Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (23)

10

Търл знаеше как да изнудва жертвите си и надушваше отдалеч и най-малкото нещо, с което можеше да ги притисне до стената.

Като опитен служител в службата за сигурност разбираше, че работата му зависи от успешното прилагане на методите за оказване на натиск. Винаги имаш предимство, когато можеш да изнудваш някого. Един метод, който неизбежно принуждаваше противника да отстъпи.

А сега всичко се бе обърнало наопаки. Тази човешка твар бе усетила, че го държи в ръцете си, и можеше да го изнудва.

Той седеше и изучаваше човешкото същество. Дали подозираше нещо за плановете му? Не, разбира се. Може би беше прекалил с ежедневния натиск върху него и то бе разбрало, че му е много нужно за нещо.

Вероятно го беше и поразглезил. Почти всеки ден излизаше на лов за плъхове, за да има какво да яде. А нали му осигури и вода? Ами колко хитрост и усилия му бяха необходими да разбере с какво се храни.

И ето го сега, изправено пред него, пращящо от здраве, има нахалството да му каже, че не яде това. Търл го погледна отблизо. Е, всъщност не беше нито толкова здраво, нито толкова смело. В действителност дори изглеждаше болнаво. Цялото бе посиняло от студ, въпреки че бе увило около тялото си някаква кожа. Хвърли поглед към басейна. Водата беше замръзнала и мръсотията стоеше неподвижно в нея.

Търл огледа клетката. Тя не беше мръсна. Очевидно съществото се грижеше за реда и я почистваше.

— Животно — каза Търл, — в твой интерес е да започнеш да работиш веднага. — Понякога, когато не разполагаш със средство за изнудване, заплахата може да свърши същата работа.

— Зимата — каза Джони на психлоски — се отразява зле на машината. Покривам я с една от моите еленови кожи през нощта и когато вали. Но влагата е опасна за нея. Започва да почернява.

Търл щеше да избухне в смях. Беше толкова смешно да слушаш как това животно наистина говори на езика на психлосите. Долавяше се слаб акцент, но причината вероятно беше у учителя чинко. Зачуди се дали действително е така, защото в речта му липсваха учтивите изрази като „много моля да ме извините“ и „простете ми, но…“, които Търл бе запомнил от предварителното прослушване на дисковете и които изразяваха подчинение. Той никога не бе срещал жив чинко, тъй като те отдавна бяха мъртви, но покорените раси на планетите им бяха много учтиви и дори сервилни, когато се обръщаха към тях. Така, както и трябваше да бъде.

— Животно — каза Търл, — може и да си научило думите, но очевидно не си разбрало какво значи добро поведение. Да ти покажа ли?

Само едно движение на огромната лапа и Джони щеше да бъде размазан върху решетките на клетката.

Но той се изпъна и каза гордо:

— Моето име не е животно. Казвам се Джони Гудбой Тайлър.

Търл зяпна от изненада. Каква наглост! Нахална, дръзка, гола твар!

Той замахна и го удари.

Джони излетя във въздуха и въжето, с което беше вързан, едва не му счупи врата.

Търл излезе от клетката гордо, с чувство за изпълнен дълг и затвори вратата с трясък. Докато се отдалечаваше, всичко се тресеше като при земетресение.

Почти стигна лагера, когато спря и се замисли. Стоеше като истукан и мислеше.

Огледа сиво-белия пейзаж около себе си. Усещаше как замръзналото стъкло на маската се впива в лицето му и му пречи да вижда. Мръсна, гадна планета!

Обърна се и тръгна обратно към клетката. Отвори вратата и се приближи до човешката твар. Повдигна я, изтри кръвта от врата й с шепа сняг и я изправи до масата.

— Аз се казвам Търл — каза той. — Та за какво говорехме?

Винаги надушваше възможностите за изнудване.

Но при бъдещите им разговори нито веднаж не се обърна към Джони със собственото му име, а продължи да го нарича животно. Един истински психло никога не забравя, че неговата раса е раса на завоеватели. Най-великата раса в Космоса. Какво си мислеше този червей!