Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (5)

5

Първите лъчи на зората оцветиха Върха в розово. Денят щеше да бъде чудесен.

Джони Гудбой довършваше товаренето на втория кон. Уиндсплитър пощипваше трева наблизо, но всъщност не пасеше. Очите му бяха приковани върху Джони. Очевидно заминаваха нанякъде и Уиндсплитър нямаше да позволи да го изоставят.

Тънка струйка дим се издигаше от огъня, на който семейство Джимсън си приготвяше закуската. Печаха едно куче. Вчера на погребалното тържество цяла глутница се сбиха по най-глупав повод. Кокали и месо имаше колкото щеш, но кучетата се сдавиха и един кафеникав пес беше убит. Изглежда Джимсънови щяха да ядат месо цял ден.

Джони се опитваше да се съсредоточи върху подробностите по подготовката. Искаше да откъсне мислите си от Криси и Пати, които стояха наблизо и го наблюдаваха мълчаливо.

Браун Лимпър Стафър също се мотаеше наоколо. Единият му крак беше сакат по рождение. Трябваше да бъде убит още когато се появи на бял свят, но тъй като семейството никога не беше имало друго дете, го оставиха да живее. Все пак Стафър беше пастор, а дори и кмет, тъй като нямаше кой друг да изпълнява тази длъжност.

Джони и Браун Лимпър никак не се обичаха. По време на обредния танц Стафър седя настрана и постоянно правеше злобни забележки за танца, за погребението, за месото и за ягодите. Но когато се опита да обиди бащата на Джони с думите: „На тоя кокалите никога не са били на място“, той го удари с опакото на ръката си. Сега се срамуваше, че е посегнал на сакат човек.

Браун Лимпър стоеше изкривен и сгърчен, на бузата му можеше да се забележи бледа синина. Той гледаше приготовленията на Джони и цялото му същество изразяваше пожелания за лош късмет. Две момчета горе-долу на същата възраст (в цялото село само петима наближаваха двайсетте) се приближиха до Браун и го попитаха какво става. Той вдигна рамене.

Джони се бе съсредоточил в работата си. Може би вземаше прекалено много неща, но не знаеше какво щеше да му се случи. Никой не би могъл да му каже. В двете торби от еленова кожа, прехвърлени през гърба на коня, имаше кремък и прахан за палене на огън, снопове ремъци, камъни с остри ръбове, които се намираха много трудно, но режеха чудесно, три резервни боздугана, единият достатъчно тежък, за да разбие черепа на мечка, няколко топли кожени завивки, които не миришеха много, и допълнително кожи за облекло…

Той се стресна. Не беше усетил кога Криси се е приближила на една крачка от него. Надяваше се, че няма да му се наложи да разговаря.

Това си беше истинско изнудване и не предвещаваше нищо добро. Ако беше казала, че ще се самоубие, когато той не се върне, човек би могъл да помисли: най-обикновени момичешки приказки и фантазии. Но заплахата да тръгне след него, ако след една година го няма у дома, поставяха думите й в друга светлина. Това означаваше, че трябва да внимава. Не биваше да допусне да бъде убит. Да мисли за собствения си живот беше друго нещо — той не се плашеше и обичаше да рискува. Но мисълта, че Криси ще го последва долу в равнината, ако не се върне, накара стомахът му да се свие на топка. Ще бъде прободена, премазана или изядена жива от дивите зверове и всяка секунда от нейната агония ще бъде по вина на Джони. Тя намери сигурен начин да го принуди да бъде внимателен и да се грижи за себе си — точно това, което искаше.

Криси му подаваше нещо. По-точно две неща. Едното беше огромна костна игла с ухо, в което да се вкара коженият ремък, а другото — шило за пробиване на дупки. И двете бяха излъскани от дълга употреба и безкрайно ценни.

— Бяха на мама — каза тя.

— Нямам нужда от нищо.

— Не, ще ги вземеш!

— Няма да ми потрябват.

— Ако си загубиш дрехите — почти изплака тя, — как ще си ушиеш нови?

Тълпата от хора растеше. Джони нямаше нужда от специално изпращане. Взе иглата и шилото от ръцете й, развърза една от торбите и ги пусна вътре, провери дали няма опасност да изпаднат и я завърза отново.

Криси стоеше мълчаливо. Джони се обърна и я погледна. Уплаши се за нея. В лицето й нямаше и капка кръв. Изглеждаше, сякаш не е мигнала цяла нощ и е прекарала тежка треска.

Решителността на Джони се разколеба, но зад Криси видя Браун Лимпър да шепне нещо на ухото на Пети Томсо.

Лицето му се вкамени. Той сграбчи Криси и я целуна силно. Сякаш с това отприщи цял бент — по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Чуй какво ти казвам — натърти Джони. — Няма да тръгваш след мен!

Тя направи усилие да контролира гласа си:

— Ако не се върнеш до една година, тръгвам. Заклевам се във всички богове от Върха.

Той я погледна. След това даде знак на Уиндсплитър да се приближи. С елегантно движение се метна върху гърба му, а в ръката си стискаше въжето на товарния кон.

— Оставям ти другите си четири коня — каза Джони на Криси. — Не ги изяждайте, те са обучени.

Той се запъна.

— Освен ако не започнете да гладувате през зимата.

Криси се притисна към крака му за момент, след това отстъпи назад и главата й клюмна.

Джони смушка Уиндсплипър с пети и потеглиха. Този поход нямаше да бъде търсене на приключения. Щеше да бъде едно безкрайно предпазливо разузнаване и Криси се бе погрижила за това.

В началото на дефилето се извърна — отзад стояха петнайсетина души, които наблюдаваха заминаването му. С петите си накара Уиндсплитър да се изправи на задните си крака и им помаха с ръка. Те внезапно се оживиха и отвърнаха на поздрава му.

След това Джони навлезе по пътеката в тъмния каньон и се отправи към необятните и загадъчни равнини.

Всички си бяха тръгнали. Само Криси стоеше неподвижно, обхваната от невероятната надежда, че всеки момент ще го види да язди обратно.

Пати я подръпна за крака:

— Криси, Криси, ще се върне ли?

Гласът на Криси беше много тих, очите й бяха като пепелта в отдавна угаснало огнище.

— Довиждане — пророни тя.