Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (43)

3

Не беше никак лесно да събере нещата, които щяха да са му необходими за бягството.

В началото Джони си мислеше, че бързо ще успее да се справи с двете миниатюрни камери. Окото на едната следеше клетката отвътре, а на другата — отвън. Ако можеше да ги заблуди, през нощта щеше да свали нашийника и да се движи свободно, докато се подготви.

По време на обучението си в електронната работилница загуби доста ценно време, за да изучи и открие как работят миниатюрните камери. Те бяха прости устройства. Имаха малки огледала, които отразяваха образа. Той се разлагаше и предаваше чрез поток електрони. Сигналите се улавяха и записваха на диск. Самата камера нямаше собствен енергиен източник, а се захранваше от затворената верига на предавателя.

Опита се да преустрои машината за обучение, така че да върши същото нещо. Целта му беше да заснеме вътрешността на клетката и записът да удостоверява неговото присъствие в нея. Тогава с бързо превключване би могъл да остави миниатюрните камери да предават тази картина, докато в действителност той ще се намира на друго място. Но камерите бяха две и отразяваха обекта от два различни ъгъла. А той разполагаше само с едно записващо устройство.

Един ден Търл го залови, че е разглобил машината на части. Беше дошъл да му донесе застрелян заек.

Чудовището постоя известно време безмълвно и накрая каза:

— Покажи на едно животно нещо и то ще започне да го прилага върху всичко, което попадне в ръцете му. Мисля, че си видял сметката на тази машина.

Джони продължи да я сглобява.

— Ако тя отново проработи, ще получиш този заек.

Джони не му обърна внимание. Когато я сглоби, Търл му хвърли заека.

— Не си играй да разглобяваш неща, които нямат нужда от ремонт — рече, а изразът на лицето му сякаш говореше: „За Бога, колко е досадно да обучаваш низши животни!“

Пред Джони неочаквано възникна нова трудност, но той откри начин как да я отстрани. Щеше да има проблеми с устройството, което улавяше телесната топлина от разстояние. Надяваше се, че ако по някакъв начин успее да го обезвреди, ще може да се добере до планините. Справи ли се с него, едва ли щяха да го проследят и заловят.

Кър го обучаваше да работи с пробивна машина в една шахта в мината. Галерията с диаметър петнадесет метра беше изоставена. Кър го бе спуснал в нея с асансьора на дълбочина на разкритата рудна жила. Под платформата, върху която Джони работеше, имаше опъната мрежа за събиране на рудата.

Пробивната машина беше предназначена за психлоси и за Джони беше доста тежка. Мускулите му пращяха и се издуваха, докато се опитваше да разкопае жилата. На ушите имаше слушалки и чуваше как Кър постоянно дърдори:

— Не натискай непрекъснато. Наблегни с цялата си тежест и сетне отпусни. Дай сега отново. След като пробиеш дупка, дръпни втория спусък, бургията ще се разтвори и ще разкърти рудата. Внимавай с мрежата. Нагласяй я така, че всички парчета да падат в нея. Сега повтори всичко отначало…

— Горещо е! — изкрещя му Джони. Наистина беше непоносимо. Високите обороти на бургията нагорещяваха стената и тя бе почти нажежена.

— О-о — сети се Кър, — нямаш топлозащитна екипировка.

Започна да рови из джобовете си, пълни с хартийки и остатъци от закуски. Накрая измъкна едно малко пакетче. Постави го в кофата и я спусна долу.

Джони го отвори. Извади нещо като наметало, изработено от тънка прозрачна материя, с два ръкава.

— Облечи го — извика му Кър.

Джони беше удивен как едно толкова голямо нещо може да бъде събрано в това малко пакетче. Дрехата беше предназначена за психлоси и ръкавите бяха огромни, а тя самата — прекалено дълга. Подгъна краищата, надяна горната част върху главата си и мушна ръце в ръкавите.

Хвана отново пробивната машина. Беше наистина удивително. Топлината, излъчвана от стената и от машината, се отразяваше напълно и той не усещаше нищо.

Когато накрая Кър реши, че Джони се е научил да борави с новата техника, изтегли го на повърхността. Джони понечи да му върне наметалото.

— Не, не — отказа Кър. — Хвърли го. То е за еднократна употреба. Бързо се цапат и лесно се късат. Миньорите обикновено носят със себе си по пет-шест. Аз просто забравих да взема повече. Не съм влизал на работа в шахтите от години.

— Аз имам само едно — каза Джони.

— Би трябвало да имаш повече, защото вече си истински миньор — отговори му Кър.

Джони го сгъна внимателно и го прибра в торбата си. Беше готов да се обзаложи, че никакво устройство за улавяне на телесната топлина не ще открие някого, облечен с това нещо. Ако се увиеш с него целият и внимаваш да не се разтвори, наблюдаващият от въздуха и въртящ се скенер ще бъде безпомощен. Поне така се надяваше.

Вече беше разрешил проблема с храната. Пушеното говеждо беше удобно за носене и с него нямаше да умре от глад, ако му се наложеше да бърза толкова, че да няма време да ловува.

Старателно закърпи мокасините си и провери дали има резервен чифт. Търл видя и това.

