Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (4)

4

Джони седеше, обгърнал коленете си с ръце, и гледаше втренчено останките от обредния огън.

Криси лежеше по корем до него и с белите си зъби лениво дъвчеше семки от една голяма слънчогледова пита. От време на време го поглеждаше озадачено и имаше причина за това. Никога преди, дори и като малко момче, не бе го виждала да плаче. Знаеше, че обича баща си, но Джони беше толкова снажен и величествен, дори студен. Възможно ли е под тази привлекателна външност да се таи малко любов и за нея? Струваше си да се замисли. Тя беше наясно с чувствата си към него. Ако му се случеше нещо, щеше да се хвърли в пропастта, към която понякога подмамваха диви говеда, за да ги убият по-лесно. Животът без Джони би бил пуст и непоносим. Все пак може би той не беше безразличен към нея. Тези сълзи показваха, че е способен да обича.

Пати нямаше такива грижи. Тя беше похапнала добре не само от печеното месо, но и от дивите ягоди, които се предлагаха в изобилие. А след това по време на ритуалния танц беше тичала на воля с няколко момченца на нейната възраст и после пак си похапна. Спеше толкова дълбоко, че приличаше на парцалена кукла.

Джони се чувствуваше виновен. Още по времето, когато беше седемгодишен, се беше опитал да убеди баща си, че това място е опасно. Не всички места за живеене са еднакви. Джони и сега беше сигурен, че е така. Защо свинете, конете и дивите говеда в равнините раждаха постоянно и техните малки бяха толкова многобройни? Защо койотите, вълците, пумите и птиците в по-високите части на планината ставаха все повече и повече, а хората постоянно намаляваха?

Жителите на селото бяха много доволни от погребението, още повече че цялата работа свършиха Джони и неколцина други.

Но Джони не беше доволен. За него то не беше достатъчно хубаво.

Точно по пладне хората се събраха на хълма над селото. Някои от по-възрастните твърдяха, че там се намира гробището. Сега нямаше и следа от него. Може би някога наистина е съществувало. Докато Джони копаеше под палещите лъчи на слънцето — разсъблечен, за да не изцапа наметалото си от кожа на пума и панталоните си от еленова кожа, се натъкна на нещо, което действително можеше да бъде стар гроб. Бяха кости, вероятно на човек.

Жителите на селото се дотътриха до мястото, но се наложи да почакат, докато Пати изтича да събуди отново пастор Стафър. Бяха се събрали само двадесет и пет души. Останалите казаха, че са уморени, и поискаха храната да им бъде занесена на място.

Възникна спор за формата на гроба. Джони го бе изкопал продълговат, така че тялото да бъде положено хоризонтално. Когато Стафър пристигна, започна да твърди, че гробовете се копаят вертикално, защото по този начин в гробището могат да се поберат повече мъртъвци. Когато Джони изтъкна, че вече не се правят погребения и има достатъчно място, Стафър го нахока пред всички.

— Пак се мислиш за много умен — скастри го той. — Още когато съветът беше останал наполовина, всички го казваха. Почти нямаше събрание, на което да не стане дума за някоя твоя лудория. Яздил си до високия хребет и си убил коза. Изкатерил си се на самия Връх, загубил си се в бурята и си намерил пътя, като си следвал посоката на склона. Много умно, нали? Кой друг е обучил шест коня? Всички знаят, че гробовете трябва да бъдат вертикални.

Но все пак погребаха баща му легнал, защото никой не би се наел да копае отново, а и слънцето беше започнало да напича и стана горещо.

Джони не се осмели да предложи това, което наистина искаше да направи. Щеше да има истински бунт.

Той искаше да положи тялото на баща си в пещерата на древните богове. Тя се намираше високо горе в тъмния каньон, в една зловеща цепнатина в скалата, под най-високия връх. Когато беше на дванадесет години, се беше изкатерил случайно дотам, по-скоро за да опита издръжливостта на понито си, отколкото да търси нещо. Пътят нагоре по каньона беше толкова удобен и подканящ. Той язди часове наред и изведнаж пред него изникнаха гигантски вертикални врати. Бяха изработени от някакъв метал, прояден от ръжда. Човек не можеше да ги забележи, дори ако се надвесеше от ръба на каньона. Бяха наистина огромни, стигаха чак до небето.

Джони слезе от понито си, изкатери се по каменните отломки и дълго ги гледа с интерес и страхопочитание.

Нужно му беше малко време, за да събере смелост и да се приближи до тях. После откри едно огромно резе, което едва не премаза крака му, когато успя да го откачи. Бе ръждясало, но много тежко.

