Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (4)

Трета глава

Юни 1942 година

Лали не искаше да се събуди от хубавия сън, заради който устните му се бяха разтворили в усмивка. Остани, остани, само още малко, моля те…

Той обича да общува с всякакви хора, но най-вече с жени. Намира, че всички са красиви, независимо от възрастта им, външността им или как са облечени. Обича да се разхожда из дамския отдел на магазина, където работи. Флиртува с младите, а и с по-възрастните жени, които обслужват щандовете.

Чува, че голямата врата към отдела се отваря. Поглежда и вижда една жена, която влиза бързо. Зад нея на вратата застават двама словашки войници, не я следват. Той се приближава с широка усмивка.

— Всичко е наред — успокоява я. — Тук сте в безопасност.

Жената приема ръката му и той я повежда към щанд, пълен със скъпи парфюми. Оглежда няколко, спира се на един и й го показва. Тя изпъва кокетно врат. Лали пръсва леко от двете страни на шията й. Жената завърта глава, очите им се срещат. Тя подава китките си и той пръсва леко и тях. Жената поднася едната китка към носа си, притваря очи и вдишва леко. Протяга ръка към Лали. Той я вдига нежно към лицето си, вдишва упойващата смес от парфюм и младост.

— Да. Подхожда ви.

— Ще го взема.

Лали подава шишенцето на продавачката, която започва да го увива.

— Искате ли още нещо? — пита той.

Пред погледа му бързо преминават лица, край него танцуват усмихнати млади жени, щастливи, наслаждаващи се на живота. Лали държи ръката на младата дама, която е обслужил в своя отдел. Сънят му се е преместил другаде. Двамата с жената влизат в луксозен ресторант, осветен от малки стенни аплици. Върху всяка от масите, застлани с тежки жакардови покривки, гори свещ. По стените играят отблясъци от скъпи бижута. Подрънкването на сребърни прибори върху фин порцелан се омекотява от приятните звуци на струнен квартет, смътно очертаващ се в един от ъглите. Оберкелнерът ги поздравява топло, взема палтото от дамата и ги повежда към една маса. Когато сядат, сервитьорът показва на Лали бутилка вино. Без да сваля очи от дамата, той кимва и бутилката е отворена, а съдържанието й — налято в чашите. Двамата посягат към тях. Вдигат ги, без да откъсват очи един от друг, и отпиват.

Сънят му отново скача напред. Всеки момент ще се събуди. Не! Сега рови в гардероба си, избира костюм, риза, погледът му се спира ту върху една вратовръзка, ту върху друга, най-сетне намира подходящата и й връзва идеален възел. Обува лъснатите си до блясък обувки. От нощното шкафче взема ключовете и портфейла, навежда се и отмята палав кичур от лицето на спящата си приятелка, целува я леко по челото. Тя се размърдва и му се усмихва. Прошепва дрезгаво: „Довечера…“.

* * *

Изстрели от пушка прекъснаха съня му. Мъжете на нара го изритаха уплашено. Той се надигна бавно, все още завладян от спомена за топлото й тяло, и се строи последен за проверка. Пропусна да отговори, когато извикаха номера му, и лагеристът до него го побутна.

— Какво ти е?

— Нищо… всичко. Това място.

— Същото е като вчера. И утре ще бъде същото. Ти ме научи на това. Какво се промени?

— Прав си — същото е, да. Просто… сънувах момиче, което познавах някога, в друг един живот.

— Как й е името?

— Не си спомням. Няма значение.

— Значи не си бил влюбен в нея?

— Обичах ги всичките, но никоя не плени сърцето ми. Разбираш ли?

— Не. На мен ми е достатъчно едно момиче, което да обичам и с което да прекарам остатъка от живота си.

* * *

Няколко дни подред валя, но тази сутрин слънцето правеше плахи опити да огрее мрачния плац в Биркенау, докато Лали и Пипо̀ се приготвяха за работа. Имаха две маси, шишета с мастило, много игли.

— Готов ли си, Лали? Ето ги, идват.

Лали вдигна поглед и с изумление видя десетина млади жени, водени от есесовци. Знаеше, че в Аушвиц има момичета, но досега не беше виждал жени в Биркенау.

— Днес е малко по-различно, Лали, местят тук част от момичетата в Аушвиц, а номерата на някои са избледнели.

— Какво?

— Удряли са номерата им с печат и те са започнали да се изтъркват. Трябва да ги татуираме. Не се отнасяй, Лали, просто си върши работата!

— Не мога!

