пострадал от коня.

Но тях ги нямаше. Или не… Нещо се мержелееше в тъмнината под скалата. Джони въздъхна с облекчение, когато долови звук от хрупане на трева.

Отиде там, но за съжаление намери само Блоджет — кобилата с контузеното рамо. Тя не се отдалечаваше много, вероятно заради раната си.

Все пак добре, по-добре Блоджет, отколкото без кон. Тя го подбутна с муцуната си за поздрав и веднага се подчини на заповедта му да не вдига шум.

С ръка на муцуната й, като я спираше на всеки няколко метра и се прикриваше от едната й страна, Джони беше защитен от детекторите на часовите. Приближаваше бавно към клетката. Ако успееше да стигне достатъчно близо до часовия, ако Блоджет помни какво я е учил някога и ако контузеното й рамо позволи, Джони се надяваше да го извади от строя.

Психлосът се извисяваше в зелената светлина, която идваше някъде от купола. В клетката не гореше никакъв огън.

Седем метра. Пет… Три…

Внезапно часовият се обърна обезпокоен. Цели три метра! От такова разстояние не можеше да нанесе удар.

Джони щеше да запрати по него боздугана си, но изведнаж видя, че часовият се заслушва в нещо. Чу се някакво пращене. Разбра какво е това — слушалката за радиовръзка в ухото му. Другият часови му говореше нещо.

Психлосът вдигна дългата си почти два метра лъчева пушка.

Другият сигурно е долу край скалата. Дали беше забелязал шотландците? Провалена ли бе операцията?

Часовият пред клетката напусна поста си и се насочи към склада от другата страна на лагера.

Каквото и да ставаше там долу, Джони имаше друга задача. Той бързо се приближи до дървената преграда.

— Криси! — прошепна в тъмнината, като внимаваше да не бъде чут на голямо разстояние.

Тишина.

— Криси! — повтори още по-настоятелно.

— Джони? — отвърна му друг шепот. Но това беше гласът на Пати.

— Да, аз съм. Къде е Криси?

— Тя е тук… Джони! — той усещаше, че тя едва сдържа сълзите си. — Джони, нямаме никаква вода. Тръбите са замръзнали.

Гласът й беше много слаб, като на болно дете.

В зеленикавия сумрак се носеше някаква воня. Джони забеляза цяла купчина мъртви плъхове, струпани край вратата.

— Имате ли храна?

— Много малко. И вече цяла седмица нямаме дърва за огъня.

Джони усети как в него се надига гняв. Но трябваше да действува бързо. Не разполагаха с никакво време.

— А какво става с Криси?

— Тя цялата гори. Лежи, без да помръдне. Дори не ми отговаря. Джони, моля те, помогни ни!

— Дръжте се! — каза той с дрезгав глас. — Обещавам ти, че след два дни ще получите помощ. Кажи и на Криси. Опитай се да я накараш да разбере.

В момента не можеше да направи почти нищо.

— Има ли лед в басейна?

— Малко, но е много мръсен.

— Използвай топлината на тялото си, за да го стопиш. Трябва да издържите още ден-два.

— Ще опитам…

— Кажи на Криси, че съм бил тук. Кажи й…

Какво ли искаха да чуят момичетата от него? Какво би могъл да й каже?

— Кажи й, че я обичам.

Това беше истина.

Откъм склада се чу остър звук. Джони знаеше, че не може да остане повече, трябваше да тръгва. Там долу някой беше загазил и се нуждаеше от помощ.

Като стискаше юздите на Блоджет и я теглеше след себе си, той изтича тихо към другия край на лагера.

Заспуска се надолу към склада. Знаеше точно къде се намира, но нямаше никаква светлина. Не, всъщност имаше.

Светлината на прожектора на един от часовите се насочи към склада.

Бяха двама. Силуетите им се извисяваха на тридесетина метра от него.

Джони се скри и продължи надолу.

Лъчът го освети и заслепи, после отмина нататък.

— Един от онези проклети коне — прозвуча глас пред него. — Казвам ти, че вдясно от склада става нещо.

— Включи си скенера!

Откъм склада се чу тъп звук, сякаш падна един от сандъците.

— Там има нещо — повтори часовият.

Те тръгнаха в тази посока, като осветяваха с прожекторите пътя пред себе си. Така Джони виждаше само силуети. Придвижи се заедно с коня още по-напред.

Видя какво се е случило. Една лошо подредена купчина сандъци беше съборена, бутната по невнимание.

