Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (8)

Седма глава

Въпреки че беше много студено и лагерът беше затрупан от сняг, Лали беше в добро настроение. Днес беше неделя. Двамата с Гита щяха да са сред смелчаците, които се разхождат из плаца с надеждата за кратка среща и няколко разменени думи.

Той закрачи, оглеждайки се за Гита, мъчеше се да прогони студа. Мина пред женския лагер няколко пъти, като се стараеше да не привлича вниманието. От барака 29 излязоха няколко момичета, но Гита я нямаше. Той вече се канеше да се откаже и да си тръгне, когато се появи Дана. Забеляза Лали и тръгна бързо към него.

— Гита е болна! Болна е, Лали! Не знам какво да правя!

Лали застина, припомни си колата на смъртта, как едва не беше умрял, мъжете, които го бяха изправили на крака.

— Трябва да я видя!

— Не можеш да влезеш вътре, отговорничката ни е в лошо настроение. Иска да извика есесовците, за да откарат Гита.

— Не бива да им позволяваш! Не бива да я откарват! Моля те, Дана! — отчаяно настоя Лали. — Какво й е? Знаеш ли?

— Сигурно е тиф. Тази седмица умряха седем момичета от нашата барака.

— Значи й трябва лекарство!

— И откъде ще го вземем, Лали? Ако отидем в болницата и помолим за лекарство, просто ще я отведат. Не искам да я изгубя! Изгубих цялото си семейство! Ти можеш ли да ни помогнеш? — попита умолително Дана.

— Не я водете в болницата! В никакъв случай! — Мислите в главата му препускаха, не можеше да се съсредоточи. — Чуй ме, Дана, нужни са ми няколко дни, но ще й намеря лекарство. — Пред очите му се спусна пелена. Главата му бучеше. — Ето какво ще направите. Утре сутринта я вземете с вас в „Канада“, влачете я дотам, ако трябва, но я вземете със себе си. Скрийте я между дрехите през деня и й давайте колкото може повече вода, после я върнете в бараката за вечерната проверка. Може да се наложи да го правите няколко дни, докато намеря лекарство. Това е единственият начин да не я откарат в болницата. Сега върви и се грижи за нея.

— Добре, ще направя каквото ми каза. Ивана ще ми помогне. Но Гита се нуждае от лекарство.

Лали я улови за ръката.

— Кажи й…

Дана зачака.

— Кажи й, че ще се погрижа за нея!

Дана се върна тичешком в бараката, но той не можеше да помръдне от мястото си. В главата му нахлуха неканени мисли. Всеки ден виждаше колата на смъртта, не биваше да допусне да натоварят Гита в нея. Съдбата й не биваше да е такава! Лали огледа смелчаците, които се разхождаха по плаца. Представи си как се свличат в снега и остават да лежат там, усмихват му се, радват се, че смъртта ги е спасила.

— Няма да ти я дам! Няма да ти позволя да ми я отнемеш! — зарече се гласно той.

Лагеристите се отдръпнаха от него. Есесовците бяха предпочели да не си подават носа навън и скоро той остана сам, парализиран от студ и страх. Най-сетне успя да се размърда. Мозъкът му заработи. Лали се дотътри до стаята си и се стовари на леглото.

* * *

На следващата сутрин слънцето огряваше стаята му. Тя изглеждаше празна, все едно и него го нямаше. Той гледаше някъде отгоре, но не се виждаше. Къде съм? Трябва да се върна! Имам да правя нещо важно! Споменът за вчерашната среща с Дана го върна в реалността.

Лали грабна чантата си, обу се, уви едно одеяло около раменете си и хукна към големия портал. Изобщо не го интересуваше дали някой ще го види. Трябваше веднага да намери Виктор и Юри.

Двамата мъже пристигнаха с бригадата си, ботушите им затъваха в снега. Забелязаха Лали и се откъснаха от групата, пресрещнаха го по средата на пътя. Той показа на Виктор скъпоценните камъни и парите в ръката си. След това ги пусна в торбата му.

— Трябва ми лекарство срещу тиф. Можеш ли да ми помогнеш?

Виктор пъхна пакетите с храна в отворената му чанта и кимна.

— Да.

Лали пое бързо към барака 29, започна да наблюдава от разстояние. Къде са. Защо не излизат? Закрачи нагоре-надолу, нехаеше за пазачите във вишките. Трябваше да види Гита! Тя сигурно бе преживяла нощта. Най-сетне зърна Дана и Ивана, подкрепяха немощната Гита, която ги бе прегърнала през раменете. Други две момичета ги затуляха от погледа на есесовците. Лали се свлече на колене, не можеше да понесе мисълта, че навярно я вижда за последен път.

