Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (24)

1

В халето за ремонт на транспортните машини Зът хвърляше инструменти и разглобени части с гръм и трясък по земята, вдигаше страхотна шумотевица.

Обърна се към изправения наблизо Търл и се приготви за атака.

— Ти ли си в дъното на това намаление на заплатите?

Търл отвърна кротко:

— Според мен не аз, а счетоводният отдел се занимава с тези неща, нали?

— Защо ми е намалена заплатата?

— Не само твоята, а и моята, и на всички останали.

— Имам три пъти повече работа, няма кой да ми помогне, а ще получавам наполовина!

— Постоянно ни се обяснява, че планетата работи на загуба.

— И никакви премиални — продължи Зът.

Търл се намръщи. Явно сега не беше моментът да поиска услуга. А и нямаше нищо, с което да го притисне.

— Напоследък машините експлодират доста често — каза предпазливо.

Зът се изправи и го погледна. Това си беше чиста заплаха. Никога не можеш да си сигурен какво ще направи Търл.

— Какво искаш? — попита Зът.

— Ако планът ми успее, всички ще получим толкова високи заплати и премиални, каквито не можеш и да си представиш.

— Виж какво, имам работа. Всичките тези брички чакат да бъдат поправени.

— Искам да взема един малък минен влекач — каза Търл.

Саркастичният смях на Зът прозвуча като лай:

— Ето там има една машина. Вчера изгърмя в зоната за телепортиране. Можеш да я вземеш.

Беше булдозер, който използваха за товарене на руда. Взривът беше откъснал кабинката на водача и върху приборите за управление се виждаха зелени петна от психлоска кръв. Всички кабели на двигателя бяха обгорели.

— Искам само един малък влекач — повтори Търл. — Един най-обикновен малък влекач.

Зът сърдито продължи да хвърля по пода инструменти и резервни части. Замалко щеше да удари Търл.

— Чакам отговор.

— Имаш ли официална заявка? — попита Зът.

— Е, добре… — започна Търл.

— Така и предполагах — прекъсна го Зът, без да откъсва очи от него. — Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с орязването на заплатите?

— Защо питаш?

— Говори се, че си разговарял с Директора на планетата.

— Това е нещо обичайно за един шеф на сигурността.

— Аха! — Зът се нахвърли с огромен чук върху пострадалата машина, за да отстрани останките от разбитата херметична кабина.

Търл си тръгна. Не разполагаше с нищо срещу него.

Спря се унило в коридора между халетата и потъна в мисли. Не можеше да измисли никакво разрешение на проблема. Усети, че започва да нервничи. Изведнаж му хрумна нещо.

Наблизо имаше телефон за вътрешна връзка. Вдигна слушалката и набра номера на Нъмф.

— Обажда се Търл. Многоуважаеми ръководителю да планетата, бих ли могъл да се срещна с вас след час?… Искам да ви кажа нещо… Благодаря ви… Да, след един час.

Постави слушалката обратно, откачи дихателната маска от колана си, нахлузи я и излезе навън. Върху земята плавно се спускаха пухкави снежинки.

Връхлетя в клетката, отиде направо при решетката, за която беше вързан Джони, и освободи въжето.

Джони прекъсна работата си с машината и започна внимателно да следи действията му. Докато навиваше свободния край на въжето върху ръката си, Търл забеляза, че човешкото същество вече използва стола до масата. Беше наистина нахално от негова страна, но означаваше, че все пак може да възприема. Животното си бе направило леговище за спане с помощта на една опъната върху решетките кожа, за да се предпази от снега. Подобен навес имаше и над работното му място при машината.

Търл дръпна въжето.

— Хайде, тръгвай — каза той.

— Ти обеща, че ще мога да запаля огън. За дърва ли отиваме? — попита Джони.

Чудовището го повлече след себе си. Отправи се към старите канцеларии на чинкосите. Отвори вратата с ритник.

Джони оглеждаше мястото с нескрит интерес. Не бяха под големия купол. Тук имаше въздух и се дишаше спокойно. Всичко беше покрито с дебел слой прах, той се вдигна във въздуха от стъпките им. Наоколо бяха разхвърляни скъсани листове и цели книги. Върху стените висяха карти. Джони разбра, че масата и столът са взети оттук — имаше още много такива.

