Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (77)

4

Джони се връщаше у дома.

От малкия товарен самолет разтовариха четири коня в каньона над пасището на селото. Беше толкова студено, че от ноздрите им излизаха струйки пара. Животните бяха опитомени съвсем наскоро и когато им свалиха превръзките от очите, започнаха да удрят с копита замръзналата земя и да цвилят. На такава височина въздухът бе кристално чист, но и мразовит. Падналият през последната буря сняг застла всичко с бяло покривало и планината сякаш бе потънала в неподвижна тишина.

С Джони бяха Ангъс Мактавиш и пасторът Макгилви. Имаше и един пилот, който трябваше да върне самолета, ако се наложи да останат повече от един ден. Те излетяха веднага след като разузнавателният самолет премина над тях и не биваше той да ги засече на другия ден в каньона над селото.

Преди около седмица Джони най-неочаквано се събуди през нощта със странното усещане, че знае къде би могъл да намери уран. Някъде около собственото му село! Не смееше да храни големи надежди, но болестите на неговите хора говореха за наличието му. Количествата може би нямаше да са огромни, но все пак щеше да бъде нещо повече от единственото намерено парче в Юрейван. Той се чувствуваше малко гузен, че използва такъв прозрачен повод, за да посети родното си село, защото имаше и съвсем лични мотиви. Хората трябваше да бъдат преместени и заради радиацията, и поради опасността от евентуални бъдещи бомбардировки.

Джони и останалите мъже претърсиха планините, за да открият подходящо място за живеене, но усилията им се увенчаха с успех едва вчера. Беше едно старо миньорско селище, разположено по-ниско на западния склон, и се свързваше със западните равнини чрез тесен проход. През центъра му минаваше малко поточе. Много от къщите все още бяха със здрави прозорци. Около него дивечът бе в изобилие. И нещо още по-важно — в единия му край имаше тунел, дълъг близо осемстотин метра, който при нужда можеше да послужи за укритие. Върху близкия хълм личаха залежи от въглища. Мястото бе много красиво, а наблизо нямаше и следа от уран.

Джони не вярваше, че хората от селото ще пожелаят да се преместят. Опитваше се и преди да ги накара, но дори баща му беше възприел тези приказки като израз на младежката му буйност. Ала беше длъжен да опита отново.

Ангъс и пасторът настояха да дойдат с него. Той им обясни опасността от облъчване, не искаше те да се излагат на този риск. Но Ангъс просто размаха бутилката с дихателен газ и обеща да проверява пътя пред тях много, много внимателно. А пасторът бе достатъчно мъдър и опитен представител на своето съсловие и знаеше, че Джони сигурно ще има нужда от помощ.

Много добре разбираха, че не бива да кацат на поляната край селото. Цял живот хората бяха наблюдавали разузнавателния самолет, прелитал над тях, но една такава машина, видяна отблизо, можеше много да ги изплаши.

Част от изминалата нощ прекараха в обсъждане на плановете си. Ангъс и пасторът бяха инструктирани подробно — никакви действия, които биха могли да стреснат жителите, никакви приказки за чудовища, никакви истории, свързани с Криси. Те щяха да бъдат достатъчно потресени от факта, че някой идва откъм горния каньон, защото всички проходи към селото бяха затрупани от дълбок сняг.

И ето сега тримата ездачи и един тежко натоварен кон се спускаха надолу по пасището. Копитата издаваха едва доловим шум в скърцащия сняг. Изоставените в покрайнините колиби изглеждаха порутени и самотни. Във въздуха се издигаше един-единствен стълб лютив дим. Къде ли бяха кучетата?

Джони дръпна юздите и спря. Оборът на конете беше празен. Вслуша се внимателно и чу шум под навесите зад него. Може би бяха там? Погледна към кошарите, където затваряха дивите говеда, преди да падне първия сняг. Бяха полупразни и месото със сигурност нямаше да стигне, за да преживеят зимата.

Ангъс се спусна от гърба на коня и провери дали в околността има радиация — точно така, както беше обещал. Дихателният газ не избухна, следователно в непосредствена близост нямаше никаква опасност.

Но къде бяха кучетата? Наистина те не бяха свикнали някой да се появява откъм каньона горе в планината и все пак бе странно.

Джони потегли към Съдилището. Ангъс направи още един тест пред тях. Никаква реакция.

От развалините излезе стара грохнала хрътка и ги загледа с полуслепите си очи. Приближи се внимателно, коремът й се влачеше по дълбокия сняг. Дойде до Джони и го подуши от всички страни. От носа й излизаше пара.

