Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (18)

Седемнадесета глава

Следващите месеци бяха тежки. Жертвите сред затворниците се увеличаваха с всеки изминал ден. Мнозина си отиваха от болести, недохранване и измръзване. Някои успяваха да се доберат до оградата, по която течеше ток, и се самоубиваха. Други ги застрелваха пазачите. Газовите камери и крематориумите също работеха извънредно и пред масите на Лали и Леон се виеха опашки, немците транспортираха десетки хиляди души в Аушвиц и Биркенау.

Лали и Гита се виждаха в неделите, когато бе възможно. Смесваха се с останалите, докосваха се крадешком. Понякога успяваха да се усамотят в бараката на Гита. Това поддържаше духа им и желанието да оцелеят, а Лали дори започва да планира съвместно бъдеще за двамата. Отговорничката на бараката се беше охранила от продуктите, които й доставяше Лали. Понякога, когато бе зает и дълго време не идваше да види Гита, тя я питаше направо: „Приятелят ти кога ще дойде?“.

Една неделя Гита най-сетне отстъпи пред настояванията на Лали и му разказа за Силка.

— Водят я при Шварцхубер почти всяка вечер.

— Господи! Откога продължава това?

— Не знам. Година, може би повече.

— Този садистичен пияница! — Лали сви юмруци. — Представям си как се отнася с нея!

— Замълчи! Не ми се мисли за това!

— И тя какво казва?

— Нищо. Не я питаме. Не съм в състояние да й помогна.

— Той ще я убие, ако прояви непокорство. Сигурно и тя го знае, иначе отдавна щеше да е мъртва. Дано само не забременее.

— Едва ли, тук никой не забременява. Трябва да… ами да имаш месечен цикъл, за да се случи. Не знаеше ли?

Лали отговори смутено:

— Ами… Да, всъщност знам го. Но понеже не сме говорили за това… Не съобразих…

— Няма нужда да се притеснявате, че някоя от нас ще забременее, нито ти, нито той!

— Не ме сравнявай с него! Предай й, че според мен е героиня и се гордея, че я познавам.

— Защо да е героиня? Не е героиня — възрази Гита. — Просто й се живее!

— Тъкмо затова е героиня. И ти си героиня, мила моя. Това, че сте избрали да оцелеете, е вид съпротива срещу нацистите.

— В такъв случай ти какъв си?

— Получих шанса да участвам в унижението на нашия народ, и приех да го правя, за да оцелея. Дано един ден не ме съдят като престъпник или колаборационист.

Гита се наведе към него и го целуна.

— За мен си герой.

Двамата не си бяха дали сметка колко е напреднало времето, и прибирането на другите момичета ги стресна. За щастие, те бяха напълно облечени.

— Здравейте. Здрасти. Дана, радвам се да те видя — поздравяваше Лали на излизане.

Отговорничката, в обичайната си позиция на входа на бараката, поклати глава.

— Друг път да те няма, когато жените се приберат. Ясно ли е, татуировчико?

— Съжалявам, няма да се повтори.

Лали тръгна по плаца, вървеше бодро. Изненада се, когато чу името си, и се огледа. Викаше го Виктор. Полските работници тъкмо си тръгваха. Направи му знак да отиде при него.

— Здравей, Виктор. Юри. Как сте?

— Били сме и по-добре. Какво става?

Лали махна с ръка.

— Нищо, нищо.

— Донесохме храна. Чудехме се дали ще успеем да ти я дадем. Имаш ли място в чантата?

— Разбира се. Съжалявам, трябваше да дойда и да ви видя по-рано, но бях… ъъъ… много зает.

Лали отвори чантата си и Виктор и Юри я напълниха с храна. Чантата не успя да побере всичко.

— Искаш ли да ти донесем останалото утре? — попита го Виктор.

— Не, ще го взема сега. Но ще ви платя утре.

Имаше още едно момиче освен Силка, на което бяха разрешили да остане с дълга коса. Беше на възрастта на Гита. Лали никога не бе разговарял с нея, но от време на време я виждаше. Тя се открояваше с развятата си руса грива. Всички други се опитваха да скрият, доколкото могат, остриганите си глави под забрадките. Лали бе попитал Барецки защо на нея са й позволили да запази косата си.

— Когато тя дойде в лагера — обясни Барецки, — подбора го правеше Хьос. Видя я, реши, че е красива, и нареди да не пипат косата й.

Лали често се удивяваше на нещата, които виждаше в лагера, но това, че Хьос бе харесал само едно момиче от стотиците хиляди, минали оттук, го смая.

Сега, докато вървеше към бараката с пълната с храна чанта и пъхната в панталона наденица, той отново срещна „единственото“ красиво момиче в лагера. То изскочи иззад ъгъла и едва не се блъсна в него.

Лали ускори крачка, прибра се в стаята си за по-малко от минута.