Въпреки че беше тъмно, Джони можеше да наблюдава цялата околност, а часовите само това, което осветяваха с прожекторите си. Видя как един шотландец се изтегля внимателно и после побягва.

Не! Часовият го забеляза! Вдигна лъчевата пушка към рамото си.

Каква кошмарна нощ! Психлосите ще разберат, че животните са ги нападнали. Ако намерят някой шотландец ранен или мъртъв, облечен в топлозащитно наметало, всичко ще им стане ясно. Отмъщението на психлосите ще бъде неизбежно. Щяха да изравнят със земята цялата база.

Само на шест-седем метра от него часовият се беше прицелил и вече сваляше предпазителя.

Боздуганът се стовари като гръмотевица точно в средата на гърба му.

Джони се втурна към него, въпреки че беше с голи ръце.

Другият психлос се обърна. Светлината заслепи Джони.

Психлосът вдигна лъчевата пушка. Но Джони вече беше до него. Сграбчи дулото на огромното оръжие и го издърпа от лапите му.

Вдигна го над главата си, за да използва приклада като боздуган. В лагера не трябваше да се чуват никакви изстрели.

Психлосът се обърна и се опита да го улови. Прикладът на пушката се заби в корема му и той се присви.

Джони си мислеше, че вече всичко е свършило, но се лъжеше. Земята потрепери. Трети часови тичаше насам. Светлината от падналия на земята прожектор осветяваше огромните му крака. Той беше извадил пистолет от колана си. Намираше се само на метър и половина с оръжие, готово за стрелба.

Както държеше пушката за цевта, Джони я завъртя над главата си и го удари по шлема.

Чу се как стъклото на маската се счупи. След това един хъркащ звук от първата, инстинктивно поета глътка отровен въздух.

Психлосът се свлече на земята. Първият вече се беше съвзел и се опитваше да стане и да вдигне оръжието си.

Джони му нанесе страхотен удар с приклада по гърдите и неговата маска също падна. Той започна да се дави от „чистия“ въздух.

Боже Господи! Джони почти изпадна в паника. Трябваше да дава обяснение за смъртта на трима часови! Ако не действуваше веднага, щяха да ги открият и всичко отиваше по дяволите. Опита се да се успокои и да разсъждава трезво. Чу как Блоджет се отдалечава.

Някъде в лагера се трасна врата. Всеки момент това място можеше да се изпълни с психлоси.

Той загаси прожекторите.

Трескаво затърси из джобовете си ремък. Намери две парчета и ги съедини. Наведе се и вдигна пушката на първия часови. Завърза дългия ремък за спусъка.

След това с всички сили заби цевта в земята и остави оръжието да стърчи във въздуха.

Скри се зад тялото на първия часови.

Откъм лагера се чу шум от тичащи крака. С трясък се отваряха и затваряха врати. Щяха да бъдат тук всеки момент.

Не можеха да го видят от лагера, убеди се, че изстрелът няма да го засегне, и дръпна спусъка.

Запушената с пръст лъчева пушка избухна като бомба.

Трупът пред него се разтърси.

По земята се посипаха изхвърлени във въздуха камъни и пръст.

Но Джони вече го нямаше.

Два часа по-късно, смъртно изтощен от тичане, той се завърна в базата.

Робърт Лисицата се беше погрижил да няма никакви светлини и беше подготвил всички за евакуация, в случай че бъдат нападнати.

Участниците в акцията се прибираха един по един и оставяха откраднатите бутилки с дихателен газ в мазето.

След това отиваха тихомълком в ярко осветената аудитория. Робърт беше наредил шестнадесет шотландци с автомати и товарни самолети да бъдат готови да потеглят моментално, ако се наложи да бягат. Свалиха топлозащитните наметала и ги скриха на сигурно място. Всички улики бяха унищожени, взети бяха необходимите предпазни мерки и имаше пълна готовност за изтегляне. Робърт Лисицата, участвувал в много акции и нападения в родината си, беше опитен ветеран.

— Всички ли се върнаха? — попита Джони, като дишаше тежко.

— Деветнадесет са тук — отвърна Робърт. — Данълдийн още го няма.

Това не хареса на Джони. Огледа деветнадесетте участници в акцията. Те се опитваха да оправят облеклото си, нагласяха баретите си, чистеха ги от полепналата по тях трева, успокояваха дишането си.

Един от наблюдателите с бинокъл за нощно виждане, чийто пост се намираше върху покрива на сградата, дойде със съобщение: „Никаква следа от преследвачи.“

— Чухме някаква страшна експлозия — подметна Робърт Лисицата.

