Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бойно поле Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Battlefield Earth I, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 59 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БОЙНО ПОЛЕ ЗЕМЯ: ЕДНА САГА ЗА 3 000 ГОД. ЧАСТ 1. 1993. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: от англ. Камен Каменов []. Формат: 18 см. Офс. изд. Страници: 561. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-422-018-6 (многотомно изд.). ISBN: 954-422-019-4 (ч. 1).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА

1

Първият сняг наистина закъсня, но когато падна, сякаш изля цялата си отмъстителна злоба и работата почти спря.

Стълбата не можеше да се използва, въпреки че Джони направи всичко възможно. Пилотираше платформата, а тя постоянно прегряваше, висеше привързан с обезопасително въже над зейналата бездна и забиваше клинове в твърдата скала, окуражаваше останалите. Почти бяха успели да закрепят стълбата и изкопаха още около четиридесет килограма злато, когато ги връхлетя първата истинска зимна буря. Под напора на ураганните ветрове замръзналите снежинки летяха с такава скорост, че се забиваха в незащитените части на тялото като куршуми. Затрепераха дори планинските върхове. Стълбата се откъсна и пропадна в пропастта. За щастие в този момент се извършваше смяната на бригадите и нямаше жертви.

Сега изчакваха бурята да позатихне, за да видят какво може да се направи.

Трябваше на всяка цена да създават впечатление, че работят усърдно. Робърт Лисицата каза, че Търл не би предприел никакви брутални действия, ако нещата според него вървят добре. В момента обаче падащият сняг беше затрупал всичко и на снимките, правени от самолета, нямаше да се вижда, че са спрели работа.

Всички уверяваха Джони, че не било толкова необходимо да стои там през цялото време. Според предварителните планове на обекта винаги присъствуваше един от неговите трима двойници. Когато се налагаше, той заставаше на открито, за да бъде сниман от самолета. Обикновено се редуваха. Дори онзи, който държеше надписа със съобщението за Търл, не беше Джони, а Тор. Наличието на трима подходящи мъже улесняваше нещата, защото никой не би могъл да издържи на този адски студ повече от два часа.

И така, днес Джони не беше край работната площадка. Заедно с трима шотландци той се отправи в бушуващата буря към мястото, наречено Юрейван[1].

Историкът доктор Макдърмот се научи вещо да събира и да разгадава информацията от стари, разкъсани и с липсващи страници книги. Дори поиска да му дадат помощник, истински разузнавач, който да обикаля и да му събира стари карти и книги. Така попадна на някакъв текст. Там пишеше, че в Юрейван се намирали „най-големите залежи от уран в целия свят“. Този район би трябвало да бъде някъде на около триста и петдесет километра югозападно от базата, малко след едно огромно, ясно открояващо се плато.

Уран!

Ето защо Джони с един от пилотите и Ангъс Мактавиш се бяха насочили натам с малък самолет. Дали щяха да имат късмет?

Ангъс Мактавиш беше във възторг. Той пръв разгада как работят техническите съоръжения, създадени някога от човека, и ги ремонтираше много успешно.

Него и още шестима шотландци Джони обучи да боравят с електронната и другата техника. Всички бяха много добри ученици, но звездата беше Ангъс Мактавиш. Избухлив, не знаеше какво е поражение и проблясващите под рошавата му черна коса очи постоянно излъчваха оптимизъм. Сега беше убеден, че ще открият цели планини с уран, който ги очаква, за да го изкопаят и отнесат.

Джони обаче не беше убеден в това. На първо място, те все още не разполагаха със защитна екипировка срещу радиацията. Следователно докато дойдеше моментът да се копае, щеше да мине още много време. Надяваше се да открият в мините поне минимално количество уран, за да експериментират как взаимодействува с дихателния газ. Всъщност това бе целта на цялата операция, но не искаше да убива вярата и ентусиазма на Ангъс.

Поради бурята видимостта беше безкрайно лоша. Пътническият самолет се люшкаше и подскачаше, блъскан и атакуван от ураганните ветрове. Системите му за управление бяха съвършени и той можеше да се пилотира и при нулева видимост, само според показанията на уредите. Един-два пъти върховете почти облизваха крилата му, но хората виждаха единствено разбушувалия се въртоп наоколо. В него човек губеше ориентация. За щастие бурята се движеше на изток и когато изминаха около сто и шестдесет километра, тя постепенно изостана зад тях и утихна.

Самолетът изскочи от един облак и се понесе в ясното небе. Пред тях се ширнаха западните части на Скалистите планини. Те искряха под лъчите на утринното слънце и бяха толкова красиви, че на човек му спираше дъхът.

— Шотландия е може би най-красивата страна в света — каза помощник-пилотът, — но и тя не може да се сравнява с това, което виждаме.

Джони увеличи скоростта на осемстотин километра в час и бялата покривка под тях започна да се движи още по-бързо. Той забеляза платото, чиито координати взе от древната ученическа карта. От нея научиха къде се намира Юрейван. Дори под снега си личеше откъде е минавал древният виещ се път. Зърна точката, където се разклоняваше. Спусна самолета съвсем ниско над върховете на дърветата и започна да брои развалините, представлявали някога древни селища. Така стигна до хълмистата местност, наречена Юрейван. Приземи самолета пред някакви сгради, направо в снега.

Ангъс Мактавиш изхвърча като тапа през вратата и карираната му пола се развя зад него. Нахълтваше от сграда в сграда. Внезапно се завтече обратно към тях.

