Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (6)

Пета глава

Неделята дойде. Сутринта Лали скочи от леглото и бързо излезе навън. Грееше слънце. Къде са всички? Къде са птиците? Защо не пеят?

— Неделя е! — сети се изведнъж.

Огледа се и забеляза, че войниците на вишката са насочили пушките си към него.

— По дяволите!

Втурна се обратно в бараката, гърмежи разкъсаха тишината на ранното утро. Явно войниците бяха решили да го стреснат. Лали знаеше, че това е единственият ден, когато лагеристите си поспиват или поне не напускат бараките си, преди гладът да ги принуди да поемат към рядкото кафе и парчето сух хляб. Войниците пуснаха още няколко изстрела, забавляваха се.

Лали закрачи напред-назад из стаичката си, репетираше първите думи, които щеше да й каже.

Мислеше да започне с: „Ти си най-красивото момиче, което съм виждал“, но се отказа. Знаеше, че с остриганата си глава и чуждите дрехи, които й бяха твърде големи, тя едва ли се чувстваше красива. По-добре да заложи на нещо по-простичко, от рода на: „Как се казваш?“, а после да реши как да продължи.

Потисна нетърпението си и изчака, докато навън се разнесоха вече добре познатите му звуци от разбуждането на лагера. Първо сирената изтръгна рязко лагеристите от съня им. После есесовци махмурлии, недоспали и раздразнителни, започнаха да излайват заповеди. Баките със закуската подрънкваха, докато ги местеха от барака на барака; лагеристите, които ги носеха, пъшкаха, защото с всеки изминал ден ставаха все по-слаби, а баките — все по-тежки.

Лали тръгна към своето място за закуска и се присъедини към затворниците, които имаха право на допълнителни дажби. Последваха обичайното кимване, по някоя и друга бегла усмивка. Не разговаряха помежду си. Той изяде половината комат и напъха останалото в ръкава си, направил му беше маншет, за да не изпада храната. Щеше да й го предложи, ако му се удадеше възможност. Ако ли не, щеше да го изяде Леон.

Лали гледаше как затворниците се смесват с приятели от други бараки и се събират на малки групички, сядат и се наслаждават на все още силното слънце. Есента вече надничаше зад ъгъла. Той се отправи към плаца, за да започне търсенето си, и изведнъж осъзна, че чантата му липсва. Спасителното ми въже! Никога не напускаше стаята си без нея, но тази сутрин я бе забравил. Къде ми е умът? Втурна се обратно в бараката и се върна с чанта под мишница и делово изражение.

* * *

Струваше му се, че върви безкрайно дълго, понякога разменяше по някоя дума с приятелите си от барака 7. През цялото време очите му не спираха да претърсват групичките от момичета. Разговаряше с Леон, когато усети, че някой го наблюдава. Обърна се. Беше тя.

Приказваше си с три момичета. Щом забеляза, че я гледа, спря. Лали тръгна към групичката и приятелките й се отдръпнаха на известно разстояние, знаеха за Лали. Тя остана сама.

Той се приближи, беше впил поглед в очите й. Приятелките й се кикотеха тихо. Тя се усмихна. Лека, колеблива усмивка. Лали загуби дар слово, после се окопити. Подаде й хляба и кратко писмо. Не се беше сдържал и в него признаваше, че постоянно мисли за нея.

— Как се казваш? — попита той. — Трябва да ми кажеш името си!

Зад него някой се обади:

— Гита.

И преди той да осъзнае какво се случва, приятелките й се приближиха и я затеглиха, шепнешком я заразпитваха, докато се отдалечаваха.

Вечерта в леглото Лали дълго повтаря името й. Гита. Гита. Какво красиво име!

* * *

В барака 29 в женския лагер Гита се беше свила на нара с приятелките си Дана и Ивана. През малка пролука в дървената стена проникваше светлина и Гита се мъчеше да прочете писмото на Лали.

— Колко пъти ще го четеш? — попита я Дана.

— Докато го науча наизуст — отвърна Гита.

— И кога ще стане това?

— Преди два часа — изкикоти се Гита.

Дана прегърна силно приятелката си.

* * *

На другата сутрин Гита и Дана излязоха от бараката последни. Приказваха си, хванати за ръка, сякаш бяха забравили къде се намират. Изведнъж есесовецът пред бараката удари Гита в гърба с приклада на пушката си. И двете момичета паднаха на земята. Гита извика от болка. Мъжът им направи знак да станат. Те се изправиха, свели очи. Есесовецът ги изгледа отвратено и изръмжа:

— Ще ви изтрия усмивките от лицата, пачаври такива! — Извади пистолета от кобура и го притисна към слепоочието на Гита. Нареди на друг пазач: — Днес да не им се дава храна!

Докато се отдалечаваше, тяхната отговорничка дойде и плесна бързо и двете по лицето.

— Не забравяйте къде сте!