— Избухна една лъчева пушка — поясни Джони. — Когато цевта е запушена, лъчът се насочва в обратна посока и целият пълнител с петстотин заряда избухва.

— Ехото наистина беше страхотно — продължи Робърт Лисицата. — Чухме го чак тук, на няколко мили от мястото.

— Звукът е оглушителен — съгласи се Джони.

Седна на една пейка, все още дишайки тежко.

— Трябва да измисля някакъв начин да предам съобщение на Търл. Криси е болна, нямат никаква вода и са останали без дърва.

Шотландците настръхнаха.

— Психлоси! — сви устни един от тях, сякаш се изплю.

— Ще измисля някакъв начин да предам съобщението — каза Джони. — Нещо ново за Данълдийн? — попита той свръзката, който стоеше до вратата.

Шотландецът тръгна към наблюдателния пост.

Групата чакаше. Минутите отминаваха. Изтече половин час. Всички бяха много напрегнати. Накрая Робърт Лисицата стана и отсече:

— Щом нещата са толкова зле, ще се наложи да…

Навън се чу как някой приближава тичешком.

Данълдийн нахълта през вратата и се строполи, не можеше да си поеме дъх и от умора, и от напиращия в него смях.

— Никакви признаци за преследване — обади се свръзката.

Напрежението изведнаж изчезна.

Данълдийн предаде сандъчето с бутилки дихателен газ и пасторът се завтече да го скрие при останалите, в случай че се организира претърсване.

— Не е излетял нито един самолет — извика свръзката, като влезе в стаята.

— Няма да дойдат — потвърди Данълдийн.

В стаята започнаха да пристигат и други шотландци. С облекчение спускаха предпазителите на автоматите. Пилотите на готовите за излитане товарни самолети също се появяваха един по един. Дори възрастните жени надничаха през вратата. Все още никой не знаеше точно какво се е случило там.

Данълдийн вече дишаше спокойно. Пасторът обикаляше наоколо и им сипваше по глътка уиски.

— Останах последен, за да разбера какво ще направят — заяви бодро Данълдийн. — О, вие трябваше да видите нашия Джони!

Той разказа цялата история много живописно.

Бил последният, който стигнал до склада, и когато докоснал един сандък, цялата камара се преобърнала. Той побягнал на зигзаг, но направил широк кръг и се върнал, защото си помислил, че Джони може да има нужда от помощ.

— Каква ти помощ! Нямаше нужда от никаква помощ!

Сетне им разказа как Джони убил тримата психлоси „с голи ръце и само с един приклад на пушка“, а след това предизвикал експлозия „до небето“. Приличал направо на „Давид, който се бие с трима Голиати“. Преследване няма да има.

— Бях се скрил зад един кон на около седемдесет метра, когато психлосите се събраха край трите трупа. Конят не беше засегнат от взрива, но наблизо имаше ранен бик.

— Да, и аз го видях!

— Сблъсках се с него, когато се прибирах.

— Значи това е било онази сянка — се чуваше от всички страни.

— Един огромен психлос — може би твоят демон, дойде — продължи Данълдийн — и започна да осветява наоколо. Решиха, че бикът е съборил купчината сандъци и часовите вместо да седят на пост, са тръгнали да го ловят. О! Бяха толкова ядосани: единият от тях се спънал и забил дулото на пушката си в земята, която след това гръмнала и убила всички.

Джони изпусна въздишка на облекчение. Не знаеше за съществуването на бика и мислеше да им разкаже останалото сам. Експлозията щеше да прикрие следите, а в последния момент, преди да избяга, дори бе открил боздугана си и го бе прибрал. Не бяха останали никакви улики.

— Каква акция! — възкликна възторжено Данълдийн. — И какъв вожд си имаме! Този Джони!

Джони наведе глава и отпи от уискито, за да скрие смущението си.

— Калпазанин такъв — каза Робърт Лисицата на Данълдийн, — можеха да те хванат!

— Но нали трябваше да разберем какво ще стане! — смееше се той невъзмутимо.

Искаха да направят шествие с гайдарите начело. Но Робърт Лисицата забрани, защото тази вечер не биваше да изглежда по-различна в очите на врага. Изпрати всички да си легнат.

„Е, добре, мислеше си Джони, най-накрая може би се сдобихме със средство за откриване на уран.“

Но това с нищо не помагаше на Криси. Не можеше да използва радиовръзка. Как да накара Търл да дойде да го види?