— Не разбра ли, че няма смисъл да носиш тези неща — каза той една вечер, когато дойде да провери дали вратите са здраво заключени. — Има стари ботуши, останали от чинкосите, които биха могли да се отрежат. Не ти ли дадоха ботуши заедно с останалата екипировка?

На следващия ден пристигна шивачът на лагера, който постоянно мърмореше в маската си, но все пак взе мярка на Джони за ботуши.

— Аз да не съм обущар! — протестираше той.

Но Търл му показа документа за извънредните си пълномощия. Така шивачът беше принуден да вземе мярка на Джони и за голямо палто, стигащо до коленете, както и за шапка за студено време.

— Идва лято — повтаряше шивачът. — Не е време да се шият зимни дрехи.

Но така или иначе, трябваше да изпълни поръчката и скоро Джони получи новото си облекло.

— Шантави началници — мърмореше шивачът при последната проба. — Да обличат животни!

Джони се тревожеше от подозрителната загриженост на Търл. Внимателно провери приготовленията си за бягството, за да се убеди, че с нищо не се е издал. Всичко беше наред. Тези дни Търл изглеждаше прекалено зает и дори безразличен. Дали не се преструваше?

Най-големият проблем за Джони беше откъде да намери оръжие.

Преди предотвратяването на мнимия бунт беше забелязал, че някои от работниците носеха на коланите си сравнително малки пистолети. Предполагаше, че ги използват за стрелба по дивеч или за забавление. Търл продължаваше да носи своя, който беше значително по-голям от останалите, но другите ги бяха махнали.

Джони се чудеше доколко може да се довери на Кър. „Джуджето“ определено беше под властта на Търл. Но по някои негови думи, изпуснати пред Джони, беше ясно, че той е истински криминален престъпник. Беше му разказвал как е мамил при хазартни игри, как е обирал контейнерите с руда „просто за майтап“, как е накарал една женска да повярва, че баща й има нужда от пари, и ги взел от нея, „за да му ги предаде“.

Един ден, докато чакаха да се освободи машината, за да започне Джони да се обучава на нея, той реши да си направи експеримент. Двата диска, които намери в Голямото село, все още бяха у него. Вече знаеше, че единият представлява сребърна монета, а другият — златна.

Извади от джоба си сребърната и я заподхвърля във въздуха.

— Какво е това? — заинтересува се Кър.

Джони му я подаде и Кър започна да я драска с нокът.

— На времето изкопах няколко такива в един разрушен град на южния континент — каза Кър. — Но тази трябва да си я намерил някъде наблизо, нали?

— Защо? — попита Джони, обезпокоен, че може би Кър умее да чете по английски.

— Фалшива е — отговори Кър. — Това е сплав от мед, никел и сребро. Истинските монети — виждал съм и такива — са от чисто сребро.

Вече беше изгубил интерес и му я върна.

Джони извади златната и пак започна да си я подхвърля.

С мигновено движение Кър я улови във въздуха още преди да падне в ръката на Джони. Беше силно заинтригуван.

— Ей, къде намери това?

Драсна с нокът по ръба й и я заразглежда отблизо.

— Защо? — попита Джони невинно. — Има ли някаква стойност?

Очите на Кър добиха лукаво изражение. Монетата, която държеше и се правеше, че не го интересува, струваше поне четири хиляди кредита! Златото, примесено с други елементи, колкото да може да бъде обработвано и да не се износва, беше вечно. Кър успокои треперенето на лапите си и погледна уж небрежно.

— Къде я намери?

— Ами… — запъна се Джони. — Попадна ми на едно особено опасно място.

— Останаха ли там още такива?

Кър все още леко трепереше. Държеше в лапите си тримесечна заплата! А това беше една-единствена монета. Всеки служител имаше право да притежава такова нещо съвсем официално под формата на „сувенир“. С нея на Психло можеше да си купи съпруга. Опита се да си спомни какъв беше броят на законно притежаваните монети. Имаше някаква граница, над която те автоматично ставаха собственост на компанията. Десет? Тринадесет? Това важеше, ако наистина бяха стари сечени монети, а не фалшификати, направени от някой миньор.

— Мястото е толкова опасно, че там не може да се отиде без пистолет.

— Да не искаш да кажеш, че аз трябва да ти го дам? — попита Кър и го погледна изпитателно.

— Нима бих могъл да поискам такова нещо?

— Да — отговори Кър замислено. Това животно се научи да работи с машината много бързо. На практика много по-бързо, отколкото би се научил един психло.

Кър погледна с копнеж златната монета, медальона или каквото и да беше в действителност. Не каза повече нищо. Върна я мълчаливо на Джони. Кехлибарените му очи се скриха зад дихателната маска.

Джони си взе монетата.

— Тези неща не ме интересуват. Знаеш, че не мога да си купя нищо. Държа ги в една дупка, като влезеш, вдясно от вратата на клетката.

Кър продължаваше да мълчи. Накрая каза:

— Машината вече е свободна.

Но тази нощ, докато Търл правеше редовните си обиколки из лагера и бе далеч от екрана, чрез който следеше клетката, златната монета изчезна от дупката, където Джони я криеше. На сутринта, когато бръкна в нея, застанал с гръб към камерата, намери малък пистолет и резервни заряди.

Джони вече разполагаше и с оръжие.