— Върши си работата, Лали! Не говори с тях! Не прави глупости!

Редицата от млади момичета се беше извила като змия, краят й не се виждаше.

— Не мога да го направя! Не можем да го направим, Пипо̀!

— Напротив, можеш! Трябва! Иначе някой друг ще заеме мястото ти и аз ще съм те спасил напразно. Просто си върши работата, Лали!

Пипо̀ срещна спокойно погледа му. Дълбоко в костите на Лали пропълзя страх. Приятелят му беше прав. Не се ли подчини, рискува да умре.

Лали се зае с „работата“. Стараеше се да не вдига поглед. Посегна към листчето, което му подадоха. Трябваше да прехвърли четирите цифри върху ръката на момичето. Там вече имаше номер, но беше избледнял. Лали заби иглата в плътта, първата цифра беше 4, стараеше се да я изпише колкото е възможно по-безболезнено. Бликна кръв. Иглата обаче не беше проникнала достатъчно дълбоко, трябваше да повтори. Младата жена не трепна, макар Лали да съзнаваше, че й причинява силна болка. Всички бяха предупредени — не казвай нищо, не прави нищо. Той избърса кръвта и втри в раната зелено мастило.

— Побързай! — шепнешком го подкани Пипо̀.

Лали се бавеше прекалено много. Да татуираш мъже, е едно, но да оскверняваш телата на млади момичета, беше кощунство. Вдигна глава за момент, покрай редицата момичета бавно вървеше мъж в бяла престилка. От време на време спираше и оглеждаше тялото и лицето на някоя премаляла от страх млада жена. Накрая стигна до него. Докато Лали държеше нежно ръката на момичето, мъжът хвана лицето й и грубо го завъртя. Лали надникна в изплашените очи. Устните помръдваха, младата жена всеки момент щеше да каже нещо. Лали я стисна за лакътя. Тя го погледна и той прошепна: Шшт! Мъжът в бялата престилка я пусна и се отдалечи.

— Справи се чудесно — каза тихо Лали и продължи с татуирането на останалите три цифри — 562. Когато свърши, задържа ръката й малко по-дълго от необходимото и отново я погледна в очите. Усмихна й се едва-едва. В отговор устните й съвсем леко се разтвориха, но в очите й проблесна игриво пламъче. Щом погледна в тях, сърцето му сякаш едновременно спря и заби за първи път, затуптя бясно в гърдите, като че ли искаше да изскочи оттам. Лали сведе поглед, земята под краката му се залюля. Подадоха му следващия лист хартия.

— Побързай, Лали! — чу настоятелния шепот на Пипо̀.

Когато пак погледна нагоре, нея вече я нямаше.

* * *

Няколко седмици по-късно Лали се яви на работа както обикновено. Масата и инструментите бяха изкарани отвън, той се оглеждаше притеснено за Пипо̀. Пред него се бяха подредили много мъже. Стресна се от приближаването на обершарфюрер Хустек, придружаваше го млад есесовец. Лали наведе глава, припомни си думите на Пипо̀: „Не го подценявай“.

— Днес ще работиш сам — промърмори Хустек.

Той подмина и Лали подвикна тихо след него:

— Къде е Пипо̀?

Хустек спря, извърна глава и го погледна ядосано. Сърцето на Лали прескочи.

— Сега ти си татуировчикът. — Обершарфюрерът се обърна към есесовеца. — А ти ще отговаряш за него.

Щом Хустек се отдалечи, офицерът вдигна пушката си и я насочи към Лали. Лали отвърна на погледа му, взря се в черните очи на мършавия хлапак с жестока усмивка. Накрая сведе глава. Пипо̀, каза ми, че тази работа може да спаси живота ми. Но какво е станало с теб?

— Май службата ми сега зависи от теб! — изръмжа офицерът. — Какво ще кажеш по въпроса?

— Ще внимавам.

— Ще внимаваш, значи! Не искам да внимаваш, а да ме слушаш!

— Тъй вярно.

— В кой блок си?

— Седми.

— Когато свършиш тук, ще ти покажа стаята ти в една от новите бараки. От сега нататък ще живееш там.

— Добре съм си в моя блок.

— Стига глупости! Сега си главният татуировчик, ще ти е нужна закрила. Вече работиш за политическия отдел на SS. Сега май аз трябва да се страхувам от теб. — Пак същата подигравателна усмивка.

Оцелял след дръзкия си въпрос към Хустек, Лали продължи да предизвиква късмета си.

