Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (66)

6

В ясния студен следобед те се отправиха към находището. Джони, Робърт Лисицата, тримата младежи, които приличаха на Джони, и двамата шотландци — началници на смени, се носеха високо над величествените Скалисти планини с бясна скорост. Тази сутрин Търл бе дошъл рано. Говореше загадъчно и заплашваше. Земеходът му беше забелязан от стражата в равнината и Джони бе предупреден навреме за пристигането му.

Джони посрещна земехода в мразовитата утрин, увит в кожа от пума. Всички бяха предупредени да не излизат от огромната зала, където бе сервирана закуската. Околността изглеждаше пуста и нямаше какво да привлече вниманието на Търл.

Той слезе от колата, пристегна дихателната си маска и започна закачливо да подхвърля във въздуха кутията с дистанционното управление.

— Защо толкова те интересува урановият детектор? — попита чудовището.

Джони смръщи вежди и се опита да направи учудена физиономия.

— Чух, че онзи ден си „поправил“ машината за обезпрашаване на руда. През цялото време на врата ти е висяла камерата! Нали?

Джони реши да проведе внезапна словесна атака.

— Ти да не би да очакваш да се кача горе в планините, без да знам от какво трябва да се пазя? Предполагаш, че ще се втурна да ти върша работата и да загина…

— Да загинеш ли?

— Да, да умра от облъчване…

— Слушай, животно, не можеш да ми говориш по този начин!

— …защото много добре знаеш, че ще се разболея смъртоносно, ако не се предпазя от урановия прах! Ти ми каза, че там горе има уран! И очакваш аз да…

— Чакай малко — прекъсна го Търл. — За какво говориш?

— За минна токсикология! — отсече Джони.

Облеченият в шотландска пола постови стоеше край вратата и ако погледът му можеше да пронизва, Търл отдавна щеше да е мъртъв.

— Часови! — извика Джони. — Вземи една книга на английски, каквато и да е, и я донеси! Бързо!

Джони отново се обърна към Търл. От сградата се чуваха стъпките на тичащият часови. Търл върна кутията с дистанционното управление в джоба си, така че лапата, с която стреля, да бъде свободна. За всеки случай.

Часовият изхвърча навън с един древен том със заглавие „Поемите на Робърт Бърнс“. Беше го издърпал от ръцете на пастора, който четеше на закуска. Сигурно щеше да свърши работа.

Джони отвори книгата решително. Постави пръста си върху една строфа: „С една мечта живея оттогава…“

— Виж какво пише тук! — гневно каза той. — При наличието на уран косата на човек окапва, зъбите му падат, кожата му се покрива с червени мехури, а костите му се разпадат! И всичко това става само за няколко седмици, ако е постоянно изложен на неговото въздействие.

— Но вие не експлодирате, нали? — намеси се Търл.

— Тук не пише нищо за експлодиране, но се твърди, че продължителното излагане на ураново въздействие може да бъде фатално! Прочети го сам!

Търл погледна един ред, който гласеше: „О, как се надига вълнението в гърдите ти…“, и каза:

— Значи тъй, не го знаех.

— Но вече сам се убеди как стоят нещата — настоя Джони.

Затвори книгата и удари с юмрук по нея.

— Попаднах на тази информация съвсем случайно. А ти нищо не ми беше казал. Сега вече ще ми дадеш ли един детектор или не?

Търл се замисли.

— Значи костите ви се превръщат на прах, така ли? И това става за няколко месеца?

— За няколко седмици — поправи го Джони.

Търл се разсмя. Лапата му пусна кобура и той се хвана за гърдите, защото му беше трудно да диша.

— Е, добре — изрече накрая, — мисля, че ще трябва да си поемете риска, съгласен ли си?

Планът му не бе успял. Но поне засега вниманието на Търл бе отклонено. Дори започна да се чувствува по-уверен в себе си.

— Така или иначе, не съм дошъл за това — каза Търл. — Можем ли да отидем някъде, където ще поговорим на четири очи?

Джони върна книгата на часовия и му намигна, за да го успокои. Шотландецът успя да се овладее и не се усмихна. Търл търсеше нещо в земехода.

Махна на Джони да го последва и го отведе в задната част на параклиса, където нямаше никакви прозорци. Носеше цяло руло карти и снимки. Седна на земята и направи знак на Джони да се наведе.

— Всичките ти животни ли са обучени? — попита той.

— Да, доколкото е възможно за толкова кратко време.

— Е, нали получи допълнително още няколко седмици?

— Мисля, че ще се справят.

— Добре тогава. Най-после дойде моментът да станете истински миньори!

Той разгърна картата. Тя представляваше монтаж от отделни снимки, правени от разузнавателния самолет и обхващащи площ от около три хиляди и двеста квадратни километра от Скалистите планини на запад от Денвър.

— Нали можеш да се оправиш с нея?

— Да — отговори Джони.