Изведнъж зад него се появи Барецки.

— Какво правиш?

Той с мъка се изправи на крака.

— Прилоша ми за миг.

— Може би имаш нужда от лекар. Знаеш, че в Аушвиц имаме няколко.

— Не, благодаря, предпочитам да ме застреляш.

Барецки извади пистолета от кобура.

— Щом ти се умира, татуировчико, с радост ще ти помогна!

— Нека не е днес — спря го Лали. — Знаеш, че ни чака работа.

Есесовецът прибра оръжието си.

— Отиваме в Аушвиц! — обяви той. — И хвърли това одеяло. Приличаш на плашило!

* * *

Лали и Леон прекараха сутринта в Аушвиц, татуираха номера на зашеметените новодошли и се стараеха да смекчат уплахата им. Но умът на Лали беше зает с Гита и на няколко пъти натисна с иглата прекалено силно.

Следобед, щом свършиха работа, Лали хукна към Биркенау. Срещна Дана до входа на барака 29 и й даде цялата си закуска.

— Направихме й легло от дрехите — осведоми го тя, докато пъхаше храната в приспособените за целта маншети на ръкавите си. — И й давахме да пие разтопен сняг. Следобед я върнахме в бараката, но още е много зле.

Лали й стисна ръката.

— Благодаря ти! Накарайте я да хапне нещо. Утре ще ви дам лекарството.

Тръгна си, не можеше да събере мислите си. Едва познавам Гита, защо тогава не ми се живее без нея?

Не успя да мигне цяла нощ.

На следващата сутрин Виктор пусна лекарството заедно с храната в чантата му.

Същия следобед той успя да го даде на Дана.

* * *

Вечерта Дана и Ивана седяха до Гита, която бе изпаднала в безсъзнание. Тифът беше по-силен от тях, приятелката им бе погълната от лепкава чернота. Говореха й, но тя не реагираше по никакъв начин. От шишенцето Дана капваше по няколко капки течност в устата й, която Ивана държеше отворена.

— Няма да можем да я водим в „Канада“ — каза грохналата от умора Ивана.

— Ще се възстанови! — настоя Дана. — Само още няколко дни.

— Лали откъде е взел лекарството?

— По-добре да не знаем. Важното е, че го е взел.

— Мислиш ли, че е твърде късно?

— Не знам, Ивана. Нека просто я прегърнем и й помогнем да изкара нощта.

* * *

На следващата сутрин Лали наблюдаваше от разстояние как отново помагаха на Гита да стигне до „Канада“. На няколко пъти тя се опита да вдигне глава и това му вдъхна надежда. Сега трябваше да намери Барецки.

Главната щабквартира на есесовците беше в Аушвиц. В Биркенау имаше само малка постройка и Лали застана на пост пред нея.

Барецки се появи след няколко часа, изненада се, че Лали го чака.

— Още ли ти се работи? — попита той подигравателно.

— Искам да те помоля за една услуга — изтърси Лали.

Барецки присви очи.

— Никакви услуги повече!

— Може някой ден да ти се отблагодаря.

Есесовецът се засмя.

— И какво можеш да направиш за мен?

— Никога не се знае. Защо не запишеш още една услуга в актива си, за всеки случай?

Барецки въздъхна.

— Какво искаш?

— Става дума за Гита…

— Приятелката ти.

— Можеш ли да я прехвърлиш от „Канада“ в канцеларията?

— Защо? Искаш да работи на топло, така ли?

— Да.

Барецки потропна с крак.

— Може да отнеме ден-два, но ще опитам. Нищо не ти обещавам.

— Благодаря.

— Длъжник си ми, татуировчико! — Подигравателната усмивка отново се появи на лицето му, докато си играеше с палката. — Длъжник си ми!

Лали се престраши и отговори:

— Не още, но се надявам да стана.

Отдалечи се, походката му беше малко по-бодра. Може би щеше да успее да направи живота на Гита по-поносим.

