Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (78)

5

— Джони, събуди се! Ставай! Пламна!

Джони отвори очи. Все още беше тъмно. През зимата нощите са много дълги. Стори му се доста странно, че се намира в собствената си стая, Ангъс го дърпа, за да стане, а на масата свети миньорска лампа.

Изведнаж проумя значението на това, което му казваше младежът. Скочи и започна да надява дрехите си от еленова кожа.

Ангъс се беше събудил много рано, защото беше жаден. Леля Елен го чу да дрънчи с кофите. Те бяха празни, а Ангъс не обичаше да яде сняг, затова леля Елен поиска да отиде за вода. Но той не се съгласи и заяви, че сам може да свърши тази работа, ако му покаже къде е изворът. Тя посочи към покрайнините на селото, където минаваше потокът, от който всички вадеха вода. Той взе коженото ведро и излезе. Тъй като беше обещал на Джони да не ходи никъде, без да е проверил преди това местността за радиация, и сега носеше със себе си бутилка с дихателен газ и дистанционното управление. Поставяше я на десетина метра пред себе си и завърташе копчето. Изведнаж — ТРЯС!, чу се слаб гръм и дихателният газ пламна.

Ангъс подскачаше от възбуда и подаваше на Джони дрехите, за да се облече по-бързо. Избута го през вратата и се насочиха към извора в края на селото.

Ангъс спря. Завъртя копчето на дистанционното управление.

ТРЯС!

Чу се приглушена експлозия и избухна пламък.

Пасторът, събудил се от суматохата, също се присъедини към тях. Ангъс извърши опита още веднаж, за да види и той.

Внезапно Джони настръхна, но причината не беше сутрешният мраз. Дихателният газ експлодираше точно край пътеката, по която жителите на селото минаваха по два-три пъти всеки ден, когато отиваха за вода. Сети се и още нещо. Като малко момче се разбунтува срещу установените порядки и отказа да върши каква да е работа. Той е мъж, твърдеше още от момента на прохождането си, и затова ще ходи на лов, а няма да мие пода или да носи вода. Никога не се беше приближавал до извора, дори конете си поеше на друго място, нагоре по склона. Сега настръхна, защото разбра, че не е имунизиран срещу радиацията, а оцеляването му е било чиста случайност. Просто не беше идвал на това място. Смяташе за недостойно да мъкне кожените ведра с вода.

Но останалите и особено децата, жените и по-възрастните мъже, които вадеха вода всеки ден, редовно бяха получавали смъртоносните дози радиация. Когато си помисли за тези хора, усети в стомаха си вледеняващ хлад.

Ангъс искаше веднага да започне да копае под снега. Но Джони, не без помощта на пастора, успя да го спре.

— Нямаме защитна екипировка — каза Джони. — Нуждаем се от олово, оловно стъкло или нещо подобно. Но нека отбележим това място, така че да се знае от всички. То ще бъде забранена зона за преминаване. После можем да продължим търсенето.

С няколко много внимателни проверки те откриха, че зоната на радиация се разширява от пътеката в кръг с радиус десетина метра. Очевидно Ангъс бе попаднал точно в центъра му. Очертаха района с пепел от огнището на една изоставена колиба. Джони издяла колчета и ги забоде по краищата. Взе едно плетено въже и го омота около тях.

Джимсън, чието внимание бе привлечено от експлозиите, дойде да види какво става. Имаше и други любопитни. Джони остави пастора да им обяснява. Докато вършеше работата си, чуваше части от речта му. Говореше нещо за духове. Но за каквото и да ставаше дума, то очевидно имаше ефект, защото Джимсън веднага започна с важен вид да дава инструкции на хората си да заобикалят опасното място. Джони беше сигурен, че в най-скоро време този кръг ще стане табу. Само няколко крачки встрани — и пътят вече беше безопасен.

Зазоряваше се. Трябваше да проверят дали в околността няма и други опасни места. Работеха бързо, защото искаха да тръгнат преди обед. Маршрутът на разузнавателния самолет минаваше наблизо и те трябваше да го изпреварят. Джони не искаше снимки, документиращи тази операция, да попаднат в ръцете на Търл. А маркировката не би му направила впечатление. Един кръг, ограден с въже, нямаше да събуди подозрение — щеше да изглежда като обикновен обор. Наоколо постоянно минаваха хора, коне и кучета. Но самолет, кацнал в горния край на каньона, и трима души, чието облекло се различава от това на останалите, бе съвсем друго нещо.