Търл отвори едно шкафче и извади маска и бутилка с въздух. Придърпа Джони към себе си и надяна маската на лицето му.

Джони се опита да я нагласи сам. Беше доста голяма и пълна с прах. Намери в шкафа някакъв парцал и я избърса. Вгледа се внимателно и установи, че дължината на ремъка може да се регулира.

Търл ровеше наоколо и най-после намери това, което търсеше — една малка помпа. Постави в нея нова батерия и започна да пълни бутилката с въздух.

— Какво е това? — попита Джони.

— Затваряй си устата, животно.

— Ако работи като твоята, защо бутилките са различни?

Търл продължаваше да пълни бутилката. Джони хвърли маската, седна на пода, като се подпря на шкафа, и обърна глава на другата страна.

Кехлибарените очи се присвиха. Отново признаци на бунт, помисли си Търл. Трябваше да намери с какво да го притисне и да го направи послушен. Засега не разполагаше с нищо.

— Е, добре — каза Търл с отвращение. — Това е маска на чинко. Чинкосите дишат въздух. Ти също дишаш въздух. Ако влезеш без нея в лагерния комплекс, ще умреш. В моята бутилка има дихателен газ, под куполите на лагера също. Там няма въздух. Това достатъчно ли е?

— Значи вие не можете да дишате въздух? — попита Джони.

Търл се овладя.

— Вие не можете да дишате дихателен газ! Психлосите живеят на нормална планета, на която има нормален дихателен газ. Ако ти, животно, отидеш там, ще пукнеш. Сложи чинкоската маска!

— И чинкосите ли е трябвало да носят маски, когато влизат в лагера?

— Мисля, че вече обясних достатъчно.

— А къде са чинкосите?

— Са били, били — Търл си помисли, че животното е объркало граматическите времена. И без това говори с акцент. Високо и пискливо, а не както трябва — с дебел гърлен глас. Направо може да ти скъса нервите.

— Не съществуват ли вече?

Търл понечи да му каже да млъкне, но изведнаж бе овладян от силно садистично чувство.

— Да, вече ги няма, не съществуват! Чинкосите са мъртви, избити са до един, цялата им раса. И знаеш ли защо? Защото се опитаха да вдигнат стачка. Отказаха да работят и да се подчиняват.

— Аха — каза Джони. Нещата идваха на мястото си. Ето още едно потвърждение на истината за кълбата дим върху изображението на катарамата. Чинкосите са били друга раса, работила дълго и усърдно за психлосите. За награда били унищожени. Всичко това потвърждаваше мнението му за психлосите.

Джони огледа развалините и бъркотията наоколо. Чинкосите трябва да са били изтребени много, много отдавна.

— Виждаш ли тази стрелка? — попита Търл, като сочеше току-що напълнената бутилка. — Когато бутилката е пълна, показва едно-нула-нула. Щом започне да се изпразва, тръгва надолу. Ако стигне до пет, това означава, че си го закъсал и въздухът ти свършва. В бутилката има въздух за един час. Следи стрелката!

— Може би човек трябва да носи две бутилки и помпа?

Търл погледна бутилката и забеляза, че на нея има скоби за прикачване на още една, както и гнездо за помпа. Не си беше направил труда да прочете инструкциите, написани върху нея.

— Млъкни, животно — каза той, но все пак отиде и взе още една бутилка, която също напълни. Монтира я до първата и закачи помпата между двете. С груби движения надяна на Джони маската и цялата екипировка.

— Сега ме чуй добре, животно — каза Търл. — Отиваме в лагера, където аз ще разговарям с една много важна личност. Със самия Директор на планетата. Ти няма да си отваряш устата и ще изпълняваш всичко точно както ти наредя. Разбра ли, животно?

Джони го погледна през стъклото на маската си.

— Ако не се подчиняваш — продължи Търл, — просто ще дръпна маската от лицето ти и ще започнеш да се гърчиш на земята. — Търл не харесваше начина, по който тези студени сини очи винаги го гледаха. Дръпна въжето на нашийника.

— Да тръгваме, животно!