Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (3)

3

Криси беше там и както обикновено, по-малката й сестричка беше прегърнала крака й. Джони Гудбой не им обърна внимание и надникна в Съдилището. Древната постройка бе единствената с каменни основи и под. Някои твърдяха, че била на хиляда години, и Джони бе склонен да им вярва. Сменян седемнайсет пъти, покривът се бе огънал като гърба на товарен кон. Нямаше греда, която да не беше почти куха, проядена от червеите. Прозорците бяха вдлъбнати като очните кухини на изгнил череп. Каменната пътека бе наполовина изтъркана от мазолестите пети на поколенията жители на селцето, които са идвали тук, за да бъдат съдени или да търсят справедливост във времената, когато тези неща все още са имали значение. В живота си Джони не бе виждал истински съд или дори събрание на старейшините.

— Пастор Стафър е вътре — каза Криси. Тя беше много красиво стройно момиче на около осемнадесет години. Имаше огромни черни очи, които се открояваха на фона на русите й като слама коси. Загръщаше се в плътно прилепнала по тялото й еленова кожа, но ръцете и краката й бяха почти голи.

Малката й сестра Пати щеше да се превърне в същинско копие на Криси. Тя го погледна със светнали очи и попита:

— Ще има ли истинско погребение, Джони?

Той не отговори. Спусна се с едно-единствено грациозно движение от гърба на Уиндсплитър и подаде юздите на Пати, която пусна крака на Криси и ги сграбчи с ентусиазъм. На седем години тя нямаше нито родители, нито истински дом и за нея заповедите на Джони означаваха много.

— Ще има ли месо и погребение, и дупка в земята, и всичко останало? — попита тя отново.

Джони мина през вратата, без да обърне внимание на Криси, която се опита да го докосне по ръката.

Пастор Стафър лежеше проснат върху купчина мръсна трева, похъркваше с отворена уста, а около него кръжаха мухи. Джони го побутна с крак.

Пасторът познаваше и по-добри дни. Някога той бе дебел и обичаше помпозното държане. Но това беше преди да започне да дъвче онази омайна трева, защото го болят зъбите, както твърдеше той. Сега беше мършав, изсушен, останал почти без зъби, цялото му тяло бе покрито с нечистотии. Около мръсното му легло се търкаляха сдъвкани стебла трева.

Когато кракът го разтърси отново, той отвори очи и уплашено започна да ги трие. После видя, че е Джони Гудбой Тайлър, и се отпусна пак.

— Ставай — каза Джони.

— Ето това са младите — промърмори пасторът. — Никакво уважение към по-възрастните. Развратничат, вземат най-хубавите парчета месо…

— Ставай! — повтори Джони. — Ще трябва да отслужиш погребение.

— Погребение ли? — измуча Стафър.

— С месо, служба и танци.

— Кой е умрял?

— Знаеш много добре кой е умрял. Нали и ти беше там.

— А, да, баща ти. Добър човек беше. Да-а, добър човек. Е, може и наистина да ти е бил баща.

Джони настръхна. Стоеше уж спокойно и имаше миролюбив вид, но носеше кожата на пума, която самичък бе убил, а на китката му висеше привързан малкият боздуган. Изведнаж той сякаш сам се озова в ръката му.

Пастор Стафър подскочи.

— Не ме разбирай погрешно, Джони. Просто нещата бяха малко объркани в онези дни, знаеш много добре. Майка ти по различно време имаше трима съпрузи, а тогава не съществуваше истинска церемония за…

— По-добре ще направиш, ако станеш — каза Джони.

Стафър впи ръце в една стара изподраскана пейка и се изправи. Започна да връзва еленовата кожа, която отдавна беше за изхвърляне, около тялото си с помощта на въже от трева.

— Напоследък паметта ми изневерява, Джони. Някога помнех всичко. Легенди, ритуали, благословии за успешен лов, та дори и домашните кавги. — Той се огледа за нова порция от омайната трева.

— Когато слънцето застане точно над главите ни — каза Джони, — ще събереш цялото село на старото гробище и ще…

— Кой ще изкопае дупката? Знаеш, че за едно истинско погребение е нужна дупка.

— Аз ще я изкопая — отвърна Джони.

Стафър намери най-сетне билката си и започна да я дъвче. В погледа му се четеше облекчение.

— Хубаво е, че има кой да я изкопае. По дяволите, това нещо още не е узряло. Кой ще намери и сготви месото?

— Всичко е уредено.

Стафър поклати глава, но изведнаж се сети, че има още нещо.

— Кой ще събере хората?

— Ще помоля Криси да им каже.

Стафър го погледна с упрек:

— Значи аз нямам работа до церемонията. Защо ме събуди? — Той се просна обратно върху мръсната трева и кисело изгледа Джони, докато излизаше от овехтялата стая.