Замаха с опашка, почти се залепи за него, зарови муцуна в снега под краката му. Задницата й щръкна и така се изви от радост, че опашката почти докосваше главата й.

Долу в центъра на селото се чу лаят на още три-четири кучета.

Джони скочи на земята, за да погали хрътката. Това беше Пантера, едно от семейните им кучета. Поведе коня за юздите и продължи пеша, а позналата го стара ревматична кучка весело подскачаше из краката му.

Зад ъгъла на една къща ги следеше дете с хлътнали от глад очи. Щом се приближиха, то се обърна и побягна, като се препъваше в дълбокия сняг.

Джони спря пред Съдилището и погледна вътре. Вратата бе извадена от пантите, помещението бе празно и студено, а ветровете бяха навяли в него доста сняг. Излезе и огледа притихналото, тънещо в развалини село.

Видя, че от комина на бащината му къща излиза дим, и се отправи натам. Почука на вратата.

Чуха се стъпки и някой открехна вратата. Беше леля му Елен. Надничаше през процепа, без да смее да отвори. Накрая промълви:

— Джони? — и след малко продължи: — Но ти си мъртъв, Джони!

Отвори широко вратата и се разплака.

Избърса очите си с престилката от еленова кожа.

— Влизай, Джони. Стаята ти е празна… раздадохме нещата ти на младите мъже в селото… Влизай по-бързо, че къщата ще изстине.

— Хората болни ли са? — попита Джони, защото се притесняваше за своите придружители.

— О, не. Не повече от друг път, нищо необичайно. Но някой видял из хълмовете елен и всички мъже отидоха да го преследват. Няма много храна, Джони. Откакто ти ни напусна, съвсем не достига.

Разбра, че думите й прозвучаха като обвинение, и добави:

— Имам предвид, че…

Разплака се отново. Джони усети как сърцето му се свива. Леля му остаряваше много бързо. Беше изнемощяла и отслабнала, скулите й бяха изпъкнали.

Джони повика Ангъс и пастора да влязат и да се стоплят край огъня. Леля му Елен никога преди това не беше виждала чужденец и малко се поизплаши. Но се запозна с тях и тръгна да им претопля супата от варени кокали, за която всички бяха единодушни, че е страшно вкусна. Тя престана да стрелка Джони с питащ поглед и остана много доволна.

— Криси намери ли те? — осмели се да попита накрая.

— Жива е — отговори Джони. — Пати също.

Не трябваше да я плаши, не биваше да ги стряска.

— Толкова се радвам! Знаеш ли колко се притеснявах? Но тя не искаше и да чуе! Всички я убеждаваха да не тръгва. По някое време конят ти се върна тук.

Тя отново заплака, приближи се до Джони и го притисна силно към себе си. Отиде в другата стая, за да им приготви леглата за сън, ако решат да прекарат нощта при нея.

Джони излезе и намери детето, което бе избягало, когато ги видя. Изпрати го към хълма, за да извика ловната дружинка, преследваща елена.

Вече минаваше четири, когато успя да събере съвета на старейшините. Учуди се много, защото той се състоеше само от стария Джимсън и Браун Лимпър Стафър. Третият член бе умрял съвсем наскоро и на негово място още нямаше назначен никой. Джони оправи вратата на Съдилището и запали огъня.

Представи Ангъс и пастора. Забеляза, че „съветът“ ги прие с притеснение. Както и леля му Елен, те никога в живота си не бяха срещали чужденци. Но гостите се отдръпнаха настрани и се стараеха да останат почти незабелязани.

Джони обясни пред съвета защо е дошъл. Не предизвика никаква тревога. Каза им, че е разбрал защо хората в тази долина боледуват, защо децата са толкова малко, а смъртните случаи толкова много. Напомни защо е напуснал селото — да намери по-добро място за живеене. Вече беше успял. Новото селище е много хубаво — по главната улица има течаща вода, снегът там е много по-малко, а дивеч и къщи се намират в изобилие. Наблизо има вид черна скала, която гори, и изобщо става дума за едно чудесно място. Това беше прекрасна, аргументирана реч.

Старият Джимсън изглеждаше заинтригуван и доброжелателно настроен към него. Той се посъветва с Браун Лимпър, точно както си му е редът.

Но Браун Лимпър имаше зъб на Джони много отдавна. Я виж каква стана тя накрая! Джони беше заминал, без да послуша никого. Той бе причината да тръгнат Криси и Пати, които може би вече бяха мъртви. Изведнаж, след година и половина или дори повече, се появява отнякъде и поставя исканията си — да напуснат собствените си домове и да се преместят на ново място. Но родното им село е тук, тук те винаги са се чувствували в безопасност. Толкова по този въпрос!