— Работата ще върви много по-бързо, ако имам помощник.

Есесовецът се приближи, изгледа го презрително от главата до петите.

— Какво каза?

— Ако доведете някого да ми помага, работата ще върви по-бързо и шефът ви ще остане доволен.

Есесовецът се обърна и тръгна покрай редицата от млади мъже, чакащи да ги татуират. Всички освен един стояха с наведени глави. Лали се изплаши за момчето, което отвърна на погледа на офицера, и се изненада, когато той го хвана за лакътя и го изправи пред него.

— Ето ти помощник! Татуирай първо него!

Лали взе листа хартия от младия мъж и бързо татуира номера.

— Как се казваш?

— Леон.

— Леон, аз съм Лали, главният татуировчик — представи се той, гласът му беше твърд като този на Пипо̀. — Сега застани до мен и гледай какво правя. От утре ще работиш тук, ще ми бъдеш помощник. Това може да спаси живота ти.

* * *

Слънцето беше залязло, когато и последният лагерист бе татуиран и подкаран към новия си дом. Пазачът на Лали (името му беше Барецки) през цялото време се беше навъртал наоколо. Сега се приближи и му нареди:

— Заведи помощника си в твоята барака и после се върни тук!

Лали тръгна с Леон към барака 7.

— Утре сутринта ще дойда да те взема, чакай ме пред бараката. Ако капото те попита защо не отиваш с другите на строежа, кажи му, че сега работиш за татуировчика.

* * *

Когато Лали се върна при Барецки, инструментите му вече бяха прибрани в кожена чанта, а масата беше сгъната. Есесовецът стоеше и го чакаше.

— Отнеси ги в новата си стая. Всяка сутрин ще ходиш в канцеларията за материали и за да ти кажат къде ще работиш през деня.

— Ще получа ли материали и маса и за Леон?

— За кого?

— За помощника ми.

— Кажи в канцеларията и ще получиш каквото ти трябва.

Есесовецът поведе Лали към новите бараки. Много от тях бяха недовършени и Лали потръпна от призрачната тишина. В една от готовите Барецки му показа малка стая, разположена непосредствено до вратата.

— Ще спиш тук — заяви той.

Лали остави чантата с инструментите върху твърдия под и огледа стаичката. Приятелите от бараката вече му липсваха.

От Барецки научи, че сега щеше да взема храната си от място, близо до канцеларията. Тъй като беше татуировчик имаше право на допълнителни дажби. Упътиха се към вечерята и есесовецът обясни:

— Искаме работниците ни да имат достатъчно сили. — Направи знак на Лали да се нареди на опашката за вечеря. — Възползвай се.

Лали получи черпак рядка супа и парче хляб. Изгълта ги и се накани да си върви.

— Има и допълнително, ако искаш — осведоми го равнодушен глас.

Лали си взе още едно парче хляб, погледна към лагеристите наоколо, които се хранеха мълчаливо, не разговаряха помежду си, само се споглеждаха крадешком. Недоверието и страхът бяха очевидни. Той скри комата в ръкава си и се отправи към барака 7.

На влизане кимна на капото, той, изглежда, беше осведомен, че Лали вече няма да е под негова команда. Вътре Лали отвърна на поздравите на лагеристите, с които бе споделял бараката, споделял бе страховете и мечтите си за друг живот. Когато стигна до стария си нар, видя, че на него седи Леон. Лали се взря в лицето на младия мъж. В големите му сини очи се четяха доброта и честност.

— Ела за малко отвън.

Леон се смъкна от нара и тръгна след него. Всички очи бяха вперени в тях. Лали зави зад бараката, извади комата сух хляб от ръкава си и го подаде на момчето, което му се нахвърли лакомо. Благодари на Лали чак след като го изгълта.

— Знаех, че сигурно си пропуснал вечерята. Вече ми дават допълнителни дажби. Когато мога, ще ги деля с теб и другите от бараката. Сега се връщай вътре. Кажи им, че съм те изкарал навън, за да ти се скарам.

— Не искаш ли да знаят, че получаваш допълнителни дажби?

— Не. Нека първо видя как ще тръгнат нещата. Не мога да помогна на всички наведнъж и не искам да им давам повод за разправии.