Докато дъвчеха закуската, донесена им от леля Елен, Джони постоянно гледаше към широката ливада. Каква огромна площ им предстоеше да проверят!

Хрумна му нещо. Беше рисковано, но от прочетените книги на тази тема бе научил, че малките дози радиация, поети за кратък период от време, не са опасни.

Взе една маска и няколко бутилки с дихателен газ. Напълни кофа с пепел от огъня. Яхна единия от конете.

— Ще прекося съвсем бавно, на зигзаг цялата поляна — каза той на Ангъс и на пастора. — Ще поспирам през десетина метра. През цялото време ще държа бутилката отворена. Всеки път, когато припламне, ще хвърлям на мястото шепа пепел и ще вдигам високо ръка. Пасторе, искам да застанеш на хълмчето и да направиш скица на долината, а ти, Ангъс, ще му казваш, щом ме видиш да давам знак. Ясно ли е всичко?

Те отговориха утвърдително. Пасторът се изкачи на хълма, като взе със себе си лист хартия и писалка. Ангъс го последва.

Тримата млади мъже, гласували за преместването на селото, попитаха дали могат да помогнат с нещо. Джони им каза да докарат още няколко отпочинали коня.

Огледа се. Всички бяха по местата си. Слънцето хвърляше върху снега червеникаво-златисти отблясъци. Провери дали маската прилепва плътно към лицето му, отвори съвсем малко клапата на бутилката и пришпори коня си.

Само след минута се чу първата слаба експлозия. Хвърли малко пепел, вдигна ръка и препусна нататък. В неподвижния въздух го настигна одобрителният вик на Ангъс. Пасторът отбеляза мястото върху скицата.

Джони кръстосваше поляната неуморно. Пламък от бутилката, шепа пепел, вдигната ръка, ехо от вика на Ангъс и отново тропот на препускащи копита.

Смени коня, отвори нова бутилка и се втурна на работа.

Жителите на селото наблюдаваха какво става с апатично изражение на лицата. Джони Гудбой още на времето вършеше куп странни неща. Но беше истински ездач. Всички го признаваха. Не разбираха защо от време на време палеше нещо като факла. Пристигналият заедно с него свещеник — истински свещеник от някакво село, наречено Шотландия, обясняваше нещо на стария Джимсън. Всички се чудеха, че наблизо има и друго село. О, да, това наистина е така. То съществува от много отдавна. Намира се през няколко планински хребета. Е, да, при тези дълбоки снегове човек няма възможност да стигне много надалеч. Но как само язди този Джони Гудбой! Вижте как снегът хвърчи изпод копитата на коня му!

Два часа по-късно и четирите коня бяха покрити с пяна, имаше шестнадесет празни бутилки от дихателен газ, а Джони едва се държеше на краката си. Вече можеха да потеглят обратно. Нямаха време дори да погледнат направената карта.

Решиха да оставят конете като подарък и тръгнаха към самолета пеша.

Пасторът обясняваше на Джимсън, че хората не бива да се доближават до местата, отбелязани с пепел. Джимсън твърдеше, че ще се погрижи за това, дори Браун Лимпър да се противи.

Леля Елен изглеждаше изплашена.

— Отново ли тръгваш, Джони?

Опитваше се да намери подходящите думи, за да му каже, че той представлява цялото й семейство.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита той.

Тя отказа. Тук бил родният й дом. Но той трябвало да се върне някога, независимо от това, че жаждата за приключения из непознати земи е в кръвта му.

Джони обеща тържествено и й даде няколко подаръка, които беше запазил за раздялата: една голяма тенджера от неръждаема стомана, три ножа и кожено наметало с ръкави!

Леля му се престори, че всичките тези неща много й харесват, но когато той се обърна, за да помаха, преди да се скрие зад хребета, тя плачеше. Имаше ужасното чувство, че никога повече няма да го види.