Гласуваха. Резултатът беше равен. Съветът не можеше да вземе решение как да постъпят.

— Понякога решения са се вземали и след гласуване на всички жители, имащи право на глас — каза Джони.

— Откакто се помня, такова нещо не се е случвало! — отсече Браун Лимпър.

— Аз пък си спомням — намеси се Джимсън. — Разширен съвет и сетне гласуване се проведоха преди тридесет години, когато ставаше въпрос да се смени мястото на оборите и кошарите.

— Тъй като резултатът е равен — обади се Джони, — ще свикам разширен съвет с участието на цялото село.

Тази идея хич не се хареса на Браун Лимпър, но в случая нямаше какво да прави. Няколко души се въртяха отвън любопитно и Джони ги изпрати да извикат останалите.

Когато се събраха всички, навън вече бе тъмно. Джони донесе още дърва и подсили огъня. От предпазливост не посмя да включи миньорската лампа.

Огледа всички събрали се, които бяха насядали по пейките и по пода. В изпълнената с дим малка стая лицата им бяха слабо осветени от пламъците на огъня. Почувствува се много зле. Това бяха сломени хора, изнемощели от глад и някои от тях боледуваха. Децата бяха прекалено тихи. Имаше само двадесет и осем.

В него закипя гняв срещу психлосите.

Овладя се и се постара да изглежда много спокоен. Усмихваше се, но в действителност му се плачеше.

След като получи разрешение от съвета, той си развърза торбата.

Вътре имаше подаръци. Раздаде малко сушено месо, снопчета киникиник — ароматна трева за подобряване на вкуса му, и няколко остри кремъка, които пускаха дълги искри. Хората много се зарадваха на всичките тези неща и се надпреварваха да му благодарят. След това извади няколко брадви от неръждаема стомана и им показа за какво служат. Разцепи един огромен дънер край огъня само с един удар. Всички бяха поразени. Подари им и тях. Бръкна и извади няколко ножа от неръждаема стомана. Показа им как могат да се използват и ги предупреди да внимават да не се порежат. Жените направо изпаднаха във възторг. Раздаде и тях.

Накрая премина към целта на посещението си. Разказа им всичко за новото селище. Обясни колко лесно ще бъде самото преместване, но не спомена, че то ще се извърши със самолет, защото не искаше да загуби бързо спечеленото доверие.

Покани ги да задават въпроси, но никой не се обади. Джони имаше лошо предчувствие.

Извади от торбата си едно триъгълно парче стъкло и им демонстрира, че е прозрачно и през него може да се вижда. Каза им, че на новото място има много прозорци с такива стъкла, които пропускат слънчевата светлина, но не и студа. Едно от децата се поряза и бързо му го върна.

Обясни им причината за техните болести — долината, където живеят. В нея под земята е скрита отрова, която им пречи да имат деца.

С умоляващо изражение на лицето той помоли стария Джимсън да подложи въпроса на гласуване. Първо нека да дадат знак тези, които са за преместването. Последва преброяване. Кои са против? Отново преброяване.

Три гласа за преместването, петнадесет против. Децата нямаха право да участвуват в гласуването.

Но Джони не възнамеряваше да се предаде толкова лесно. Стана прав.

— Много ви моля — каза той, — обяснете ми защо взехте такова решение?

Един възрастен мъж на име Торенс Маршал стана и огледа околните, сякаш за да се убеди, че в постъпката му няма нищо нередно.

— Тук е родното ни място, тук са нашите домове. Тук ние се чувствуваме в безопасност. Благодарим ти за подаръците. Много се радваме, че ти се завърна — каза той и седна.

Браун Лимпър изглеждаше повече от доволен. Хората започнаха тихомълком да се разотиват.

Джони седна. Хвана главата си с две ръце. Чувствуваше се победен.

Усети на рамото си ръката на пастора.

— Много рядко — каза той — човек е пророк в собствената си страна.

— Не става дума за това — отговори Джони, — но просто…

Не успя да довърши. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Горките хора! О, горките хора!“

По-късно през нощта той се качи на хълма, където беше гробището. Започна да рови в снега, докато намери кръста, поставен на гроба на баща му. Беше паднал. Изправи го и отново издълба името. Дълго остана в мразовитата нощ, загледан в малката могилка. Някога баща му също бе отказал да се преместят.

Щеше ли целият народ да загине тук, на това място? Острият зимен вятър се спускаше с вой от Върха.