Подпря едната врата с рамо — беше сигурен, че е врата, и отново натисна с всичка сила. Но тя не помръдна под тежестта на дванадесетгодишното момче.

После взе падналото резе, пъхна го в малката цепнатина и се опита да го използва като лост, но чак след няколко минути усилията му бяха възнаградени.

Чу се ужасяващо скърцане, което накара косата му да настръхне. Той захвърли резето и побягна към понито си.

Едва когато се намери на гърба му, страхът започна да го напуска. Може би звукът беше от ръждясалите панти. Може би не беше чудовище.

Върна се, опита още веднаж с лоста и се убеди, че стенеше самата врата.

От зейналия процеп идваше отвратителна миризма. Тя отново го изпълни с ужас. Малко светлина беше проникнала във вътрешността и той надникна.

Видя безброй учудващо добре запазени стъпала, които водеха надолу. Щяха да изглеждат още по-добре, ако…

Стълбите бяха покрити със скелети, разхвърляни във всички посоки. По тях се забелязваха останки от дрехи, каквито той никога не бе виждал.

Между костите имаше метални парченца, някои от които не бяха загубили блясъка си.

Той побягна отново, но този път не стигна до понито. Изведнаж разбра, че за да му повярват, има нужда от доказателство.

Събра цялата си смелост — нещо, което никога досега не му се беше налагало да прави, предпазливо прекрачи прага и взе едно от металните парченца. Беше красиво и лъскаво. Върху него беше изобразена птица с разперени крила, която държи в ноктите си стрели.

Сърцето му почти спря да бие, когато черепът, от който го взе, се претърколи настрани и се разпадна на прах пред ужасения му поглед, сякаш преди да изчезне, го упрекна за кражбата.

Когато пристигна в селото, понито му беше покрито с пяна.

Цели два дни не каза нищо на никого, като обмисляше как най-добре да зададе въпросите, чиито отговори го интересуваха. Опитът му от предишните случаи, при които бе проявявал любопитство, го караше да бъде предпазлив.

По това време кметът Дънкан беше още жив. Джони търпеливо изчака едрият мъж да се натъпче с еленово месо и да се уригне звучно няколко пъти.

— Онази голяма гробница… — започна Джони изведнаж.

— Голяма какво? — изръмжа кметът Дънкан.

— Онова място горе в тъмния каньон, където някога са поставяли телата на мъртвите…

— Какво място?

Тогава Джони извади лъскавата значка и му я показа.

Дънкан я разгледа от всички страни, като въртеше глава наляво и надясно.

Пастор Стафър, който в онези дни не беше затъпял дотолкова, се пресегна над огъня и я сграбчи с внезапно движение.

Последвалият разпит не беше никак приятен — защо малките момчета ходят на забранени места и причиняват неприятности на всички, защо не слушат внимателно, когато се събират възрастните, от които трябва да научат истината, скрита в легендите, и не на последно място — защо се правят на много умни.

Кметът Дънкан обаче беше любопитен и принуди пастора да припомни легендата, която даваше отговор на тази странна случка.

— Това е Гробницата на старите богове — бе казал пасторът накрая. — Откакто се помним, никой не е ходил там — с изключение на някои малки момченца, но твърдят, че е съществувала още по времето, когато прадядо ми е бил жив, а той е живял дълго. Боговете идвали в нашите планини и погребвали великите в огромни пещери. Всеки път, когато се появяла светкавица на Върха, това било знак, че боговете са дошли отвъд Голямата вода, за да погребат едного от тях. Някога хиляди и хиляди са живеели в огромни села, сто пъти по-големи от нашето. Те се намирали на изток и казват, че останките на едно от тях все още могат да се намерят точно на изток оттук. Мястото било равнинно, само с няколко хълма. И когато някой от боговете умирал, го пренасяли в Гробницата на боговете.

Пастор Стафър размаха значката.

— Великите поставяли този знак на челата на мъртъвците, когато ги полагали в огромната Гробница на боговете. Такава е истината и древните закони казват, че никой няма право да ходи там и е по-добре да не се приближаваш до това място — отнася се особено за малки момченца. — Той пусна значката в торбата си и тогава Джони я видя за последен път. В края на краищата Стафър беше свещеник и отговаряше за светите неща.

Въпреки това Джони смяташе, че баща му има право да бъде погребан в Гробницата на боговете. Той не се бе връщал там никога и си спомняше за нея само когато видеше светкавица да се стоварва върху Върха.

Но му се искаше баща му да беше погребан там.

— Притеснен ли си? — попита Криси.