Лали гледаше как Леон се прибира в бараката, изпълваха го смесени чувства. Трябва ли да ме е страх заради привилегиите, с които ще се ползвам сега? Защо ми е мъчно, че вече няма да бъда на старата си работа, макар че тя беше опасна? Потъна в сенките на недовършените постройки. Беше сам. Тази нощ спа спокойно за първи път от месеци. Не се притесняваше, че ще ритне някого, че ще го избутат. Чувстваше се като цар, беше истински лукс, че разполага със собствено легло. Но също като царя и той трябваше да е нащрек за мотивите на хората, които искат да се сприятелят с него. Няма ли да ми завиждат? Няма ли да поискат да ми вземат работата? Не рискувам ли да ме обвинят несправедливо за нещо? Виждал беше последиците от алчността и недоверието. Повечето затворници смятаха, че ако броят им намалее, ще има повече храна. Храната беше по-ценна от парите. Тя те поддържаше жив. Даваше ти сили да изпълняваш каквото ти наредят. Помагаше ти да преживееш още един ден. Без нея човек скоро преставаше да се бори. Заради новата му работа щеше да му е още по-трудно да оцелее. Сигурен беше, че когато на тръгване мина покрай грохналите от работа мъже в бараката, чу някого да прошепва след него: „Колаборационист!“.

* * *

На следващата сутрин Лали чакаше с Леон пред канцеларията. Барецки пристигна и остана доволен, че са дошли по-рано. Лали държеше кожената си чанта, масата стоеше на земята до него. Барецки нареди на Леон да почака и каза на Лали да го последва вътре. Лали огледа широкото фоайе. От него тръгваха няколко коридора с безброй стаички, напомнящи на кабинети. Зад голямото бюро, изпълняващо ролята на гише, имаше няколко редици по-малки, на които млади момичета работеха усърдно — попълваха картотеки, преписваха книжа.

Барецки се обърна към един есесовец.

— Това е новият татуировчик.

Отново каза на Лали да идва тук всеки ден, за да получава материали и инструкции. Лали помоли за допълнителна маса и още инструменти за чакащия го отвън помощник. Молбата му беше изпълнена без коментар. Той въздъхна облекчено. Спасил беше поне един човек от тежък труд. Помисли си за Пипо̀ и мълчаливо му благодари. Взе масата и напъха допълнителните материали в чантата си. Когато се обърна да си върви, жената от гишето се провиква подире му:

— Винаги носи чантата със себе си и ако някой те попита, отговаряй, че си от Politische Ableitung, така няма да те закачат. Вечер ни връщай списъка с номерата, но с чантата не се разделяй никога.

Зад него Барецки изсумтя:

— Вярно е, че с чантата ще си в безопасност, но не и от мен! Ако оплескаш нещо и ми създадеш неприятности, нищо няма да те спаси! — Посегна към кобура на пистолета и го откопча. Закопча го. Откопча го. Закопча го. Дишаше тежко.

Лали постъпи умно — сведе поглед и излезе навън.

* * *

Конвоите пристигаха в Аушвиц-Биркенау по всяко време на деня и нощта. Не беше необичайно Лали и Леон да работят без почивка. В подобни дни Барецки показваше най-неприятната си страна. Крещеше им, обиждаше и биеше Леон, обвиняваше го, че заради мързела му не може да се наспи. Лали бързо се научи, че лошото отношение се влошава още повече, ако се опитва да го предотврати.

Една нощ в Аушвиц, след като бяха работили до малките часове, Барецки тръгна да се прибира, преди Лали и Леон да са готови да го последват. След малко се върна, на лицето му беше изписано колебание.

— О, по дяволите, приберете се сами в Биркенау! Тази нощ ще спя тук. Само се върнете утре в осем.

— Как ще разберем колко е часът? — попита Лали.

— Не ме интересува как, утре ви искам пак тук! И да не сте посмели да избягате! Лично ще ви преследвам, а после ще ви пръсна мозъците!

Той се отдалечи с олюляване.

— Какво ще правим? — попита Леон.

— Каквото ни нареди. Хайде, ще те събудя навреме за работа.

— Грохнал съм! Не може ли да останем тук?

— Не. Ако не те видят в бараката утре сутринта, ще започнат да те търсят. Хайде, да вървим.

Лали стана по изгрев и двамата с Леон поеха към Аушвиц по дългия четири километра черен път. Барецки се появи около час по-късно. Явно не си беше легнал веднага, а бе продължил да пие. Когато дъхът му вонеше, беше още по-раздразнителен.

— Хайде, размърдайте се! — кресна той.

Не се виждаха нови лагеристи и Лали попита неохотно:

— Накъде?

— Обратно в Биркенау! Последният конвой е откаран там.

