Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бойно поле Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Battlefield Earth I, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 59 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БОЙНО ПОЛЕ ЗЕМЯ: ЕДНА САГА ЗА 3 000 ГОД. ЧАСТ 1. 1993. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: от англ. Камен Каменов []. Формат: 18 см. Офс. изд. Страници: 561. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-422-018-6 (многотомно изд.). ISBN: 954-422-019-4 (ч. 1).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

6

Насочиха прожектор към новообразувания ръб на скалата. По време на земетресението пукнатината не беше издържала и огромната скала се беше срутила в пропастта.

Стената се спускаше стръмно надолу, скалната козирка липсваше.

Под светлината на прожектора ясно се виждаше широкият край на откъртилата се кварцова жила. Беше чисто бяла. В нея нямаше и грам злато. Златната каверна беше изчезнала безвъзвратно!

Но в момента Джони мислеше само за хората от смяната. Тунелът, който копаеха, не беше стигнал до пукнатината, защото в стената не се виждаше никакъв отвор.

Ако все още бяха живи, сега са хванати в капан някъде под тях.

Джони се втурна към ръба на пропастта. Тя зееше черна, зловещо тиха и празна. Шахтата беше дълбока около тридесет метра.

Той се огледа наоколо и затърси с прожектора.

— Асансьорът! Къде е асансьорът?!

Цялото съоръжение за слизане в мината липсваше.

Потърсиха го надолу по склона на планината. И там го нямаше.

Джони се приближи до дупката. Видя по стените й следите от срутването на кръстосаните греди, за които беше закачена асансьорната клетка.

Тя се виждаше на дъното на шахтата.

— Запазете тишина! — заповяда Джони. Наведе се, постави ръце до устата си и извика: — Ей, там долу! Има ли някой?

Всички се заслушаха.

— Мисля, че чух нещо — каза присъединилият се към тях пастор.

Джони опита отново. Напрегнаха слух, но не бяха сигурни, че чуват нещо. Джони включи радиостанцията и започна да търси връзка. Никакъв отговор. Забеляза в спасителната група Ангъс.

— Ангъс! Вържи с въже една станция и я спусни в шахтата.

Докато той и още двама мъже се занимаваха с това, Джони взе една камера и удължи захранващия кабел.

Ангъс спусна радиопредавателя. Джони даде знак на пастора. Осветлението беше добро — членовете на спасителната група монтираха силни прожектори върху високи метални пръти. Ръката на пастора, която държеше микрофона, трепереше.

— Хей, вие в мината! — извика той.

Микрофонът на спуснатата станция щеше да улови и най-малкия шум долу. Но отговор просто нямаше.

— Продължавайте да опитвате — нареди Джони. Той разви кабела на камерата и я спусна надолу. Робърт Лисицата се отдели от групата и застана пред екрана.

Отначало се виждаха само стените на шахтата — камерата се спускаше бавно надолу. Мярна се една дървена греда, сетне купчина сплетени въжета и накрая асансьорната клетка.

Джони завъртя камерата и я включи на панорамен режим.

Клетката беше празна.

Нощният вятър улови въздишката на напрегнатите мъже, когато с облекчение разбраха, че никой не е загинал в асансьора.

Джони насочваше камерата с дистанционно управление. Не беше сигурен, но изглежда нямаше премазани и под клетката.

Камерата се люлееше свободно на тридесет метра под тях. Очите на всички бяха вперени в екрана, сякаш го молеха да се смили и да им каже какво се е случило.

— Няма го входа на галерията! — възкликна Джони. — Входът на галерията не се вижда! Падналият асансьор го е затрупал.

Решиха да използват летяща платформа. Трима души се спуснаха с нея в шахтата. Робърт Лисицата не позволи на Джони да слезе с тях.

Единият от мъжете скочи от платформата и закачи с куки въжето на асансьорната клетка. Изтеглиха го на повърхността.

Монтираха кран, макара и лебедка. След тридесет и три минути (времето беше засечено от историка, който също се беше промъкнал на борда на самолета) извадиха асансьора от шахтата и го поставиха до отвора.

Джони отново спусна камерата и предположенията му се потвърдиха — падането на асансьора бе предизвикало свличане.

С помощта на крана спуснаха долу кофи, лопати и четирима мъже. Този път Джони пренебрегна забраната на Робърт Лисицата и слезе с другите.

Изтръгваха камъните с голи ръце и пълните кофи веднага потегляха нагоре. После спуснаха още инструменти. Тежките чукове бяха добре дошли.

Изминаха два часа. На два пъти смениха тримата мъже, но Джони остана там през цялото време.

Работеха трескаво. Тракането на камъните и грохотът от ударите на тежките чукове отекваха в дъното на шахтата. Свличането се оказа много по-голямо, отколкото очакваха.

Освободиха петдесет сантиметра от входа на галерията. Един метър, метър и половина, два. Ами ако се е срутила цялата галерия?

Смениха хората още веднаж, но Джони продължи да работи.

Три часа и шестнадесет минути след слизането им в шахтата той чу слаб далечен шум. Вдигна ръка и всички запазиха тишина.

— Ей, вие, там, в мината! — изкрещя той.

Чу се съвсем слабо: „…няма въздух…“

— Повторете! — извика Джони.

До тях достигна: „…направете отвор за…“

Джони грабна една пробивна машина с дълга бургия. Потърси най-слабото място в бялата скала пред него, нагласи острието в една точка и даде знак на шотландеца край двигателя:

— Включвай!

Натискаха с всички сили. Другарите им от другата страна щяха да чуят шума и да се отдръпнат.

Бургията проби твърдата скала с пронизителен вой.

Издърпаха я обратно.

— Маркуч за въздух! — изкрещя Джони. Прекараха го през дупката и включиха компресора. Въздухът от галерията започна да излиза със свистене през цепнатината около маркуча, биеше право в лицата им.

След още двадесет и една минута успяха да разчистят свлеклите се камъни и вече можеха да изтеглят хората навън.

Трябваше да разширят отвора, за да извадят последния — Данълдийн със счупен глезен и няколко ребра.

Бяха седемнадесет, но само един беше сериозно наранен.

Мълчаливо ги издигаха един по един на повърхността.

Последен се изкачи Джони, целият в пот и прах. Пасторът го зави с едно одеяло. Спасените седяха скупчени върху снега. Пиеха някаква топла течност, изпратена им от възрастните жени. Пасторът намести глезена на Данълдийн и с помощта на Робърт Лисицата превързваше ребрата му.

Накрая Тор каза:

— Изгубихме жилата.

Никой не му отвърна.