* * *

Следващата неделя Лали пристъпваше бавно до поукрепналата Гита. Копнееше да я прегърне през кръста, както бе видял, че правят Дана и Ивана, но не смееше. Достатъчно беше, че е до нея. Тя бързо се измори, но беше много студено, за да поседне. Облечена бе в дълго вълнено палто, сигурно някое от момичетата го беше взело от „Канада“ със съгласието на капото. Дрехата имаше дълбоки джобове и Лали ги напълни с храна, преди да изпрати Гита обратно в бараката.

* * *

На следващата сутрин разтрепераната Гита бе отведена от една надзирателка в канцеларията. Младата жена не беше получила никакви обяснения и допускаше най-лошото, явно немците бяха решили, че след като е отпаднала от болестта, вече не им е нужна. Докато надзирателката разговаряше с по-високостояща колежка, Гита огледа голямото помещение. Беше пълно с еднообразни зелени бюра и картотеки. Всичко беше подредено като по конец. Най-много я порази топлината. Тук работеха и есесовци, затова, разбира се, имаше отопление. Лагеристки и жени в цивилни дрехи се трудеха усърдно и тихо, пишеха, попълваха картони с наведена глава.

Надзирателката, която беше довела Гита, я побутна към колежката си и тя залитна, още не се бе възстановила напълно. Жената я подхвана да не падне, после я изблъска настрани презрително. Хвана я за ръката и провери лагерния й номер, след което я повлече към едно празно бюро. Бутна я да седне на дървен стол, до друга затворничка, облечена също като нея. Момичето не вдигна поглед и сякаш се смали, опитваше се да остане незабележимо, за да не подразни с нещо началничката си.

— Покажи й какво да прави! — нареди кисело надзирателката.

Щом останаха сами, момичето показа на Гита дълъг списък с имена и друга информация. Подаде й купчина картони и посочи с пръст, че трябва да прехвърля данните за всеки човек първо върху картона, а после — в голям дневник с кожена подвързия, поставен между тях. Затворничката не говореше и бърз поглед из стаята подсказа на Гита, че също трябва да си държи устата затворена.

По-късно същия ден тя чу познат глас и вдигна очи. В стаята беше влязъл Лали и подаваше книжа на едно от цивилните момичета на голямото бюро. Щом свърши разговора си, огледа бавно жените в помещението. Когато погледът му се спря на Гита, Лали премигна изненадано. Тя не успя да се овладее и тихо възкликна, няколко жени се извърнаха. Момичето до нея я смушка в ребрата.

Лали вече се беше отправил към вратата.

* * *

След като работата за деня приключи, Гита забеляза застаналия срещу канцеларията Лали. Засиленото присъствие на есесовци не му позволяваше да се приближи. Разотиващите се момичета си говореха тихо.

— Аз съм Силка — представи се новата колежка на Гита. — Барака 25.

— Аз съм Гита. Барака 29.

Когато момичетата влязоха в женския лагер, Дана и Ивана се втурнаха към Гита.

— Добре ли си? Къде те отведоха? Защо? — заразпитва я Дана, на лицето й бяха изписани едновременно страх и облекчение.

— Добре съм. Вече работя в канцеларията.

— Но как…

— Лали. Сигурно той го е уредил.

— Добре си, нали? Нищо не са ти направили?

— Всичко е наред. Това е Силка. Работя с нея.

Дана и Ивана прегърнаха Силка. Гита се усмихна, зарадва се, че приемат толкова сърдечно новата й приятелка. Цял следобед се беше притеснявала как ще реагират, когато разберат, че вече ще работи при относително добри условия, на топло и без изнурителен физически труд. Едва ли би могла да ги вини, ако започнеха да й завиждат за новото положение.

— Трябва да се прибирам в бараката — обади се Силка. — До утре, Гита.

Силка си тръгна и Ивана се загледа подире й.

— Божичко, колко е хубава! Облечена е в дрипи и пак е красива!

— Да, така е. Цял ден ми се усмихваше тайно, за да ме успокои. И вътрешно е красива.

Силка се обърна и се усмихна на трите момичета. После свали кърпата от главата си и им помаха и те видяха, че черната й коса се спуска на вълни по гърба й. Младата жена се движеше грациозно като лебед, без да съзнава колко е красива, изглеждаше недокосната от ужаса около нея.

— Трябва да я попиташ как е запазила косата си — обади се Ивана, несъзнателно вдигайки ръка към забрадката си.

Гита свали своята забрадка и прокара ръка по късата си набола коса, много добре знаеше, че скоро отново ще я острижат нула номер. За миг усмивката й изчезна. После отново се забради, хвана Дана и Ивана под ръка и трите поеха към бараката с храната.