Търл посочи с нокът началото на един каньон.

— Ето, там е!

Джони усети алчността, която се разгаряше у Търл. Той шепнеше конспиративно:

— Тук има жила от бял кварц с примеси от чисто злато. Тя е уникална. Показала се е на повърхността след свличане на огромни пластове земна маса преди много години.

Извади от купчината една огромна снимка. В червената стена на каньона се виждаше диагонален бял процеп. Търл измъкна друга снимка, направена по-отблизо, и също му я показа. Съвсем ясно си личеше гъстата паяжина златни нишки в снежнобелия кварц.

Джони се опита да каже нещо, но Търл го спря с лапа.

— Ще отидеш там, за да видиш как стоят нещата в действителност. Когато разгледаш добре мястото и се ориентираш в проблемите, които могат да възникнат при изкопаването, ще се върнеш, за да ми докладваш. Аз ще се заема с разрешаването на възникналите въпроси и затруднения.

Почука с нокът по една по-голяма карта:

— Запомни това място!

Джони забеляза, че върху нея няма никакви означения. Хитрият Търл! Ако попаднеше в чужди ръце, тя нямаше да може да послужи като улика срещу него.

Той се облегна назад и даде време на Джони да се запознае с картата на спокойствие.

Джони познаваше тези планини, но никога не ги беше виждал в такива подробности и снимани под такъв ъгъл.

Търл прибра всичко с изключение на тази карта.

— Ще се ориентираш по нея.

Надигна се и стана.

— С колко време разполагаме, за да го изкопаем? — попита Джони.

— Това трябва да стане до деветдесет и първия ден на следващата година. Значи разполагате с шест месеца и половина.

— Но означава също така, че трябва да работим и през зимата — забеляза Джони.

Търл повдигна рамене.

— Там винаги е зима. Десет месеца зима и два месеца есен.

Той се разсмя весело.

— Качвай се в самолета и заминавай да го разгледаш. За целта имаш на разположение едва-две седмици. След това се връщаш и се срещаме пак. Само ние двамата. Това е строго секретно, чуваш ли? Освен на твоите животни, на никого няма да казваш!

Търл си тръгна, като си подхвърляше във въздуха кутията с дистанционното управление. Земеходът му се понесе обратно към лагера.

Няколко часа по-късно Джони летеше високо над Скалистите планини с екипаж, подбран лично от него.

— За пръв път чувам — каза един от шотландците зад него, — че Робърт Бърнс се е занимавал с токсикология.

Джони се обърна. Помисли, че часовият също се е качил на борда.

— Толкова добре ли си научил езика на психлосите?

— Разбира се — отговори шотландецът и показа изранените си от линията на учителя длани.

Беше един от младежите, избрани заради удивителната им прилика с Джони.

— Бях на втория етаж и прилепих ухо до прозореца. Той не разбира английски, нали?

— Това е едно от малкото ни предимства — каза Джони. — Не успяхме да се сдобием с детектор за откриване на уран.

— Е, в крайна сметка ако човек смята, че може да спечели всички битки, той е прекалено голям оптимист — намеси се и Робърт Лисицата. — Какви са тези села там долу?

И наистина по планинските склонове под тях се виждаха разпръснати стари градове.

— Те са пусти — отговори Джони. — Бил съм в някои от тях. Няма никакви хора, само плъхове. Призрачни миньорски села.

— Тъжна история — въздъхна Робърт Лисицата. — Толкова много земя, толкова много храна, а няма никакви хора. При нас, в Шотландия, плодородните земи, от които може да се роди нещо, са много малко и храната постоянно не достига. Изживяваме една изключително мрачна страница от човешката история.

— Ние ще я отгърнем — каза младият шотландец зад него.

— Да — съгласи се Робърт Лисицата, — ако имаме поне малко късмет. Тази пустош някога ще се изпълни с хора! Как се казват огромните върхове под нас?

— Не знам — отговори Джони. — Ако погледнеш миньорската карта, ще видиш, че имат само номера. Мисля, че някога са имали имена, но хората са ги забравили. Онзи там го наричаме просто Върха.

— Хей! — извика едно от момчетата. — По онзи склон има овце!

Той гледаше през бинокъла.

— Това са диви овце — каза Джони. — Цял подвиг е да убиеш някоя от тях. Могат да стоят върху издатина, голяма колкото длан, след това да скочат и да се приземят върху друга, не по-голяма от два пръста.

— А ето и една мечка! — провикна се шотландецът. — Колко е голяма!

— Мечките скоро ще заспят зимния си сън — обади се Джони. — Учуден съм, че по това време тази се е качила толкова високо.

— Мечокът май е преследван от вълци — забеляза шотландецът.

— Момчета — намеси се Робърт Лисицата, — тръгнали сме на лов за много по-едър дивеч! Отваряйте си очите за каньона.

Джони го забеляза по обед.