Джони я погледна, откъснат от мислите си за момент. Светлината на замиращия огън проблясваше в тъмните й очи и обагряше косата й в червено.

— Аз съм виновен — отговори Джони.

Криси се усмихна и поклати глава. Той никога не можеше да бъде виновен.

— Така е — повтори Джони. — Нещо не е наред с това място. Костите на баща ми… през последната година те просто се разпаднаха като онзи скелет в Гробницата на боговете.

— Каква гробница? — попита Криси, колкото да поддържа разговора. Ако Джони искаше да говори глупости, тя нямаше нищо против. Поне можеше да слуша гласа му.

— Трябваше да го погреба там. Той беше велик човек. Научи ме на много неща — как да плета въже от трева, как да изчакам пумата да се сниши и когато скочи, да се отместя встрани и да я убия с един удар — нали знаеш, че те не могат да се обръщат, когато са във въздуха. Как да правя ремъци от кожа…

— Джони, ти не си виновен за нищо.

— Това беше лошо погребение.

— Джони, това е единственото погребение, което помня.

— Не, не беше хубаво. Стафър не направи истинска погребална служба.

— Но той говореше нещо. Не го слушах, защото берях ягоди, но чух, че каза нещо. Да не е било нещо лошо?

— Не, просто беше безсмислено.

— А какво каза той, Джони?

— Ами нали знаеш, всички онези приказки за това, че Бог се разгневил на хората. Всеки е чувал легендата. Мога и аз да ти я разкажа.

— Разкажи ми я.

Джони се размърда нетърпеливо. Но тя беше заинтригувана и това го накара да се почувствува по-добре.

„И дойде ден, когато Бог се разгневи. И се умори от разврата и празните удоволствия, на които се бяха отдали хората. И изпрати чуден облак, който порази всичко. И неговият гняв отрови въздуха и уби деветдесет и девет от всеки сто човека. И настъпи мор на Земята, плъзнаха болести и епидемии, изтребиха нечестивците и когато всичко свърши, бяха останали само благочестивите и праведните, неговите истински чеда, върху опустялата и напоена с кръв Земя. Но Бог не беше сигурен дори и в тях и им прати ново изпитание — чудовища се нахвърлиха върху им и ги принудиха да се крият из планините и други тайни места. В равнините чудовищата ги преследваха и хората ставаха все по-малко и по-малко, докато накрая на Земята останаха само истински благочестивите, истински благословените, истински праведните. Помнете, хора!“

— О, тази ли имаш предвид? Много хубаво я разказваш, Джони!

— Аз съм виновен — каза той мрачно. — Трябваше да накарам баща ми да ме послуша. Нещо не е наред с това място. Сигурен съм, че ако ме беше послушал и се бяхме преместили някъде другаде, днес той щеше да е жив. Убеден съм, че е така!

— Къде има друго място за живеене?

— Долу под нас има цяла равнина. Можеш да яздиш дни наред. Казват, че някога там е имало голямо село.

— О, недей, Джони! А чудовищата?

— Никога не съм виждал чудовище.

— Но си виждал блестящите неща, които прелитат над главите ни на всеки няколко дни.

— А, за тях ли говориш? Слънцето и луната също се движат над нас, както и звездите. Има дори падащи звезди.

Изведнаж Криси се разтревожи.

— Джони, нали няма да предприемеш нещо?

— Точно това ще направя. Когато съмне, ще се кача на коня и ще отида да проверя дали наистина съществува Голямото село в равнината.

Криси усети как сърцето й се свива. Тя погледна изпълненото му с решителност лице. Почувствува се тъй, сякаш потъваше надолу в земята, все едно, че я бяха поставили в изкопания днес гроб.

— Моля ти се, Джони!

— Не, ще тръгна.

— Джони, искам да дойда с тебе.

— Не, ти оставаш тук. — Той мислеше бързо. Трябваше да намери нещо, с което да я разубеди. — Може би няма да ме има цяла година.

Очите й се навлажниха.

— Какво ще правя, ако не се върнеш?

— Обещавам ти, че ще се върна.

— Джони, ако те няма у дома след една година, ще тръгна да те търся.

Джони се намръщи. Усети, че го изнудват.

— Джони, щом си решил да тръгнеш, погледни онези звезди горе. Ако след една година, когато те са на същото място, ти не си тук, аз ще тръгна.

— Ще загинеш в равнината. Там има диви свине, диви говеда.

— Джони, ще направя това, което ти казах. Заклевам се.

— Мислиш ли, че просто ще тръгна и никога няма да се върна?

— Казах ти какво ще направя, Джони. Можеш да потеглиш. Но знай, че ще направя точно така.