* * *

Докато тримата изминаваха отново четирите километра до Биркенау, Леон се препъна и падна — умората и недостигът на храна си казваха думата. Изправи се с мъка. Барецки забави крачка, уж да го изчака. Но щом младият мъж се приближи, му подложи крак. Още няколко пъти го повтори. Движението, както и удоволствието, което изпитваше от издевателството над Леон, изглежда, му помогнаха да изтрезнее. Всеки път наблюдаваше каква е реакцията на Лали. Той мълчеше.

Щом пристигнаха в Биркенау, Лали с изненада видя, че Хустек подбира кой да бъде изпратен при Лали и Леон. Започнаха работа, а Барецки крачеше напред-назад покрай редицата от млади мъже, придавайки си зает вид. Един от мъжете изохка силно, докато Леон прехвърляше номера върху ръката му, и той се стресна. Изпусна иглата за татуиране. Когато се наведе да я вдигне, Барецки го удари с приклада по гърба и той падна по лице в калта. Есесовецът го затисна с ботуша си.

— Ще свършим по-бързо, ако му позволиш да стане и да продължи работата си — обади се предпазливо Лали, докато Леон пъшкаше под ботуша на Барецки.

Хустек се приближи и измърмори нещо на Барецки. Есесовецът натисна за последно тялото на Леон към земята с кисела усмивка.

— Аз съм просто един скромен слуга на SS, татуировчико. Докато ти си под закрилата на политическия отдел, а той отговаря единствено пред Берлин. Имаш късмет, че французинът те представи на Хустек и му каза какъв умник си и колко много езици знаеш.

Лали не искаше да рискува с отговор, затова продължи да работи мълчаливо.

Леон се надигна, целият беше в кал и кашляше.

— Е, татуировчико — продължи Барецки, противната му усмивка се беше завърнала. — Какво ще кажеш да станем приятели?

* * *

Едно от преимуществата да си татуировчик, беше, че Лали знаеше коя дата е. Написана бе на книжата, които му даваха всяка сутрин и които той връщаше вечер. Разбираше я не само от документите. Неделята беше единственият ден от седмицата, когато лагеристите не бяха принудени да работят, и прекарваха деня в разходки из плаца или се събираха на групички край бараките.

Беше неделя, когато я видя. Веднага я разпозна. Вървяха един срещу друг, Лали беше сам, а тя — с група момичета, всички с обръснати глави, всички облечени в едни и същи груби дрехи. Нищо не я отличаваше от останалите, освен очите — тия нейни очи! Черни, не, кафяви. Най-тъмнокафявите, които бе виждал. За втори път двамата надникнаха в душите си. Сърцето на Лали се разтуптя. Продължиха да се взират един в друг.

— Татуировчико! — Барецки постави ръка върху рамото му и го изтръгна от унеса.

Мъжете наоколо се отдалечиха, не искаха да бъдат близо до есесовеца. Момичетата се разпръснаха, оставиха приятелката си, която не отделяше поглед от Лали.

Очите на Барецки се местеха от единия към другия, никой не помръдваше. Есесовецът се усмихна многозначително. Една от приятелките на момичето се приближи смело и я затегли обратно към останалите.

— Бива си я! — отбеляза Барецки, докато с Лали се отдалечаваха.

Лали не каза нищо, мъчеше се да овладее омразата си към него.

— Искаш ли да се запознаеш с нея?

Лали отново не отговори.

— Пиши й, кажи й, че я харесваш.

За толкова глупав ли ме мисли?

— Ще ти намеря лист и молив и ще отнеса писмото. Какво ще кажеш? Знаеш ли й името?

4562.

Лали се направи, че не го е чул. Наясно беше, че наказанието за лагерист, хванат с писалка или хартия, е смърт. Той смени темата:

— Къде отиваме?

— В Аушвиц. Хер докторът се нуждае от още пациенти.

По гърба на Лали полазиха тръпки. Спомни си облечения в бяла престилка мъж, косматите му ръце върху красивото лице на младото момиче. Не помнеше да се е притеснявал толкова от някой лекар.

— Но днес е неделя.

Барецки се изсмя пискливо.

— Значи мислиш, че понеже другите не работят в неделя, и ти можеш да се измъкнеш? Искаш ли да го обсъдим с хер доктора, а? — По гърба на Лали отново полазиха тръпки. — Хайде, татуировчико, направи го заради мен! Кажи на хер доктора, че днес ти е почивен ден. Много ще ме зарадваш!

Лали знаеше кога да замълчи. Закрачи по-бързо, за да се отдалечи малко от Барецки.