Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (8)

8

Голямото село, където някога са живели хиляди хора, очевидно беше само една от многото измислици като тази за чудовищата. Но все пак беше твърдо решен да го потърси.

Сутринта, когато слънцето започна да разкъсва мрака, Джони отново потегли на изток.

Равнината се променяше. Забеляза някои необичайни за пейзажа неща, като например тези могили. Джони се отклони от маршрута си право на изток към слънцето, за да разгледа една от тях.

Той спря, подпрян на врата на Уиндсплитър. Наистина приличаше на хълм, но от едната страна имаше дупка. Тя представляваше правоъгълен отвор, иначе могилата беше покрита цялата с пръст и трева. Какво беше това — някаква шега на природата или прозорец?

Слезе от коня и се приближи към нея. Обиколи я цялата. Премери с крачки размерите й. Беше дълга тридесет и три и широка десет стъпки. Аха! Май самата тя представляваше правоъгълник.

Малко встрани лежеше един разцепен дънер и Джони отчупи парче дърво от него.

Започна да разчиства с дървото краищата на отвора. Изненада се, че копае в нещо меко като пясък, а не в земя.

След като разчисти и долната част на отвора, се наведе и погледна вътре.

Отвътре могилата беше куха.

Отстъпи назад, погледна към конете и обходи с поглед околността. Нищо не го заплашваше.

Наведе се и опита предпазливо да се промъкне през отвора.

Изведнаж прозорецът го ухапа.

Изправи се веднага и разгледа китката си.

Тя кървеше.

Раната не беше страшна. Това, което го учуди, бе, че изобщо я имаше.

Огледа много внимателно прозореца още веднаж.

Той имаше зъби!

Всъщност може би не бяха истински зъби. На цвят бяха матови и пъстри, наредени по краищата на рамката. Извади един от тях и видя, че са закрепени много хлабаво. Измъкна един ремък от колана си и опита остротата на новата си придобивка.

Чудо на чудесата — това нещо сряза ремъка много по-бързо и по-добре и от най-острия камък, който имаше.

Хей, помисли си той с възторг, я виж какво си намерих! Много предпазливо — защото тези неща действително хапеха — започна да ги вади от краищата на отвора, малки и големи, и ги подреди внимателно едно върху друго. Отиде до товарния кон, взе парче еленова кожа и ги уви. Цяло богатство! С тези зъби човек можеше да реже и да дере кожи чудесно. Вероятно беше някакъв особен вид камък или пък тази могила представляваше череп на огромен звяр и това бяха зъбите му. Истинско чудо!

След като ги прибра грижливо в торбите с изключение на едно хубаво парче, което пусна в торбичката на пояса си, той отново се замисли как да влезе вътре.

Вече нямаше какво да го хапе и Джони спокойно премина през правоъгълния отвор. Дупката не водеше надолу. Нивото на вътрешността изглежда дори беше малко по-високо от това на равнината отвън.

Внезапно движение в тъмнината вледени кръвта в жилите му. Но беше просто една птица, свила гнездо вътре, и тя с пляскане на крила излетя през прозореца. След като се намери на свобода, птицата кацна наблизо и започна да му се кара сърдито.

Джони пипнешком вървеше напред в тъмнината. Вътре нямаше кой знае какво, само прах. Но някога е имало разни неща. Съдеше за това по струпаните отломки и следите по стените.

Стени ли? Това наистина бяха стени. Те бяха направени от груби камъни или нещо подобно, подредени плътно един върху друг и образуващи огромни квадратни блокове.

Да, това бяха стени. Никое животно не можеше да направи такова нещо.

Никое животно не можеше да направи и плоча като тази. Очевидно тя е била част от нещо друго, което сега представляваше купчина червеникав прах. Под праха имаше няколко кръгли плочки, големи колкото три напръстника. Най-долната в купчината беше запазила блясъка си.

Джони я взе и я обърна в ръцете си. Дъхът му спря.

Приближи се до прозореца, където светлината беше по-силна. Не можеше да има грешка.

Беше голямата птица с разперени крила и стрели в ноктите си.

Същото изображение, което беше открил в гробницата.

Дълго стоя разтреперан от вълнение, нужно му беше време, за да се успокои. Вече бе намерил отговора. Загадката бе разрешена. Излезе през прозореца и показа находката си на Уиндсплитър.

— Една от къщите на боговете — каза Джони. — Ето къде са отсядали, преди да се отправят нагоре към Голямата гробница. Красиво е, нали?

Уиндсплитър сдъвка няколкото стръкчета трева, които беше откъснал, и го побутна с муцуна по гърдите. Време беше да тръгват.

Джони пусна кръглата плочка в торбичката на колана си. Е, не беше Голямото село, но това място доказваше, че си струва търсенето в равнината да продължи. Стени, кой би могъл да предположи? Тези богове са знаели как да строят стени.

Когато Джони се качи на коня си и потегли, птицата се успокои и престана да го гълчи. Тя погледна отдалечаващата се група, направи още няколко възмутени забележки и влетя обратно в древните развалини.