Пискливият му глас прокънтя в студения въздух:

— Това е Юрейван!

Държеше в ръцете си някакви изпомачкани и пожълтели листове.

Джони се пресегна назад, взе една бутилка с дихателен газ и дистанционното управление. Двамата с Ангъс бяха прекарали в работа половината нощ, за да го направят. С негова помощ щяха да отворят клапата на бутилката с газ от разстояние. Трябваше просто да открият зона със силна радиация, да оставят бутилката, да се отдалечат на безопасно място, да включат дистанционното управление и да видят дали ще последва експлозия. Джони взе и няколко лопати, въжета за катерене и миньорски лампи.

Ангъс търчеше наоколо и душеше като ловджийско куче, за да открие подходящо място. Попадна на стари складове за руда. Очевидно някога са били заградени с ограда, но от нея вече нямаше и следа.

Направиха няколко опита — изравяха дупка, поставяха в нея бутилката, отдръпваха се, с дистанционното управление освобождаваха клапата, за да изтече малко газ, и чакаха с надежда резултата.

След дузина опити Ангъс вече бе почти убеден, че или бутилката е дефектна, или е празна. Взе я и развъртя кранчето. Само след секунда посиня и започна да кашля. Значи не беше празна.

Слязоха долу в шахтите и тръгнаха из галериите. След толкова години те съвсем не бяха безопасни.

Изпразниха още пет бутилки с дихателен газ.

Нямаше нито една експлозия.

Джони изгуби надежда. Остави Ангъс и пилота да продължат с опитите и тръгна да разглежда развалините. Сградите бяха в такова окаяно състояние, че трудно можеше да се разбере за какво са служили някога. Намерените от Ангъс листове гвореха за неговите разузнавачески способности, но това бе всичко. За да се запазят, те сигурно са били прибрани някъде.

Започна да подозира нещо. В цялата околност успя да открие жалките останки само на едно тяло. Разпозна го по пломбите и копчетата, подредени по определен начин.

Нямаше и следа от картотека. Нито пък нещо, което да напомня за машини, с изключение на ръждясалите асансьори. И никакви трупове, освен онзи.

Върна се при самолета и седна. Тази мина е била изчерпана още преди нападението на психлосите. Била е изгребана до последната прашинка и от урана не бе останало и следа.

Ангъс тичаше към него и викаше:

— Има! Има!

Носеше нещо в рамка. Джони излезе и го погледна. Единият от ъглите й не беше обгорял. Върху изгнилата подставка беше закрепено парче руда. Под нея имаше лъскава медна табелка с надпис, който почти не си личеше. По всяка вероятност на тази рамка някога е имало оловно стъкло, защото в единия й ъгъл все още се виждаше парче от него.

Джони я взе и я отнесе до една скала, където започна да я разглежда. Това парче руда е било монтирано в рамката и покрито с оловно стъкло, защото е било експонат. Взираше се в надписа от всички страни. Не се разбираше нищо друго, освен че е „Първото…“. Беше написано и името на някакъв човек, но то не се четеше. Завъртя табелката на светлината и буквите в горния край станаха по-ясни. Прочете „уранит“.

— Виж! — каза Ангъс. — Искам да ти покажа нещо.

Взе рамката от Джони и я постави на десетина метра. Насочи бутилката с дихателен газ към нея и се върна обратно. Завъртя копчето на дистанционното управление. Пуснатият на свобода дихателен газ избухна!

— Ще го направя пак! — извика възбудено Ангъс.

Отвори клапата докрай и я остави в това положение. Дори и да искаше, не би имал време да я затвори.

Бутилката излетя като ракета на около три метра, а изтичащият от нея газ съскаше и пламтеше. Пилотът и Ангъс крещяха възторжено.

— Уранитът — каза Джони, изчел почти всичко за урана — е уранова руда. От нея се получават много радиоактивни изотопи. Къде го намерихте?

Те го помъкнаха към останките на една древна сграда. Беше толкова срутена, че за да влязат в нея, трябваше да съборят покрива.

Накрая Джони, целият покрит с прах и разгорещен от работата въпреки мразовития въздух, излезе и седна там, където някога навярно е била верандата.

Музей. Това е било един малък музей. Вътре имаше и други експонати. Розов кварц, хематит и още много най-разнообразни образци, които очевидно не са били изкопани тук. Нямаше никаква информация, откъде е докаран уранитът.

— Дихателният газ е детектор! — твърдеше несломимият Ангъс.

Джони се чувствуваше потиснат. Предварително знаеше, че е така. Със собствените си очи бе видял как кабината на булдозера изхвърча във въздуха и уби намиращия се в нея психло, когато вътре попадна радиоактивен прах.

— Много се радвам, че вече го знаем със сигурност — отговори той. — Но дори тук да е останал някакъв уран, той се намира на много голяма дълбочина и не можем да го извадим. Намерете някакви оловни листове и опаковайте експоната. Ще го отнесем у дома.

— Нека да потърсим още малко! — примоли се Ангъс.

И без това трябваше да изчакат бурята да отмине на изток.

— Добре, продължавайте — съгласи се Джони.

Знаеше, че няма смисъл. Тук бяха останали само един труп и музеят.

Къде, за Бога, можеше да се намери уран? Много уран?! Къде?

Бележки

[1] Uravan (англ.). Van — промиване на руда. Бел. ред.