След като тя се отдалечи, Гита отпусна глава на рамото на Дана.

— Казах ли ти, че Лали иска да се видим в неделя?

* * *

Отново беше неделя. Лагеристите се разхождаха из плаца поединично или на малки групи. Някои присядаха до бараките, бяха твърде изтощени, за да се движат. Шепа есесовци обикаляха наоколо, бъбреха и пушеха, не обръщаха внимание на лагеристите. Гита и приятелките й се разхождаха със сериозни лица. Всички освен Гита приказваха тихичко. Тя се огледа.

Лали ги наблюдаваше, забавляваше се със смутения й вид. Криеше се зад други лагеристи, за да не го види. Накрая се приближи бавно. Дана го съзря първа и отвори уста, но той допря пръст до устните си. Без да забавя крачка, се пресегна, хвана Гита за ръката и я поведе настрани. Приятелките й се разкикотиха. Лали издебна момент, в който войникът в близката вишка се обърна на другата страна, и бутна Гита зад сградата на канцеларията.

Плъзна гръб по стената и придърпа Гита да седне. Оттук се виждаше гората отвъд оградата. Лали не откъсваше поглед от Гита, която бе свела очи към земята.

— Здравей — каза той плахо.

— Здравей — отвърна тя.

— Дано не съм те уплашил.

— В безопасност ли сме? — Тя хвърли бърз поглед към вишката.

— Вероятно не, но не ми е достатъчно само да те гледам. Искам да бъда с теб и да си приказваме като нормални хора.

— Но това е опасно…

— Винаги ще бъде опасно. Говори ми. Искам да чуя гласа ти. Искам да знам всичко за теб. Знам само името ти. Гита. Прекрасно е.

— Какво искаш да ти кажа?

Лали трескаво затърси подходящия въпрос. Реши да е нещо обикновено.

— Ами… как мина денят ти?

Тя най-после вдигна глава и го погледна право в очите.

— О, знаеш как е. Ставане, солидна закуска, целуваш мама и татко за довиждане, после хващаш автобуса за работа. Там…

— Добре, добре, съжалявам, глупав въпрос.

Двамата седяха един до друг, без да се поглеждат.

Лали се заслуша в дишането на Гита. Тя почукваше по бедрото си с палец. Най-сетне каза:

— Е, как мина денят ти?

— Ами нали знаеш. Ставане, солидна закуска…

Двамата се спогледаха и се засмяха тихо. Гита го побутна нежно с лакът. За миг ръцете им се докоснаха.

— Е, щом не можем да говорим за деня си, кажи ми нещо за себе си — предложи Лали.

— Няма нищо за казване.

Лали не бе очаквал подобен отговор.

— Разбира се, че има! Как е презимето ти?

Тя го погледна немигащо, поклати глава.

— Аз съм само номер. Би трябвало да го знаеш. Ти ми го даде.

— Да, но това е само тук. Коя си била навън?

— „Навън“ вече не съществува. Има само „тук“.

Лали стана прав и впери поглед в нея.

— Името ми е Лудвиг Айзенберг, но ме наричат Лали. Роден съм в Кромпахи, Словакия. Имам майка, баща, брат и сестра. — Той замълча. — Сега е твой ред.

Гита го погледна твърдо.

— Аз съм лагеристка номер 4562 в Биркенау, Полша.

Разговорът секна, настъпи неловко мълчание. Лали се взираше в Гита, тя бе свела очи. Явно се колебаеше какво да му каже.

Лали отново седна на земята, този път пред нея. Протегна ръка, сякаш да улови нейната, но се спря.

— Не искам да те разстройвам, но ще ми обещаеш ли нещо?

— Какво?

— Преди да излезем оттук, да ми кажеш коя си и къде живееш.

Тя го погледна в очите.

— Обещавам.

— Засега това ми е достатъчно. Значи работиш в „Канада“?

Гита кимна.

— Как е там?

— Добре. Но германците хвърлят багажа на затворниците на едно място. Развалената храна се смесва с дрехите. И плесента… противно ми е да я докосвам и вони ужасно.

— Радвам се, че не си отвън. Говорих с едни лагеристи, техни приятели също работят в „Канада“. Казаха ми, че често намирали бижута и пари.

— Знам. Но аз намирам само плесенясал хляб.

— Нали ще внимаваш? Не прави нищо глупаво и винаги се оглеждай за есесовците.

— Повярвай ми, вече си знам урока!

Проехтя сирена.

— По-добре се прибирай — подкани я Лали. — Следващия път ще ти донеса малко храна.

— Имаш храна?

— Мога да получа допълнително. Ще ти донеса, като се видим другата неделя.

Лали стана и протегна ръка към Гита. Тя я пое. Той й помогна да стане, задържа дланта й малко по-дълго. Не можеше да откъсне очи от нея.

— Трябва да вървим.

Тя вече не го гледаше, но от прощалната й усмивка коленете му омекнаха.